Неразгаданата мистерия на едно писмо
През август 1921 г. в редакцията на белгийския вестник „Соар“ един руснак донася писмо, написано от Ленин с адрес Швейцария. Писмото било на френски и било публикувано на 25 август седемдесет и пет дни след като е могло да бъде написано. Но още на 2 август министърът на външните работи на Великобритания лорд Керзън отправя английския превод на писмото до членовете на кабинета. В съпровождаща записка Джордж Керзън съобщава на членовете на правителството: „Кабинетът може би ще бъде заинтригуван от копието на следното писмо, написано от Ленин до негов приятел в Швейцария. Няма причини да се съмняваме в неговата достоверност. Като откритието представлява огромен интерес и важност.“
[ad id=“225664″]
Hа 30 август 1921 г. писмото е публикувано на на руски език в „Рижки куриер“.
Писмото е написано от Ленин на 10 юни 1921 г. до стар негов приятел в Цюрих. В него между другото се казва: „Три години на непрекъснато изучаване на революционните фази в Русия ме научиха да не търся навсякъде гения на класовото съзнание или колективния инстинкт на една или друга класа, който подтиква нейните членове да действуват в необходимата насока, а преди всичко силата на отделни личности, чиято воля се издига над равнището на тяхната класа, завладява я напълно и й диктува онези методи, които за тази класа в настоящия момент се явяват най-полезни и необходими. Всички ние грешахме, като придавахме на класата такова огромно значение, като гледахме на нея като на някакъв интелигентен организъм, способен на непосредствено и пряко изразяване на своите желания. Класата не е нищо друго, освен организъм, лишен от всякакъв интелект на свободна воля и от всякаква способност за действие. Оставена на себе си, тя се управлява от класов инстинкт за борба и от класово съзнание, които никога не диктуват по-дълбоки и полезни за класата методи, отколкото изискват задачите на текущия момент. Действията на класата като такава са лишени от постоянно здрав смисъл, тъй като те не разчитат на по-нататъшна борба. Животът на класата — това е живот на едно могъщо мекотело, което се защитава и бори с еднаква енергия както срещу нищожния враг, така и срещу врага, от когото зависи по-нататъшното му съществуване. Волята на отделни лица, творческият дух на свободния интелект — само те могат да предвидят следващите фази на борбата, да сумират всички „за“ и „против“. Тъй като аз, както и моите колеги, а и вие, практиците, не отчетохте този най-важен фактор на обществения живот или ако въобще му обърнахме внимание, то беше дотолкова, доколкото това указание стана потвърждение на нашите неверни изводи относително понятието за класа.
[ad id=“263680″]
Безкрайните перспективи за наблюдения, които открива руската революция, ми дадоха възможност нееднократно да се убедя в погрешността на нашите предположения, но даже и да бях стигнал до разрешението на този въпрос от ваша гледна точка, пак съм принуден да призная, че вие бяхте по-прав, отколкото аз… Все повече ме нервира както нищожеството на моето обкръжение, така и неговата буржоазност, която разяжда твърдия организъм на партията. Държавната работа във формата, в която се върши у нас, е напълно невъзможна. Нашата млада бюрокрация изцяло възприе грешките на своите предшественици и поради наивността си още повече увеличи пропастта, която съществуваше между управляващите и управляваните. Нашето упование на колективния инстинкт, който трябваше да удържи членовете на партията, се оказа грешка. Нашите надежди на този колективен инстинкт и на класовото съзнание на работниците и селяните също претърпяха фиаско. Сега си спомням вашата прощална фраза, казана в 1917 г. в момента на отпътуването ми зa Русия. Вие ми казахте, че не трябва да забравям, че окончателно съм се отучил да разбирам духа на руския селянин и работник, че годините на емиграция са ми отнели способността непосредствено да наблюдавам руското общество и че трябва да бъда внимателен. Всички ние бяхме обхванати от вълната на властта, на успеха. Сам имах възможност да проверя своите изводи на практика, като се поувлякох, понеже твърдо вярвах в устойчивостта и жизнеността на моята партия. Във времето, когато нахвърлих на масата широките перспективи на бъдещите социални реформи се старах да пробудя в развитите слоеве на пролетариата, у работниците и селяните чувство за самодейност, което вместо