Днес реших да измия колата. По принцип не обръщам внимание на материалните неща и никога не им робувам. Винаги си казвам – „ Бог дал, Бог взел“ и като гледаш така на света, Бог винаги дава. Той ми даде кола. Само той дава, никой друг. После едни, занимаващи се с Божиите дела ми я надраскаха, ама хубаво, от двете страни, с пирон. Бог не се притесни от това че някой надраска собствеността му, ползвана от мен, не си го сложи на сърце и я пребоядиса. И аз не се впечатлих особено. После, вземащите това, което дава Бог я надраскаха отново. И така още три пъти. Всеки път Бог чинно я пребоядисваше, защото беше дал и това, което се нарича Каско. Накрая драскачите спряха. Явно на Бог му омръзна да върши едно и също безсмислено нещо постоянно и прибра обратно способността им да драскат. Сигурен съм в това.
Та днес, все пак реших, поне да я измия че вече ме беше срам. Отдавна бях си купил водоструйка, но като се замислих че трябва да опъвам маркучи, да лъскам и да трия, веднага ми се отщя. Затова се насочих към близката автомивка. Завих към нея и през оставащите 200-300 метра едно черно БМВ направи всичко възможно за да ме изпревари. Нямах никакво намерение да се състезавам, затова тактично го оставих да ме изпревари. Изпревари ме и директно паркира в празната автомивка. Отвътре излязоха две момченца с тъмни очила. По всичко личеше че се правят на това, което не са. БМВ-то им, нов внос от Германия, естествено там карано само от една бабичка ги издаваше. Целите бяха в татуировки. Наизкочиха по едни потници, откриващи мощните им бицепси. В ръцете си държаха модерни телефони, дето като ти звъннат си прекарваш пръста с небрежен жест по дисплея, защото иначе да натискаш копче е много срамно и непрестижно. Нищо че после нямаш пари за ваучер. Важно е телефон да има.
Паркирах и аз отстрани, поздравих и чинно седнах на един стол, с който бяха подпрели металната врата на автомивката
– Колко струва вътре и вънка, маце? – провикна се единият от правещите се на мъжаги към момичето от автомивката. То, нахлузено с едни мокри къси гащета и огромни ботуши на краката се опитваше да хапне някакви препечени филийки. Явно беше ги приготвила сутринта, после ги увила в салфетка и в една найлонова торба беше ги донесла на работа, за да хапне на обяд. Да, работещите в автомивки не обядват в близкия ресторант. Ако можеха да си позволят ресторант, нямаше да работят в автомивка. Бях абсолютно сигурен че е от някое село от околността. Дошло е в големия град, за да си намери някаква работа, каква да е, защото на село и това няма. Живееше на някакъв таван. Даже видях и обзавеждането – стари мебели, изхвърлени от хазяина. На земята имаше една вехта рогозка. В ъгъла, върху заплашваща да рухне всеки един момент маса стоеше гордо котлон, върху който я видях да приготвя филийките сутринта.
[ad id=“236999″]
– Осем лева, господине – отвърна учтиво момичето към пъпчивите мъже с потници.
Двамата мъжаги забъркаха из джобовете си и изкараха някакви дребни банкноти. Попрехвърлиха ги в ръце, размениха си тихичко няколко думи и накрая, стигнали до извода че с общи усилия ще могат да платят колосалната сума се съгласиха на сделката.
– Давай тогава… Щом вътре и вънка е само осем лева – изрече шофьорът, показвайки неприличен жест с ръка и двамата се захилиха идиотски.
Какво си мислехте, че всички, които карат стари БМВ-та са гъчкани с мангизи ли? Дори обратното, точно те нямат и стотинка в джоба си, защото всичките си пари дават за да изплатят кредита, с който са купили колата. Ако имаха пари щяха да си купят някоя чисто нова кола, от по-обикновена марка.
За такива, навремето, дядо ми казваше:
– Гледаш го, баш-бая човек, а какво ще намери в джоба си зависи от това с коя ръка ще бръкне. Ако бръкне с лявата си ръка, ще си хване левия тестис, ако бръкне с дясната-десния.
