По груби сметки над 1600 лишени от свобода са приели православието зад стените на Старозагорския затвор за последните 15-ина години, в които отец Йордан Карагеоргиев търси път към душите на кривналите от пътя. За ревностната му боголюбива дейност зад стените на затвора Руската православна църква го награди с орден „За вяра и вярност“. „Това е колективна награда, без затворническата управа нямаше как да осъществим нито една наша идея“, казва скромно отецът. И си припомня как шефът на затвора Иван Карушков в началото на демократичните промени успява да убеди началството, че няма нищо страшно да се организира една екскурзия с 30-ина затворници по свети места като Шипка, Мъглижкия манастир, Долината на царете в Казанлъшко. Осъдените са били в Кръстова гора, на Рилския манастир и на други емблематични за християнството места. Този тогавашен прецедент за местата за лишаване от свобода в България днес е практика не само в Старозагорския затвор. „И в най-закоравелия престъпник има стаена доброта, която може да се пробуди“, убеден е отец Йордан. Усещал го е неведнъж. Като оная Коледа, когато решил да навести осъдените на доживотен затвор в килиите им. Един от затворниците неочаквано се втурнал към него. Надзирателите трепнали уплашено, но докато се усетят, затворникът се хвърлил, ридаейки, в прегръдките му и го обгърнал крепко като брат. „Тази прегръдка за мен беше повече от най-прочувствената проповед“, признава и днес отецът.
Дипломираният журналист избира да служи на Бога доста късно, на почти Христова възраст. Бил кореспондент на столичен вестник. Издавали притурка „Християнин“ и покрай това много често се срещал с покойния Старозагорски митрополит Панкратий. „Той беше наистина голям – и като българин, и като духовник, и като човек“, не може да са отблагодари на своя наставник отец Йордан. Лично владиката го ръкоположил за свещеник на 8 ноември 1993 г. – само седмица, след като се дипломирал като професионален журналист. На следващата година в Старозагорския затвор открили първия параклис зад решетките. След 7-8 години се сбъднала и голямата мечта на отчета – зад стените на затвора изградили голям православен храм – „Св. Николай Чудотворец“, на който биха завидели и много селища. „Вдигнахме го почти изцяло с дарение – от проекта до изографисването“, припомня си с умиление отчето. Активно участие в градежа взели и самите затворници – като техници, строители, мазачи, бояджии.
Много от тези над хиляда новопокръстени зад стените на затвора постоянно търсят отеца за съвет и подкрепа и след като излязат на свобода. Сред тях има хора, с които той основателно се гордее. Като бившия морски капитан Слави от Бургас. Той успял да завърши докато изтърпява присъдата си второ висше с отличие заедно с отец Йордан – психология във Великотърновския университет. След като излязъл на свобода бързо си стъпил на краката. И сега двамата продължават да са много добри приятели, чуват се често, гостуват си, макар и по-рядко. „Най-голямото ми удовлетворение е, когато разбера, че те са повярвали в християнските ценности, че успяват, макар и трудно, да се впишат в обществения живот“, казва отец Йордан. Особено преди големите християнски празници – Великден и Коледа, затворниците го търсят по-често. За негова изненада много от тях вземат и причастие, като спазват стриктно постите, колкото и трудно да е в затворническите условия. Една от мечтите на отец Йордан е да изградят до затворническия храм „Св. Николай Чудо-творец“ православен баптистериум. „Това е свещено място от ранното християнство, нещо като кръгла водна шатра с купел в средата и кръст над него, в което ще извършваме светото кръщение на новите християни в затвора“, пояснява отец Йордан. Амбициозният свещеник вече търси спонсори за този необичаен проект, който ни връща към корените на православието. Получил е подкрепа за него и от световноизвестния гръцки свещеник Геврасий. „Той обгрижва лишените от свобода в цяла Гърция, номиниран е бил преди време за Нобелова награда за мир, има огромен авторитет и влияние“, посочва отец Йордан и се надява проектът скоро да бъде реализиран.
