Омир е велик поет. Велики поети са Пушкин, Блок, Хосе Марти, Габриела Мистрал, Пабло Неруда, Федерико Гарсия Лорка и още стотици… А какъв е начинът да се уверим в това, да се съгласим с тази общоприета оценка? Естествено – четейки превода на произведенията им.
Но не превод на думите, а превод на поезията. И тъкмо тук ние, преводачите, закъсваме. Да превеждаш поезия с пълна сигурност означава, че трябва да я пресъздадеш на другия език, като уважаваш всяка авторова дума и художествен образ. И оттам следва въпросът – възможно ли е да пресъздадеш, без ти самият да притежаваш качествата да създаваш нищо значимо авторско в областта на изящната словесност? И какъв е резултатът, когато слаб поет превежда велик? Но на предизвикателни въпроси не отговарям, особено когато аз самият съм си ги задал…
Федерико Гарсия Лорка сътвори много велики творби, между които блести „Невярната съпруга” – един шедьовър в испаноезичната лирика. На всички, които четат поезия не на испански в оригинал, не им остава нищо друго, освен безкритично да се съгласят с едно такова официално мнение. Не го правете!
Поезията, както и любовта, не понасят лицемерието. Просто при успех влезте в положението на преводача и дважди му благодарете за дяволското усилие да ви предаде на родния език дадената творба, защото по закона на Мърфи, когато превеждаме едно поетично произведение, непреведена остава тъкмо самата поезия, съдържаща се в него. Аз просто се осмелявам да продължа опитите за постигане на приемлив превод, правени от моите даровити предшественици Далчев и Муратов. Който иска, нека да ползва интернет-преводача и криво-ляво, а със сигурност и доста смехотворно, може да се добере до българското съответствие на думичките, употребени в творбата. Не тях превеждаме ние, а внушението и емоцията! Освен това – не смея да го кажа! – но по този начин родната ни поезия се съизмерва със световната и често просветеният българин за радост губи едно от основанията си за национална малоценност! Дано след като прочетете романса „Невярната съпруга” от Лорка в мой превод, да стигнете по-близо до усещането за докосване до величието.
Послепис: А когато изключително много ви допадне някой български поет, още по-добре ако е сред живите, наречете и него „велик”. На още живия поет му трябва само толкова, за да стане действително велик!
И не ме гледай унило, българино! (С признание към този, който го е изрекъл преди мене!)
Ботьо Буков
Невярната съпруга
И я поведох към реката
като мислех, че мома е,
но омъжена била.
Бе нощта на свети Яков
и разбрах се с нея някак.
Щом изгаснаха фенерите,
се запалиха щурците.
На последната пресечка
спящите гърди й пипнах,
мигом те ми се откриха
като китки от зюмбюли.
Кòлата й на фустана
на ухото ми звънтеше –
сякаш че парче коприна,
порено от десет ножа.
И пораснаха дървета
без сребристи диадеми.
Хоризонтът като куче
лаеше отвъд реката.
Щом отминахме къпините,
трънките, след туй тръстиките,
за косичника й в тинята
аз трапчинка изкопах.
Запокитих вратовръзката.
Тя пък роклята съблече.
Аз – колана с пистолета.
Тя – четирите корсета.
Нито охлювът, ни нардът
имат толкоз нежна кожа,
ни кристалът под луната
да блести тъй ярко може.
Плъзгаха й се бедрата
в уплах, сякаш бяха риби.
ту подкладени от пламък,
ту изпълнени със студ.
И по моя път най-хубав
през оная нощ препусках
на седефена кобила
без юзди и стремена.
Като мъж не ще ви кажа
после тя какво ми рече.
Всичко проумях и даже
станах някак си въздържан.
С кал от пясък и целувки,
я отведох от реката.
Перуниките със саби
биеха се срещу вятъра.
И постъпих както трябва,
както циганин го прави.
Подарих й аз кутия
с жълт атлаз – за макарите.
Но не исках да се влюбвам –
мъж си имала, а каза
че девойка е, когато
я отвеждах към реката.