Въздух под налягане отвсякъде.
Момичето се притесни, разбрало за какво намекваха и срамежливо наведе глава. Една мокра къдрица падна пред очите му и за момент прикри червения оттенък, появил се върху младото лице изведнъж.
– Може ли само да обядвам? Не съм закусвала даже. За една минута съм готова… – изрече то като оправдание.
– Да не си дошла тука за да ядеш, мърло? Няма да ти чакам кефа цял ден – извика с яд шофьорът. Изведнъж ехидната му усмивка беше изчезнала и вместо нея на лицето му се беше появила с нищо непредизвикана злоба. Не стига това, а пристъпи, издърпа найлоновата торба с филийките от ръцете на момичето и я захвърли в коша.
– Бачкай… И по-бързо – добави накрая.
После, шофьорът се обърна към мен и като видя че съм се изправил от стола и гледам към него, веднага дойде до мен, зае войнствена стойка и добави:
– Кво гледаш и ти, бе?
[ad id=“238430″]
Не казах нищо, а продължих да го гледам. Спътникът му го хвана и придръпна на една страна. Все едно му казваше –„Не се занимавай с този келеш“. Изрече още няколко обиди по мой адрес, но до бойни действия, все пак не посмя да пристъпи, въпреки побелелите ми коси. Все пак, физиката ми не е за подценяване, без оглед на петдесетте ми години, а и животът вече беше го научил, че никога не знаеш на какъв ще налетиш – я на бивш боксьор, я на каратист, я на десантчик-ветеран от Афганистан. А може и на шефа на полицията да налетиш и още по-лошо на местен бизнесмен, занимаващ се с тъмни афери. Наистина вариантите бяха безброй и той прекрасно знаеше това.
Момичето със сълзи на очи пристъпи и започна да мие колата му. Аз си седнах отново на мястото и през цялото време наблюдавах едни мравки. Стана ми толкова интересно, че изобщо не скучах и исках миенето на БМВ-то да продължи още, а онези двамата през цялото време контролираха момичето. Чинно показаха всяко петънце, а като приключи огледаха колата обстойно от всички страни. През останалото време, докато чакаха, цъкаха на телефоните си и се хилеха.
Свърши момичето, мъжагите хвърлиха на мокрия плота четири двулевки, събрани с общи усилия, качиха се на колата и запрашиха с мръсна газ. Не минаха и пет метра и една чайка се освободи от стомашното си съдържимо, точно по средата на капака на багажника, но те не видяха това и продължиха. Чух как се плоьснаха по капака остатъците на чайката и като си представих физиономиите им като го видят, започнах да се хиля неудържимо. Засмя се и момичето.
Какво направих после ли?
Вкарах колата в автомивката. Бръкнах в джобчето на вратата и взех двата кроасана, които бяха там. Взех и една кутийка кока-кола от поставката до скоростния лост и ги подадох на момичето. То смутено погледна към мен. После започна да избърсва смутено ръцете си, направо върху дрехите си и аха да посегне и изведнъж ги дръпна назад и ги скри зад гърба си.
Продължавах да стоя така и да си държа ръцете протегнати към нея, очаквайки да ги вземе.
– Ама, господине…, не мога да ги приема – засмутолеви притеснено, знаейки че щом й дават нещо, след малко ще поискат друго. Разбрах го по очите й.
– Виж, красавице… – изрекох – Не искам нищо от теб… Сега, като измиеш колата, ще се прибера между четирите стени, ще си взема лаптопа и ще почна да пиша за едни мравки. За мравки…, защото няма какво да се пише за такива, като от това БМВ. По-добре между четирите стени с мравките, отколкото с такива като тях. Лошото е че навсякъде вече е пълно с подобни. Но понякога, дори аз имам нужда да доставя поне малко радост на някое човешко същество. Ти имаш нужда от кроасаните, защото си гладна. Аз, отдавна вече нямам нужда не само от тях… Просто искам да ти доставя поне малко радост в този объркан свят. Нищо повече… И нищо не искам… Има и такива хора, които нищо не искат. Хапни си… Аз не бързам.
