Причините за късното проговарен могат да са най-различни, казва Стела Василева за ЗАРАТА:
Ако разглеждаме нещата списъчно и вие можете да се изгубите сред множеството статиии, които описват разнообразните възможности – от умствена изостаналост и аутизъм, физиологични увреждания през характер, наследственост, инат и стигайки до гениалните деца, на които просто сме им скучни и предпочитат по-дълго да пребивата в защитеното пространство и уюта на своя собствен душевен живот – причините могат да бъдат наистина много.
Но за какво ни е диагноза, ако тя остане само етикет? Не е ли по-важно, че ние наистина можем да направим нещо с това? Дори и за най-тежко болните може да се направи нещо, да се придвижат, да с еподобрят? А едно подобрение,поне според мен, винаги си струва! Аз ще ви представя нещата от една различна перспектива.
Какво е говорът? Начин да изразим това което е във вътрешния ни свят, за да бъде чуто от някого и желанието да се свържем с нещо или някого отвън, за да го направим свое – на нашият собствен душевен живот. Кои са факторите тук – нашата вътрешна същност, импулсът да я направим нечие достояние и импулсът да се свържем с нещо външно за нас.
Всеки от нас има вътрешна същност – и здравите и боллните, и децата и възрастните. Дори едно дете да има известни болестни симптоми – аутизъм или нещо друго – то пак има свой вътрешен живот и своя вътрешна същност. Остават два фактора, по които може да възникне проблем – дали детето има импулс да се изразява, да се споделя с външния свят и дали нещо от този външен свят го интересува и иска да го направи свое достояние. То може да се интересува от външния свят, но да се ограничава само от възприемамемото със сетивата и да не се нуждае от вашата помощ, за да научи повече за това, което го интересува.
Защото, за да научи повече то трябва да пита. А може и да е любопитно, но да няма желание да ви попита по някаква причина и затова да се ограничава само с наблюдение и емпирично изследване. И как да разберете това – като го накарате да говори. НО вие в ниаккъв случай не бива да използвате някакви насилствени методи. Вие трябва да породите у детето естествения импулс да се изрази. На първо място забележете кое от външната действителност, от реалността на този наш свят привлича вниманието му. Започнете да му разказвате повече за това и най-добре е да разкавате приказки.
Казвайте му истината, разбира се, но под формата на приказки – с мек глас, който го кара да се чувства в безопасност и да ви се довери. Помислете – в този свят пълен с нерви, забързан, с остри форми и щракания непрестанно отнякъде… Може би просто не им харесва! Може би просто не искат да са тук? Интересни ли сме им? Сладки ли сме? Искат ли да ни вкусят? Може би сме твърде сиви, ръбести и груби, за да имат нужда от нас?
Ако говорът на детето е птица, то какво ще е нужно, за да я привлечете да кацне на вашето дърво? Тишина, много търпение, храна и може би дори къщичка за птици или някакво гнездо. Всяко дете има своя птица – някои са по-смели и дръзки, други са нежни и плашливи. НО всеки родител, ако притихне достатъчно ще може да чуе нуждите на детето си и да създаде уют така че птицата на неговия говор да поиска да кацне у дома.
Това може да бъде постигнато с различни техники. Онова, което аз предпочитам да правя, е да използвам игри и приказки. Те предразполагат децата да се чувстват уютно ,защитени и на своя територия. При работата с къснопроговарящи деца и изобщо с деца проявяващи различния в процеса на израстването, както и с деца със специфични потребности поради болестно състояние, ние трябва да проявяваме много търпение. Търпението обаче е въпрос на много дълбоко вътрешно спокойствие, кураж и разбиране.
Ако ние нямаме разбиране какво се случва и защо правим това, което правим; ако ние нямаме убедеността, че то ще донесе резултати и не се доверим на процеса, колкото и да се преструваме на благи – детето няма да ни повярва. Така че работата е в две посоки: вътрешна – за спокойствието на родителя и външна като методи, които предразполагат говора на детето да кацне у дома.
Едва когато детето ни се довери и започнем да работим с него, можем да започнем по-ясно да разграничаваме степента му на разбиране, способността му да образува понятия и т.н., за да се ориентираме по-прецизно с кое звено детето има най-големи затруднения и да го подкрепим тъкмо там. Работата с децата е вълнуващ процес, който неминумео преобразява и неговите близки, ако те са искрено ангажирани с неговия просперитет. И този вълнуващ процес винаги води ди положителна промяна.
