Живка Кехайова
Особено в последните месеци, свободата на медиите в България се превърна в една доста централна тема. Това е особено интересно, при положение, че свободата на медиите навсякъде по света е заключена в касата на издателя – обясни ни още през 1994-та година един от представителите на Департамента на САЩ за медиите, на посещение тогава на регионална медия в Стара Загора.
От тогава, преди това и до сега, нищо никъде по цял свят не е подсказало, че думите му не са верни. Защото информацията е стока, а производството и продажбата ѝ – бизнес.
Нямам представа какви са критериите на организациите, определящи нивото на медийна свобода за различните държави, но може би е добре да видим каква е разликата между касите, в които е заключена свободата на медиите в демократичните страни и касите у нас.
Колкото повече различни каси, т.е. собственици с различни убеждения, интереси и политически проекти, толкова по-голям е изборът на качествените журналисти да работят добре, избирайки каса, стояща максимално близко до техните виждания и идеи. Правилото на истинската журналистика е едно – да поднасяш реалната информация и да не си позволяваш да лъжеш, особено злоумишлено. С какви коментари ще придружиш тази информация вече си е избор на журналиста, съобразен и с касата, за която е избрал да работи.
Независимо какво се изсипва за бранша, в който наистина има значително присъствие от невежи хора, все пак не съм виждала сериозен журналист, който да не спазва горното правило, защото журналистът не може да се скрие зад някаква общност или група – излиза с името си.
Ако на някой не му допада съответното тълкуване на определени вярно описани във факти, цифри, снимки и видео събития, може сам да си ги тълкува, или да потърси по-близък до схващанията си коментар – но отразяването е вярно. Лъжа е, ако някъде има 120 души, а журналистът напише – хиляди, или обратно. Лъжа е, ако някой доказано е крал, а журналистът напише, че не е така, или обратно и т.н. И не – журналистът не може да напише, че някой е крадец и престъпник, ако няма материални и важащи пред съда доказателства за това, дори да го е видял с очите си. Като всеки гражданин може най-много да подаде сигнал и да бъде свидетел, иначе подсъдимият е той.
С други думи – ако някой си позволява откровено да лъже публично и да поднася от първо лице като информация лъжа, подобен човек не е и няма как да бъде журналист. Друг е въпроса, че винаги можеш да бъдеш изпързалян, или да се изпързаляш при препечатки. Ако журналист се е натъкнал на истина, която съвсем, ама съвсем не отговаря на интересите на издателя (касата), или приема да запази мълчание, или сменя касата. А нещото, което публикува лъжи може да бъде наречено как ли не, но не и медия.
Та каква е разликата между медиите в демократичните държави и тези у нас.
Максимално опростено – в демократичните държави касите са много, най- различни, с абсолютно ясни собственици, т.е. интереси и позиции. Потребителят на информация, когато я купува на практика, или усвоява плащайки индиректно с по-висок трафик, знае много точно какви са те и как обективната информация е интерпретирана в коментарите.
В България:
Медийният пазар, особено в последните 2 години, е горе-долу по равно разпределен между т.н. медии на Делян Пеевски (собствеността върху някои е ясно разписана, върху други позамъглена) и между медиите, ползващи грантове, проекти, или пряко субсидиране отвън – предимно от „Америка за България“.
С други думи основните каси са само две и никоя от тях реално не е посочила целите, интересите и убежденията си.
Всяка от двете групи обвинява другата, че е несвободна и я „кльопа“ пред международните организации – с по-голям успех в последното е групата на „Америка за България“. От една страна – значи имаме някакъв плурализъм и избор чий информационен продукт да ползваме. От друга страна не е точно така, при липса на ясно формулирани цели, идеи и интереси на касите, а трябва да се досещаме – нещо, което е невъзможно за неинформирания читател.
На това явление в демократичния свят му викат задкулисие. И ние му викаме така, но само по отношение на обвързаностите на определени групировки с определени партии и видове власт. Но забравяме, че медиите са четвъртата власт реално, съвсем реално, т.е. за тях се отнася същото като за другите власти – законодателна, изпълнителна , съдебна и обвързаностите им.
Някъде между тези две медийни групировки, са разположени десетки медии с ясни каси, цели, интереси и собственици, които едва оцеляват. Или казано директно нормалността за демократичните общества, в България едва оцелява, или не оцелява. Медийната нормалност е обречена да фалира, или да закрепи временно съществуването си, продавайки се за нищо, пак временно на едната, или другата страна. В момента няма пазарен механизъм, който да позволява оцеляването й – пътищата на търговската реклама вече са други.
Или – каквото е в държавата, такива са ѝ медиите. Каквато е държавата – такъв ѝ е бизнесът. Олигарсите се бият, разпределяйки и преразпределяйки интереси, въоръжени с оръжията на всички възможни власти, включително медийната такава, манипулирайки и използвайки различен брой балъци – разбирай човешки материал, който да ги представлява и който да им служи като маска пред лицето (едва ли заради коронавируса). Нормалният бизнес, нормалните медии, нормалните хора, се мятат между „оръжията“ на зиг-заг в опит да оцелеят.
Говоря за медиите, но всъщност точно това наблюдаваме на всички нива. И нищо няма да се промени със смяната на едната група от другата. Огледални са. Пък и сме го пробвали доста пъти досега.
Всичко ще се промени и нормалността ще оцелее и ще започне да се развива единствено при навлизането и създаването на нормален бизнес у нас, независим от българските политически структури – за щастие, въпреки всичко започна да се появява. Достигне ли критична маса и достатъчно финансова сила, този тип бизнес, това ще гарантира развитието и на гърчещия се в момента истински бизнес у нас (възникнал и оцеляващ без политически и административен чадър). Това е базата, на която, колкото и да не им се ще на днешните от различните страни на барикадата, ще случи радикалната промяна и на четирите власти. Още повече, че сериозният нормален бизнес – умен, успяващ, плащащ реални заплати, осигуряващ социална защита и подкрепа на работници и служители, неизбежно ще привлече и друг тип млади хора – образовани, умни, способни да се развиват и развиват бизнес и държавност, способни да мислят и променят.
Само и единствено тогава ще се промени СИСТЕМАТА, не просто ГРУПИРОВКИТЕ. Съжалявам да го кажа, но това няма да стане сега, няма да стане веднага (с блокиране на кръстовища се сменят само групировки – успешно вероятно, но съвършено безсмислено, ако не сте част от тях) и ще иска страшно много работа от всички, на които им е писнало.
Хубавата новина е, че непременно ще стане и то в обозримо бъдеще, ако не допуснем да бъдем отклонени от европейския ни път на развитие. От мъчително бавното, но все пак приближаване до нормалността на европейска държава.