[ad id=“236993″]
Седнах отново на стола и продължих да наблюдавам моите нови приятели, живеещи под капака на шахтата, но преди това взех захвърлените препечени филийките от коша и ги пъхнах под капака през една дупка.
Момичето за отрицателно време изгълта и двата кроасана. Явно наистина е било гладно. После изпи и кока-колата.
„Сега, ако и се оригнеш едно хубаво, направо ще се изкефя“ – помислих си аз и й се усмихнах. Но тя не го направи, а веднага се зае с колата. Сигурен съм че я изми много по-добре от БМВ-то на мъжагите, а дори не ме интересуваше, дали колата ми е чиста или не.
Когато момичето приключи, му подадох десет лева, а то веднага бръкна в джоба си, за да ми върне ресто.
– Пийни едно кафенце, красавице – изрекох и се качих в колата.
Момичето захвърли парцала, който държеше в ръка и отново си заизтрива ръцете върху и без това мокрите дрехи.
– Ще дойдете ли пак, господине? – изрече с тъжен глас, застанало до отвореното стъкло на колата.
– Стига да успея да наклепам колата достатъчно, което никак не е трудно – отвърнах и се усмихнах. Усмихна се и то. Тръгнах, а вече в огледалото видях сълзите на очите й.
Да, сълзите не винаги са от болка. Понякога са и от радост. Но и при сълзите от радост има болка. Винаги, когато има сълзи, има и болка. Но тогава болката е някак си сладка…, разтапя душата, така че тя се размеква и олеква. После полита в небесата… Лесно е да разплачеш някого със сълзи на болка, трудно е да разплачеш със сълзи на радост. А понякога е достатъчна дори една добра дума.
Мравките ли?
Работеха. Това правеха. Мравките винаги работят и никога не спират. Не съм сигурен, дали не работят и вечер? Но тогава е тъмно и сигурно затова не ги виждаме. То и през деня толкова ги забелязваме. С работещите е така, никой не ги забелязва. Забележими са тези, които не работят. Тогава те блясват и всички им се възхищават. И колкото повече не работят, толкова по-бляскави стават. Ако работеха, щяха да са в някоя автомивка, като онова момиче там, с препечените филийки в найлоновата торба и тогава никой нямаше да ги знае.
Някой беше чоплил семки, докато чака. От онези шарените, дето им викат конски зъб. И сега мравките примъкваха шлюпките под капака на шахтата. Шлюпките бяха десетки пъти по-големи от тях, но на тях това не им правеше особено впечатление. Награбваха ги смело и по правилата на някакви закони, непонятни още за физиката ги повличаха към шахтата. По пътя срещаха непреодолими трудности, но не се предаваха. Като усетеха че не могат да носят шлюпката, минаваха отпред и почваха да я дърпат. Някаква заблудена мравка, понеже явно и сред тях има заблудени, не само сред хората, тръгна с товара си на рамо и направо към една пача трева, която беше се разположила величествено на пътя. По всичко изглеждаше че би трябвало да я заобиколи, но това го виждах аз от висотата на моя поглед, а тя и хабер си нямаше на какво препятствие се натъква. За мравката, огромните пипала на пачата тревата изглеждаха като цяла джунгла, но тя не се съобрази изобщо с тях и навлезе смело в гъсталака. Скоро шлюпката заседна в джунглата, заклещена между израстъците на пачата трева. Мравката се мъчи известно време и като видя че няма да стане работата, мина отпред и почна да дърпа. Мъчи се дълго, но шлюпката и не помръдваше. Изведнъж мравката мина отляво, после пробва от дясно, отново отпред и отзад, но резултатът не се промени. По едно време, тя изостави шлюпката и хукна напред. Обиколи отвсякъде стъблата на пачата трева, така че не остави необходено място.
– Егати ти тариката… Тръгна на разузнаване – изхилих се аз.
