Интервю на ЗАРАТА с Николай Диков, общински съветник на ГЕРБ в Стара Загора, председател на Борда на директорите на „Мини Марица-изток“ ЕАД
– Разкажете на читателите ни за себе си онова, което считате за важно, за определящо Ви като личност? Защото публичният образ, наблюдаван в кампании, винаги показва наличието или отсъствието на харизма, но обикновено само частично позволява на наблюдателите да усетят същността на човека.
– На 33 години съм. Не знам дали тази възраст наистина е свързана с библейското послание, но за мен се оказа знакова, кръстна, търсеща… Важното? Определящото ме?
Баща съм на две прекрасни дъщери, съпруг съм и човек, който много обича да работи, обича и да спортува. За мен семейството е абсолютна и основна ценност. Последните 2-3 години на търсене ме промениха. Сега знам, че дреболиите и спънките, които ме съпътстват, всъщност са без значение. Значимо е само това, че се радвам на всеки миг с онези, които обичам.
Обичам да работя и не мога да си представя и ден без да свърша нещо, по възможно най-добрия начин. Това също ме определя като човек и не се чувствам добре, ако не виждам и не усещам конкретен резултат. Стремя се да инвестирам в себе си знания, емоции… – всичко, което може да ме направи по-добър и полезен. Обичам да използвам пълноценно свободното си време и тук е мястото на спорта. Винаги съм спортувал. Знаете, че дълги години съм се занимавал с автомобилен спорт.
Даже често съм чувал от опоненти в политиката: „Абе – автомобилен състезател“, като определение за граница на способностите и интересите (Смее се, бел.авт.). Всъщност тъкмо спортът разшири границите ми. Научи ме да работя всеки ден, системно, с пълно отдаване, без спирачки. Научи ме на това, че победата, поредната статуетка, която вземаш в ръцете си, не е достатъчна, за да се чувстваш удовлетворен, ако не е придружена с радостта на феновете. Не можеш да усетиш успеха, ако си сам, но той те залива и окрилява, когато го виждаш отразен в очите на онези, които те подкрепят, вярват ти, изживяват го заедно с теб. Научи ме, че в последна сметка само моралната награда носи щастие. Материалната е инструмент да продължиш, но инструментът не е емоция.
– Не чухме – политик, председател на Борда на директорите на „Мини Марица-изток“ ЕАД?
– Може би защото все още не се възприемам точно като политик. По-скоро продължавам да се усещам като човека и дори като момчето на каузите, а енергийният комплекс е много, много повече от определящ моята личност, или път…
– Как влязохте в политиката? Не са много младите хора, които толкова рано избират подобен тип работа?
– Ще започна от едно по-далечно време. И като ученик, и като студент винаги съм бил отличник, винаги съм се състезавал, правил съм своите младежки щуротии, но и винаги съм си вършил работата. Не бих казал, че в тези тийн години съм знаел как и в какво да впрегна енергията си. Но срещнах Йонка Георгиева – светла й памет! Като много други младежи имах късмета тя да ми покаже как се работи за каузи, как можеш да правиш едно по-голямо добро, за повече хора, добро с бъдеще и адрес – утре… Започнах с каузата за безопасно движение на пътя – верен съм й до днес. Съдбата на младите хора, качеството на живота, възможността за реализация, също ме вълнуват. В момента се опитвам да убедя младежите от Младежкия център в Стара Загора, да излязат от него, да създават и улично изкуство, да влязат в очите и сърцата на старозагорци, защото са талантливи, защото са добри, защото заслужават още повече уважение и подкрепа. Надявам се да успея.
С други думи, вече не ми беше достатъчно да правя смислени неща само за себе си. Имах нуждата да работя и създавам нещо повече, за повече хора. Винаги съм имал по-особено чувство за справедливост. След като завърших „Публична администрация“ интересът ми към процесите в обществото нарасна още повече. Защо нещата се случваха по един, а не по друг начин? Защо някои неща не се случваха…?
Тогава ме привлече успешният модел на Живко Тодоров да прави, да превръща идеите си в реално днес, в реално бъдеще, моделът на Пламен Йорданов и др. – все млади мъже, почти на моята възраст, които доказваха, че е възможно да управляваш идеи и процеси – може би не съвършено, но много добре. Пожелах да работя заедно с такива хора. Наясно съм, че нито с каузите, нито с политиката е възможно да удовлетвориш интересите и желанията на всички, но е важно да работиш за реализацията на интересите и желанията не само на максимално голяма част от хората в едно общество, но и на онази част, която е способна да гради, да създава, да работи много и системно. Защото да се руши, отхвърля и стои на място е по-лесно, но общество, което си го позволява, пропилява правото си на съществуване.