Възстановяването на православния параклис в двора на старозагорската многопрофилна болница „Проф. д-р Сто-ян Киркович“, превърнат след 9 септември 1944 г. в морга, е друга свята мисия на отец Йордан в последните години. Обещал го е приживе на последния свещеник, служил в параклисите в Старозагорския затвор и болницата – отец Иван Евлогиев. Няма кмет и шеф на болницата, от които да не е търсил съдействие сградата да бъде прехвърлена на Старозагорската митрополия. Всички обещавали да изтрият този грях на някогашните властници, но това така и не случва на практика засега. „Този срамен акт, който търпим толкова дълго време, е проклятие и за самата болница, и за града“, убеден е отец Йордан. И не и е загубил още вяра, че оскверненият храм ще отвори врати.
Празникът не е само трапеза,
трябва да го усетим със сърцето и душата
– Какво може да мотивира един човек на зряла възраст да се посвети на Бог?
– Човек по някакъв начин върви по своя път, а Бог му подсказва да го следва. Както казват светите отци, обстоятелствата показват Божията воля. Родителите ми бяха искрено вярващи хора. Баба ми е останала вдовица на 20 и няколко години и се бе посветила изцяло на Бог. Заедно с майка ми, която пък бе уволнена като учителка заради вярата си, ме водеха още от дете по църкви и манастири. Но признавам до 33-тата си година, когато реших да стана свещеник, никога преди това не съм си го и помислял. Издавахме притурка „Християнин“ към вестника, в който работех, и покрай това често се срещах с тогавашния старозагорски митрополит Панкратий. В един момент той ми предложи да стана свещеник, аз приех и така Бог нареди нещата.
– Самият дядо Панкратий повлия ли на твоя съдбовен избор?
– Несъмнено! Дядо Панкратий беше невероятен духовник и човек, който обгрижваше паството си ревностно и искрено. На времето като човек с „досие“ срещу него се изговориха много хули. Но аз ще ви припомня едно свидетелство на ваш колега, тогавашният кореспондент на националното радио Найден Рангелов, мир на праха му. При някакво посещение на Тодор Живков в Стара Загора той е станал в неволен свидетел на гнева на тогвашния първи в държавата срещу дядо Панкратий. „Озаптете го тоя вашия владика, потяга църкви и манастири, ръкополага свещеници, къде се намира…“, рекъл ядосан др. Живков на тогавашния първи секретар на ОК на БКП.
– Ти сам отваряш дума по тоя болна тема, която продължава да вълнува много хора – зависимостта на висшия клир от бившата ДС. Оправдаваш ли ги че, са служили едновременно и на Бога, и на Мамона?
– Никого не оправдавам, само искам да кажа, че сега е много лесно да съдим от позицията на днешния ден. По времето на комунистическия режим обаче наистина е било много, много трудно да си духовник. Спомням си изповедта на един уважаван старозагорски свещеник – отец Петко Илиев, служил в храма „Св. Богородица“, при събирането на материалите за книгата ми за репресираните духовници и църковни деятели от Старозагорско. „Когато облякох расото и излезехме заедно, родителите ми вървяха 20-30 м пред мен като пред прокажен, въпреки че бяха вярващи, а мен сърцето ми плачеше“, свидетелства за това жестоко отлъчване на духовниците по времето на войнстващия атеизъм отец Петко. Пак казвам, много лесно съдим сега, а малко знаем например за живота на духовниците по времето на комунизма. Защо например и досега не са ни известни имената на всички избити, осъдени, репресирани духовници? Само в Старозагорската епархия 9 свещеници са убити като кучета, няколко десетки са осъдените и репресираните. Малка утеха все пак е, че нашата епархия е може би единствената, в която има паметник на избитите и репресирани духовници и църковни деятели – в двора на катедралния храм „Св. Димитър“.
– Смяташ ли да продължиш изследванията си за свещениците-мъченици по времето на комунизма?
-Да, вече имам благословията и на старозагорския митрополит Галактион и въпрос на време е да систематизирам събрания материал.
– Какво става с една друга твоя мисия – възстановяването на някогашния храм в болницата?
