Живка Кехайова
Днес, 100 години след първото му официално празнуване (неофициално има от 1909 г.) е по-ясно от всякога защо Денят на будителите е бил забранен
През 1945 г. празникът е отменен от комунистическия режим, под натиска на „другарите“ от СССР. Въвежда се задължително празнуване на дати като 9 септември и 7 ноември – празник на чуждото събитие „Велика Октомврийска революция”, рождения ден на най-масовия убиец на ХХ век Сталин – 21 декември и 24 май се заменя с Деня на съветската конституция (но последното не издържа дълго, защото българите продължават да честват българската азбука. Само Кирил и Методий вече не са светии).
Въпреки забраната Денят на народните будители е запазен в паметта на българския народ. В много селища на България този ден се отбелязва неофициално. Аз дори не съм знаела, че е забранен. С баща ми винаги на този ден празнувахме с разговор за големите личности на България, а друго не ми и беше нужно.
Празникът е възстановен със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-то Народно събрание на 28 октомври 1992 г.
В своите „Задочни репортажи за България” убитият от Държавна сигурност през 1978 г. в Лондон писател Георги Марков пише:
„След установяване на пълното съветско господство над България, по указания на Москва, бяха предприети системни и решителни опити за ликвидиране на всички съществени традиционни празници и обреди. Огромната част от тях попаднаха под ударите на антирелигиозните кампании на режима и бяха дамгосани като попски отживелици.
Как би могло да се обясни задължителното празнуване на националния празник на чужда държава – 7 ноември? Ако тези действия не представляват гавра с българското национално съзнание, не зная какво друго име би им подхождало. Трябваше да мине доста време, докато в обърканите следсталински години, под натиск отдолу, Денят на съветската конституция отстъпи мястото си на Деня на Кирил и Методий…“.
Представете си само мистичния ужас на руснаците изобщо от идеята да има ден, в който един народ си припомня великите си синове, повели го напред. Представете си мистичния ужас изобщо да има такива личности – не просто дейци на изкуството и културата, а хора с гражданско съзнание, успели и успяващи да придвижат след себе си цял народ.
И ето, може би защото ние все пак имаме своя Ден на будителите – т.е. способни сме на оценка и преклонение пред такива личности, България днес е зад стената, която дели нормалния свят от Путинската диващина, възможна само при един абсолютно заспал, или направо в кома народ. Вярно – има и такива, в които диващината е пропила дълбоко, но нито са мнозинство, нито определят пътя на България.
Днес ни остава да направим още една крачка – да припознаем будителите на 21 век. Как ще ги различим? Може би по няколко неща: те няма да говорят каквото искаме да чуем, а истината – предимно за икономиката и пътя ни. Те няма да мразят тези, или онези, а ще посочват накъде и как трябва да вървим всички – трудно, с мъка и много работа. Няма да обясняват, че са най-умни и най-велики – просто ясно ще посочват инструментите и задачите, с които трябва да построим път към бъдещето си. Няма да ни казват какво трябва да мислим, а ще учат всички да мислят до границата на личните дадености – от детската градина до старостта. Няма да ни определят празници, а ще предопределят делниците ни. Няма да ни говорят много и високо, а ще работят и ще задават конкретни задачи за решаането на конкретни кризи, казуси, или открития.
Ще кажете – ама някогашните будители са жертвали живота си за България и по това сме ги познавали. Днес трябва да проумеем, че съвременните будители са онези, които посвещават живота си на България, а това, струва ми се, е още по-трудно – най-малкото, защото животът обикновено продължава по-дълго от смъртта.
