Живка Кехайова
Всъщност, в момента политика няма.
Би трябвало да коментирам политическите процеси, проявите им, евентуалните последствия от моя гледна точка но… С всеки следващ ден се затруднявам все повече. Не защото процесите са сложни, или последствията от тях – трудно предвидими – не. Причината е, че политика просто няма. Има шоу на различни нива – най-вече нискокачествено и пошло. Има реваншизъм на различни нива… Стоп – то и реваншизъм не е. Всъщност разни типове си угаждат на засегнатото его и в собствените си очи се опитват да докажат, че може да мачкат и те егото на някого. Това с нищо не им печели симпатия в очите на останалите, освен в тези на себеподобните им, надяващи се някога в жалкия им животец да им се падне и те да смачкат някого.
Заболяването с основен симптом: „Мога да плюя, значи съм герой!“, обхваща все по-големи групи с първичен интелект и крайно недостатъчна информация, за да са способни да построят аргумент. Затова и плюят по който и по което могат – въпрос на капацитет, по-точно на отсъствието му.
В това време лятото е в разгара си. Епидемията е утихнала. Към момента икономическата ситуация е доста добра. Безработицата е на най-ниските си нива. Има безкрайно интересни събития в цялата страна, включително в Стара Загора.
Животът в момента ни се усмихва пъпреки глупостите. Въпрос на избор е ще му се усмихнем ли и ние, за да изживеем нещо хубаво, или ще продължим да се вкопчваме в Синдрома на мъченика-страдалец с тайничкото убеждение, че това е единственото ни оръжие, с което се опитваме да си придадем стойност.
Не знам дали се осъзнава масово, но всъщност страдалците никой не ги уважава(да не се бърка терминът със страдащи реално). На най-добрите някой може и да им съчувства за кратко, но ако са постоянни страдалци, е просто невъзможно да предизвикат уважение. А между другото – без уважение и обич не е възможна.
