Живка Кехайова
Преди 3 години написах този текст, който ще пусна отново по-долу.
Написах го за руго издание, а след това – с разрешение, го публикувах и в ЗАРАТА. 3 години по-късно мога да добавя само, че пътят ни влезе в Христова възраст – в оная на Разпятието. И като гледам днес как политиците ни се опитват да се разпънат един друг, се притеснявам, че Разпятието не ни мърда на всичките, но без Възкресението, така че е по-добре да се опитаме да го избегнем.
Цената за това със сигурност ще е трънен венец – пак за всички, но по-добре поразкъсани и „поокървавени“, отколкото прободени заради опитите на дребните душици, кичещи се с уж политически принципчета, да се унищожат едни други пред озверялата тълпа, която ги нахъсва и заплашва, че ако не убият противника, няма да вдигне пръстче нагоре следващия път и за тях.
А ето и текста за 10 ноември, който си остава все така актуален:
„Няма как в 3000-4000 знака да побера детайлен анализ на последните 30 години с всичките преломи, разломи, обрати… За щастие, всички те са само препятствия в необратимо вярната посока на развитие на България. Затова, нека ги представя като кратка притча, в която всеки да потърси своето място:
Представете си, че голяма група хора пътува. Налага се да пътува бързо, защото сериозно е закъсняла. При това здраво е объркала пътя и се намира някъде в нищото на света, встрани от магистралите и в дере, излизането от което е възможно само при движение нагоре с непрестанни завои и по спирала.
На някои от пътниците им писва бавното придвижване – умеят да управляват по-бърз транспорт, предпочитат да рискуват… Някои разполагат с машини, предоставени им предвидливо, и с цел, от управлявалите дерето, за да могат да изпреварят останалите.
Други се опитват сами да си спретнат такива, разчитайки на познания и умения. Трети просто се чувстват достатъчно силни, за да отнемат от някого средството за придвижване… Говорим си за 90-те години.
В стремглавото препускане по стръмната спирала голяма част от рискуващите, се озовават в канавки и пропасти, не оцеляват в челен сблъсък с други подобни при обратните завои…
Но за малцина рискът се оказва оправдан и дръпват нагоре по пътя.
За всеки случай, управлявалите дерето преди пътуването, спретват една хиперинфлация, за да осигурят финансово предимство на своите и себе си. Но най-вече да препънат всички случайни шампиони извън кликата от дерето, които може да увеличат прекалено скоростта, и да поемат инициативата поради наличие на лични качества. Успяват в голяма степен, но се оказва, че сред случайните шампиони има добри скачачи.
Пътуващите в масовия транспорт здраво изостават, докато разчистват препятствията с голи ръце, обрали са им инструментите до шушка. Те обаче – в масовия транспорт, също са различни – с различно ниво на интелекта, адаптивността, уменията, емоционалната интелигентност. Едни пътуват сравнително комфортно – попритиснати от време на време, но способни да се наслаждават на гледката, да се радват, да създават и бързо да се изправят в случаите на рязко набиване на спирачки. Част от пътниците обаче, не понасят дълго пътуване, особено със завои и бърза скорост – прилошава им, вторачват се в дискомфорта си. Не поглеждат навън, а единствената им силна емоция е свързана с търсене на виновния, който ги е принудил да пътуват без да им даде хапчета против повръщане и без да им осигури удобни седалки. Толкова им е зле, че дори не им хрумва сами да се опитат да променят нещо, за да облекчат състоянието си.
Малка част пък, просто слизат от превоза, настаняват се в дерета отвъд света и започват да наричат гетата си с различни оправдателни имена, позволяващи им да се чувстват бунтари срещу каквото и да е пътуване, вместо аутсайдери – просто мързеливи, или просто лишени от достатъчно качества за системно и упорито придвижване нагоре.
Около Милениума, различните пътуващи и пътуващите различно, вече са оформили общата картина. Средната скорост на всички им започва да ги доближава до света на магистралите. Проблемът е в средната скорост – за едни тя е приемлива, за други е абсолютно недостижима, а за трети е толкова бавна, че драсват пеш директно през скалите, за да се прехвърлят направо на магистралите, построени от други още по времето, когато в дерето, извън света, не са и подозирали, че някой спокойно и системно е способен да създава невиждани благини.
Завой след завой, виадукт след виадукт – единият даже царски, обратни завои колкото щеш – особено леви, погрешни пътеки и внезапно открити шансове за по-кратък преход нагоре… Бариери от изток, но и разчистване на пътя от запад – посоката към нормалния свят, нормалния път.
И така 30 години.
При такова пътуване често забравяш не откъде си тръгнал, а как точно е изглеждало дерето, от което си започнал да вървиш нагоре. Едни си спомнят с носталгия за удобното, спокойно и неизискващо качества ровене из него. Други ги преследва спомена за блатото, в което са били тикнати да оцеляват максимално дълго без да правят резки движения и сега свободата на движение и изява в пътуването, ги опиянява.
Добрата новина е, че все повече са пътуващите, които осъзнават, че ако са здрави, никой нищо не им дължи, освен равни права и задължения.
Все повече са пътуващите, които проумяват, че равните права и задължения за всички, не означава, че всички са равни (както е било в дерето). Глупавият и умният не са равни. Мързеливият и работливият не са равни. Образованият и необразованият, умелият и неумелият, интелигентният и неинтелигентният … – не са равни по пътя нагоре, в умението да пътуват. И това е прекрасно, защото е стимул да се развиваш. Друг е въпросът, че има още да вървим до равните права и равните задължения.
А, да – колкото по-близо са магистралите, благините, света, толкова по-ясно е, че това не е раят. Че абсолютната справедливост е мираж, че идеалната държава е утопия и че път се прави непрестанно, всеки ден и с огромно усилие, поколение след поколение. Не 30, не 50, не 100 и не 1000 години. Винаги! Нарича се бъдеще.
За да го имаш, най-важното е да излезеш от дерето и да затръниш пътя към него, за да не може някой да те бутне отново там. Мисля, че за тези 30 години, вече сме го направили. Мисля, че всъщност пътуваме изненадващо бързо, предвид препятствията – онези, които сами си поставяме и онези, които ни поставят. Мисля, че огромната част от българите вече знаят посоката и никога не биха се съгласили отново да бъдат извън цивилизацията. А това за 30 години е много.
Защото онези, които не знаят къде искат да отидат, винаги отиват другаде, казва Мечо Пух.
Нека си пожелаем да отидем там, където искаме, защото въпреки различията ни, консенсус е възможен и се крие в отговора на въпроса: „Как и къде искам да живеят децата ми?“.