[ad id=“225664″]
Мравката излезе от гъсталака и хукна към отвора на шахтата, откъде вкарваха провизиите.
„Отива да повика подкрепления“ – помислих си, но уви. Като стигна до входа, тя изведнъж се обърна и тръгна пак по посока на непосилния товар. Стигна да пачата трева и още веднъж я обходи обстойно. После дойде до шлюпката и без да се замисли, този път я подхвана отдолу. Повдигна я като на шега и я претърколи. Тогава мина отпред и започна да дърпа. Когато случеше на някое разклонение на пачата трева, през което нямаше как да прекара товара си, мравката умело завърташе шлюпката, така че да може да я провре. За отрицателно време джунглата беше преодоляна и тя най-накрая излезе на утъпкания път към шахтата.
– Еха…. Хвана магистралата – ухилих се отново, забравил за пъпчивите бъдещи мъже, правещи се на бандити – Дано поне имаш винетка, приятелю.
Не знам дали имаше винетка, но така и никой не й поиска и за отрицателно време се шмугна под капака на шахтата. Загубих я от погледа си и веднага обърнах внимание на един мой приятел, който беше награбил парче чакъл. Отдавна се мъчеше с него, а и нямаше изгледи скоро да може да се справи. Не знам за какво й беше това парче камък, сигурно за крайъгълен камък на основата на тяхната бъдеща къща, но беше подбрала камъче, което за нея се равняваше на това, все едно аз да примъкна камион. При това беше избрала парчето чакъл от най-неудачното място – поне на половин метър от шахтата, а веднага до входа имаше хиляди такива камъчета. Дълго се мъчи мравката с колосалното камъче, но до положителен резултат така и не стигна. Пробваше отпред и отзад, отляво и отдясно, понякога дори се изкачваше от горе, но камъкът така и не мръдваше. Краката на мравката боксуваха постоянно и скоро почнах да се чудя, откъде намира такава енергия.
През това време, момичето изми две коли, но моят нов приятел продължаваше да боксува. Все пак, незабележимо за мен, беше успял да премести камъчето около сантиметър-два.
Тръгнах си от автомивката с много противоречиви чувства. Изпитвах и радост и тъга, а едновременно с това и надежда че камъкът все пак ще бъде преобърнат. Няма как да не се преобърне, при такова постоянство и боксуване. Всеки човек на мястото на мравката щеше да се откаже и да се предаде, но не и тя. Мравките не се предават никога, предават се само хората. В генетичния код на мравките не е заложено предаването като опция. Има го само в кода на хората. Има и друго, мравката работи винаги. Никога не спира и не се замисля и за миг за поражение. Да, тя не се шляе и с БМВ. Шляе се един неуспешен опит за еволюция, в лицето на хората. Еволюция, забила в глуха линия. Индивиди, които цял ден цъкат безсмислено на телефона и после плюят държавата че не им осигурява пари за нови телефони. А да преместят камъка и на ум не им идва.
Но може и да не е неуспешен опита за еволюция!
Аз отново не си загубих времето. Нямам и такъв телефон, който е създаден с цел да ти помогне да не правиш нищо съществено. Открих и нови приятели. Видях как живеят те. И извлякох поуки, които без това знаех. Прави нещо, няма значение какво, мести камъка. Пробвай денонощно и не спирай. Дори мравките го правят! Защо да не го правиш и ти? Та те дори нямат акъл и го правят по най-глупавия начин! Прави, не спирай, и никога… никога не се отказвай. Накрая камъка ще се предаде, но не и ти. А тази нова среща породи и разказ. Нищо че мнозина няма и да го прочетат, заети с телефоните си. Други ще кажат –„Егати ти глупостите“. Но ще се намери поне един, който ще извлече поука. Това е достатъчно.
Пиша този разказ и усещам някаква миризма. Носи се навред и омайва. Усещате ли я и вие? Не, повече не издържам. Отивам да си направя препечени филийки.
Автор: Хасан Ефраимов
Прочетете и разказа „Джанки в Манхатън“, събрал изключително много почитатели.
