На многостранна среща в Узбекистан преди дни премиерът на Индия Нарендра Моди каза на руския президент Владимир Путин, че значимите рискове днес са прехраната и енергията. И добави буквално: „днес не е време за войни“.
Тези думи са произнесени в приятелски тон, но в тях има доста ирония.
„Не е време за войни“ подсказва на Путин, че той и Русия живеят в друго време. Както се казва, не са в час.
Една особеност на разминаването с времето е руската имперска нагласа. Вече стана банално да се говори за руски имперски амбиции, руска имперска политика, Русия като империя. Но какво по-точно има в тази дума – империя? Нещо съществено или само критична реторика, чрез която изразяваме възмущение от Русия на Путин и инвазията в Украйна.
Империята и феноменът на имперското не са обикновени хиперболи за обозначаване на недопустимото за 21 век поведение на Русия. Имперските характеристики описват по теоретично коректен начин поведението на Русия, която наглед е федерация, но вътрешно е типична имперска политическа форма.
Характеристиките на империите
Интуитивно се смята, че империята е пространствено грамадно политически тяло. Констатацията за тяло-гигант е повече количествена. Тя не казва в какво по същество се състои имперското на империята. Страни с голяма територия са Индия, Китай, САЩ, но от това не следва, че са имперски форми. А малки страни като Нидерландия и Португалия се развиват като колониални империи.
Стъпка по-близо до качествена характеристика на имперското е неограниченото разнообразие на общности (народи), което тя е в състояние да обхване в своите граници. Множеството групи се управляват от единен център, което оформя и различието между център и периферия, метрополия и доминион/колония. Най-често властта се упражнява със сила след завоевания. По-тясно имперското е свързано обаче с начина, по който центърът обхваща нови групи. Характерният за империята начин е експанзията. Империята живее като разширяващо се пространство.
Това наблюдение води и до най-съществената характеристика, каквато е отношението на империята към собствената ѝ граница. Империята няма развит усет за граница, който ни е познат от съвременните конституционни демокрации, особено в Европа.
Империите и границите
В епохата на европейската модерност, след мира от Вестфалия от 1648 г. се формира националната държава, или както предпочитам да я наричам, конституционна държава. Този модел поставя начало на признаването на териториалните границите като основа в отношенията между държави. Зачитането на граници обаче е по-скоро е следствие.
Дълбоката причина за новия тип държава е налагането на светската форма на политическо представителство, което се формира демократично, отдолу нагоре.
Общността взема съдбата си в свои ръце, изгражда представителни институции и започва да се самоуправлява. Така тя формира и свое пространство, затваря се в определени териториални граници, в които представителните ѝ институции упражняват власт. С това политическата общност признава съществуването на други суверенни общности и граници с тях.
Империята не познава подобна трансформация. Имперското по същество е отсъствие на разбирането за граници и затова днес е архаично разминаване с модела на държавност от Вестфалия.
Русия и императивът на имперското
Русия до 1917 г., СССР до 1991 г. и Русия днес не са преживявали тази политическа модернизация. Усетът за граници им е неприсъщ. Затова видимата граница на Русия е постоянно неспокойна и експанзивна. Това не зависи нито от династията Романови, от Ленин, Сталин или Брежнев, а и днес не зависи лично от Путин.
Обратно, политическата форма на Русия изгражда по необходимост този тип лидер. Нейната граница е в състояние на екстатика, склонна да отскача напред от временното си фиксирано място. Такъв е императивът на имперското, който лидерът изпълнява. Путин повтаря завета на Екатерина Велика, според която Руската империя или ще продължи да се разширява или ще умре.
Дилемата на империята – експанзия или разпад – дълго е била обвързвана с проблеми за сигурността. Допускането е, че с постоянното разширяване центърът си набавя условията за сигурност. Подобна теза е концептуално неправдоподобна, историята също я опровергава. Самата Руска империя, под формата на СССР е довела до предел идеята за експанзия – световно работническо движение, човек в космоса, обръщане на реките, създаване на нова флора от Мичурин и др.
След 1991 г. Русия връща утопичните съветски експанзии към традиционните форми на териториални агресии.
Днес тази имперска характеристика е симптом за хронична болест. Тя не може да се лекува с договори, дипломация, международни организации и др. По тази причина по руската граница постоянно има конфликти. И ще има, докато Русия не се модернизира политически.
На нея ѝ предстои да стане конституционна държава, каквато, въпреки правната си форма на федерация, тя не е. Много вероятно е това да стане с колапс на привидната федерация и разпадане на дълбинната имперска форма. Дотогава войните ще са постоянно на хоризонта, идеите за бизнес с Русия ще са наивно фантазиране, а включването ѝ в международни договори и институции ще носи рискове.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