– Това е една от големите ни болки на всички в Светата митрополия. Не знам дали знаете, но след 9 септември 1944 г. храмът е бил превърнат в морга. Аз самият науучих това малко след демократичните промени при една случайна среща с един от най-ревностните духовници в нашата епархия – отец Симеон Евлогиев. Той е завършил богословие в Швейцария, а след това дълги години е бил свещеник в храмовете в болницата и в Старозагорския затвор. Бяхме отишли в дома му в Казанлък да го видим. Старецът вече беше над 80 и беше на смъртно легло. Като разбра, че сега аз обгрижвам лишените от свобода и страдащите в болницата, изправи се развълнуван и говори повече от час. Нали съм човек, някога изкушен от жур-налистиката, аз си носех магнетофон и записах тази за-дъхана изповед, която още пазя.
– Какво ти разкри отец Симеон?
– Наред с многото покъртителни истории за неговото ежедневно общуване със затворниците и болните, той ми разкри и две страшни истини. Веднага след 9 септември комунистическата власт превръща храма „Св. Николай Чудотворец” в старозагорската болница в морга, а параклисът в затвора – в килии за смъртните. „Това оскверняване е проклятие за целия град, моля те, направете всичко възможно, за да възстановите храмовете”, закле ме със сълзи на очи отец Симеон. Аз му казах, че в старозагорския затвор вече сме изградили православен параклис, имаме идея и за храм. Но че в болницата е имало храм и той сега е морга, ми дойде като гръм от ясно небе.
– Чия собственост е бил болничният храм „Св. Николай Чудотворец?
– Чувал съм, че е строен с дарения на миряните, но не можахме да намерим никакви документи за това – нито в митрополията, нито в общината. Най-вероятно или са унищожени след 9 септември 1944 година, или са се изгубили. Това направи и нашата битка да възстановим храма толкова трудна.
– Как се развиха след това нещата?
– След разговора ми с отец Симеон Евлогиев аз веднага разказах всичко на тогавашния митрополит Панкратий и той горещо прегърна идеята да възстановим болничния храм. Не съм в течение с кого е говорил, от кого е търсил съдействие, но в един момент нещата бяха много напреднали. Дори един ден ме прати да измервам на око разстоянието в централното помещение, което тогава бе болнична аптека, за да имаме представа какви икони да търсим за иконостаса. Отидох аз един ден и без да продумам нито дума, огледах помещението. Но веднага се разчуло, че един свещеник е оглеждал бившия храм.
– Кой стопира работата по възстановяване на бол-ничния храм?
– Дядо Панкратий се спомина и в междуцарствието въп-росът за кратко бе забравен. Но след избора на новия старозагорски митрополит Галактион отново подехме борбата за възстановяването на храма.
– Сериозно ли смяташ, че проклятие тегне и над бол-ницата, и над старозагорци заради оскверняването на храма в болницата?
– Убеден съм в това. Едва ли има по-тежък грях от това да превърнеш православен храм в морга. И колкото по-скоро проумеем това – управниците на този град, ръководството на болницата, всички старозагорци – толкова по-добре.
– Кое те обезсърчава в тази битка?
-Усещането, че воювам с някаква непробиваема стена. През тези 20-ина години няма старозагорски кмет, няма областен управител или шеф на болницата, при които да не съм ходил по няколко пъти. Всички казват „Нямам проблем, отче, ще върнем храма на църквата…” и все нищо не става…
– С какво е свързано най-голямото ти огорчение?
– С неразбирането, с лекомисленото отношение. Знаеш ли какво ми каза един ден тогавашният шеф на патоанатомите: „Защо ви е тая морга бе, отче, храмът и без това вече е осквернен…”
– Вярваш ли, че в крайна сметка един ден храмът в бол-
ницата ще бъде върнат на църквата?
-Ако не вярвах, не бих водил тази битка повече от 20 години.
2012 г.
Виж още:
Човешките истории на Матей Бонев – доайенът на журналистиката в Стара Загора
Матей Бонев за Мария Жекова – Щедрата потомка на войводи и самаряни