А сега, защо още не се възприемам съвсем като политик – защото засега не се справям добре в ситуации, когато примерно опоненти отхвърлят добри неща, или използват проблем, не защото имат по-добро решение, а само за да извлекат политически дивидент. Не го разбирам, не го приемам. Да извлечеш политически дивидент без да предложиш решение, да не говорим за по-добро решение, е лесно. Винаги има достатъчно недоволни от нещо, пред които да застанеш. Но такъв дивидент е абсолютно краткосрочен. Защо тогава? При това работя в Стара Загора – място, което е един от добрите примери на политическо взаимодействие, разум, толерантност. И дори тук понякога се сблъскваме с нелогични и вредни, според мен ходове. Още по-трудно ми е да приема обикновената, като че ли с нищо непровокирана злоба. Противоестествено ми е да отговоря с подобна, просто се изолирам. Знам, че е много по-градивно в политиката да приемеш някои неща като част от играта и да си в състояние със своите ходове да ги неутрализираш, за да получиш пространство да градиш, но още търся в себе си силата да вървя по пътя твърдо, без да заобикалям препятствията, или да се спирам емоционално пред стените. Все още я търся тази сила, не съм я концентрирал и превърнал в прагматичен инструмент за постигане на резултат. Все още не мога да заместя емоцията и желанието да бъда подкрепен, защото съм разбран в стремежа да направя нещо полезно, с по-ефикасната дипломатичност да направя крачка назад, която ще ми позволи да отскоча след това две-три крачки напред.
Както казах, на 33 години съм – търся се, търся и, като че ли намирам все повече – все повече живот, все повече добри идеи, все повече и себе си.
А „Мини Марица-изток“ е нещо изключително. За мен е невероятна школа. Когато преди години отидох там, изчел хиляди страници документи, информация, анализи…, си мислех, че съм подготвен. Разбира се, не бях (откровено разказва случки, в които се е показал лаик, бел. авт.). Това е необятно море от експертиза. Има невероятни кадри, градени не в един живот, а с животите на бащи и дядовци в мините. Страхотни специалисти. За мен е невероятно удовлетворение да уча непрекъснато, да ставам все по-полезен и го правя всеки ден. Много се дразня от подхвърлени фрази като: „Има там едни хора, дето вземат едни много пари“. Не е така – в „Мини Марица-изток“ има едни изключителни професионалисти, които работят в наистина много тежки условия и заслужават най-висока оценка за експертизата и за труда си.
– Считате ли, че е възможен адекватен дебат, каквото предложение има, за съдбата на Енергийния комплекс?
– Не си представям адекватен обществен дебат за Националната сигурност, голяма част от която е комплексът. Има теми и сфери, които не могат да бъдат подлагани на обществен дебат, защото спецификата им е далеч от общата и масовата компетентност.
– Какъв баща сте? На какво искате да научите децата си?
– Искам и се стремя да бъда баща – приятел, да съм част от живота на моите момичета. Да имам доверието им, защото така те ще имат на кого да се опрат в трудни моменти, ще знаят, че ценността им, любовта към тях, подкрепата, на която могат да разчитат, са безусловни. Моите родители са ми дали този огромен подарък на мен и не просто го дължа на децата си, няма как да не им го дам. Знам колко по-лесно и по-красиво е да живееш с него живота си, дори когато си изправен пред сериозни сътресения.
Стремя се да създам в тях ценностна система – истинска, човешка, стойностна. Тя би била границата, която при каквито и да е обстоятелства ще ги пази от това да се загубят като личности. Бих искал да ги науча, че в свят на лесна консумация, на привидни стойности в мрежите, на привидни успехи, щастието е невъзможно. Щастието е свят, който създаваш с много работа всеки ден, понякога с много болка, но пък във всеки миг съзнаваш, че си струва. Човек сам си кове съдбата, но пък ако не му харесва тази съдба, може да положи усилие да я промени.
Ако трябва да съм откровен, аз повече уча от дъщерите ми, отколкото те от мен и това е голямата магия. За мен е ценно да си Човек и то да си Свободен човек. Да си способен да виждаш красотата и да й се радваш в стрък трева, или късче пъстра хартия дори, защото няма малка и голяма красота… А кой го умее това повече от децата? Затова съм се заел да се уча от тях и ми е много трудно. Надявам се да бъда добър ученик:)
Снимките са от архив на ЗАРАТА и от Фейсбук