директивите от центъра би създало основата за една бъдеща социалистическа държава, способна да служи за образец за народите по света. Трябва да ви кажа, че не бях прав, че надцених силите на партията, както и на руския работник и руския селянин. Ще ви кажа накратко, че руският работник и руският селянин предадоха своите интереси. Партията измени — напълно неволно — със своята мекост и робска психология, която, пресилвайки революционния порив, на половината път задържа развитието на революционната психология. Наивност, детска жестокост, пълно неразбиране и невъзможност за съзнаване на необходимостта да се работи за утрешния ден, ленивост и неспособност да се възприемат нови мисли — всичко това се оказа такава преграда, каквато не е по силите ни да преодолеем, въпреки наистина гeроическите усилия, направени от партията през тези години. Ако все още се държим — то е само благодарение на усилията на партията, която дава всичките си живи сили за запазването на властта и така все пак по някакъв начин поддържа възможността за превъзпитание на социалния светоглед, като с това подготвя етап за бъдещото развитие на една международна революция. Но аз чувствувам, че силите на партията от ден на ден издъхват и че вътрешните дрязги и дребното самолюбие на отделни хора, които поставят личните интереси над общите, разяждат партията. След борбата на различните фронтове от нея ще останат само жалки остатъци. Отдавна съзнах неизбежността от компромиси и отстъпки от наша страна, компромиси, които ще дадат на партията нови сили за малцината изтощени нейни дейци, истински предани на делото. Без това за нас ще бъде невъзможно да съществуваме по-нататък, т. е. няма да можем да се задържим. Да разчитаме на революционния милитаризъм на нашите „наполеоновци“ според мен означава проиграване и това ще бъде последното усилие на партията, която ще загине, след като е изразходвала целия си запас от жива сила…
[ad id=“236993″]
Когато се говори за трагедията на Ленин, се разбира времето след септември 1920 г., тогава се „ражда“ един друг Ленин, напълно непонятен дори за своите най-близки съратници. Вождът на болшевиките прозира, че стратегията и тактиката на партията, изработени в навечерието на Октомври, трябва да бъдат заменени от абсолютно нова политика, тъй като обективните условия се оказват други. „Новият“ Ленин през есента на 1922 г. се оттегля в отпуск и повече не се връща. Трагедия та на Ленин се състои не толкова при оценката на ситуацията, в която е трябвало да протече революцията, колкото в това, че се оказва в теоретическа изолация в собствената си партия. По-важното обаче е друго.
Малко преди смъртта си Енгелс доста самокритично признава, че той и Маркс „са били неправи“, като са надценили степента на зрелост на капитализма и са се заблудили по отношение на реалните условия за революционна борба: „Историята показа, че ние и всички, които са мислили като нас, са били неправи. Тя ясно показа, че състоянието на икономическото развитие на европейския континент в това време далеч не беше така зряло, че да се унищожи капиталистическият начин на производство“, че „капиталистическата основа“, на която се извършва това развитие, „притежава огромна способност за разширение“. С принципиалност на истински учен Енгелс пише: „Историята отиде още по-далеч: тя не само разсея тогавашното ни заблуждение, но и напълно измени условията, при които пролетариатът ще трябва да води борба.“
[ad id=“236999″]
Двама „титани на мисълта“ в залеза на своя живот признаха, че теориите, които вдигаха невероятен шум от края на XIX в. до наши дни и които получиха такъв резонанс сред широките маси, какъвто не получи нито една друга социална теория, всъщност са остарели веднага след създаването им. За тяхното допълване и изменяне авторите им нямаха време. Това направи историята близо век и половина след като тези идеи създаваха социално напрежение и разклащаха общественото спокойствие в много страни. Но историята не отговори на въпроса защо това демодирано революционно учение се оказа по-популярно и известно от цитираните по-горе писмо на Ленин и признание на Енгелс? Историческа случайност и съвпадение или манипулация, която е служела на някого, за да издига лозунги за социална справедливост? Сега, когато едно учение си отива със същия грохот, с който се появи в края на XIX в., много от неговите загадки си остават неразгадани.
