ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 103, 1990 г.
ОЙ, КОЛЕДО, МОЙ КОЛЕДО…
ИЛИ ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА ИЗЛИНЯЛА ВЯРА…
За хората от моето поколение това не е сантиментален спомен, това е част от съдбата ни. Наскоро прочетох някъде, че трагедията на голямото историческо разминаване в нашето време е в това, че една непроверена хипотеза бе наложена за религия. А религията – знае се – се опира не на диалектиката, не на логиката на фактите и явленията, тя се крепи единствено на вярата. Вярата в един бъдещ, по-разумен и по-справедлив свят например. Девети ме завари шестгодишен. Бях малък за първолак, но ме приеха за „слушател“ – имаше и такава категория ученици. В първия учебен час госпожа Тодорка ни накара да станем от чиновете и да се прекръстим. Но още щом свих пръстите си, една звучна плесница припари врата ми – бях понечил да се кръстя с лявата ръка! Заплаках от обида, но добре разбрах какво ще трябва да правя оттогава насетне. Ала не се наложи – вероучението беше премахнато като учебен предмет. Мина време, изтърколиха се три или четири години и същата госпожа Тодорка един ден ни накара да отгърнем читанките си на посочената от нея страница и да откъснем листа – там имаше снимка на един очилат мъж и текст, който още не бяхме учили. Нямаше и да го учим. Явно – новата религия идентифицираше своите апостоли и своите мъченици. Светото й евангелие тепърва се пишеше… Помня, наближаваше Коледа и брат ми, шест години по-голям от мене, всяка вечер събираше приятелите си в нашия яхър. Насядали по яслата, докато решеха с гребени телетата и кравите, разучаваха коледарски песни. Аз редовно присъствувах на сбирките им – бяха обещали да ме вземат със себе си. И вече сънувах как обикаляме от къща на къща, как навсякъде ни посрещат с радост и пълнят торбичките ни с подаръци!… Но не се стигна дотам: на Бъдни вечер тате се върна от едно събрание в читалището и ни каза да си стоим в къщи – коледуването се забранявало. Който бъде хванат да коледува ще бъде изключен от училище. След няколко дни „неосъществените“ коледари бяха включени в агитка, а излезе на мода и „концертното рисуване“ – просто да се чудиш как толкова много деца се научиха под съпровода на акордеон да възпроизвеждат гениалния профил на „бащата на всички народи“!… Междувременно свещеникът ни беше откаран нанякъде; някой разказваше с възторг как атеистите в съседното село превърнали божия храм в кошара – за назидание, но при нас такова мероприятие не можа да се състои. Въпреки това в нестроен ред мястото на старата религия методично и неотстъпно се заемаше от другата – от новата религия. Старомодната вяра в дядо Боже беше захвърлена на тавана, тя беше потулена като нещо опасно, отложена като някакво бреме, забравена като ненужен спомен. В душите ни се разпалваше нова вяра – там тя се разполагаше в овакантена територия. И постепенно забравихме за Коледа, за Игнажден, за Богоявление и Лазаровден – неусетно се бяха превърнали в празници призраци. Гергьовден стана Ден на животновъда. Измислихме Ден на строителния работник. Ден на търговския работник. Ден на здравния работник… Ще попитате: а вярата? Какво ставаше в това същото време с вярата? Нищо особено. Впрочем за каква вяра става дума?… Да, наистина нищо особено – ако изключим това, че може би се изпразваха сърцата, че светът посивяваше еднолинеен и плосък… Ако изключим това, че тия, които най-разпалено клеймяха „гнилия Запад“, в същото време пращаха децата си да учат „гнилата европейска наука“… Помня, по събрания се анатемосваше името на някакъв си „вражески елемент“, който кощунствено си беше позволил на гроба на починалия си баща да запали свещ: цяла година разобличавахме вече уволнената от завода работничка, която бе имала наглостта скришно да заведе новороденото си дете на Бачковския манастир и там да го кръсти по християнски обичай… И се набелязваха мерки и мероприятия за решително изкореняване на подобни буржоазни отживелици, от които се изчервявахме… Но нека не ровим в подробностите – уморително е да се катерим по безводните и жадни стръмнини на десетилетията, обидно е за самите нас отново да се вглеждаме в отминалото и да преживяваме всичко пак. Напоследък се случваше в рубриката „Народен календар“ да прочетем и нещо съвсем срамежливичко за това как те (българите, разбира се!) „отбелязвали“ този или друг някакъв празник – обясняваше се като на чужди хора нещо, което някъде някога се е правело от някои си… Та – вяра ли? „Бабини девитинини!…“ – И пренебрежително маркирахме мрачното пророчество на Достоевски, че човекът, лишен от вярата му, се израждал в едно опасно за обществото същество! Ние не се тревожехме от това – ние имахме своята светла вяра. Тя беше една за всички. Задължителна. Безусловна. И безсмъртна… Беше преди година-две. Събраха ни – нас, „представители на художествено-творческата интелигенция“, на някаква набързо насрочена лекция. Лекторът – от София, завеждащ отдел в ЦК. Познато име. С научна титла. но залата се пълнеше трудно. Хората сядаха по столовете и притихваха в апатично мълчание. Накрая се появи и лекторът. Но той не заговори по предварително обявената тема, а се отплесна по баналности, с каквито се пълнеше „Наръчник на агитатора“. Помислих си: това знае баба – това бае!… Шепнешком попитах един от организаторите на лекцията: защо ни губите времето? „Напаст божия! – въздъхна той. – Прегря телефоните, докато му уредим тази лекция. Три са за днес. Целта му е не само хонорарът, в момента колата му е в Павел баня – безплатно да я напълни с пресни ягоди, че в София още ги няма… А освен това настоява за среща и в „Наталия“ – щял да жени дъщеря, та да видел какво подходящо има за дарове.“ Лекторът с трениран глас баеше от катедрата, как нижеше баналности за зрелия социализъм, а ние се прозявахме. Той много искаше да му вярваме. Просто да му се вярва!… Но това толкова ли е просто?… Завчера по телевизията един млад журналист, като наговори куп нелепости по адрес на народа, артистично остави микрофона на паважа и трогателно заяви, че отива да запали свещичка. Не разбрах – за кого, защо?… Лично мене съвсем не ме интересуваше тъкмо той дали ще влезе в черква или в кръчма. И макар че камерата го проследи до входа на храма, не му повярвах, неговата свещичка не ме подкупи. Само си помислих: по-кротко, момче, прекаленият светец и богу не е драг! Всичко ще отиде на мястото си, но хубаво ще бъде, ако не препираме, ако не натрапваме примера си. Лукавите изкушения са много, но нека дадем време и възможност на всеки да погледне най-напред в себе си, да повярва в правото си на вяра и тогава – ако може – да повярва и в тези, които му вярват. На това ни учи не само религията, на това ни учи преди всичко животът. Наистина, днес повече от всякога ни е нужна вяра в един бъдещ, по-разумен и по-съвършен свят. Но нека наред с това опитаме да върнем човека към неговата изконна същност, към добротата, към усмивката и доверието, с което той се ражда!
Йордан СТОЕВ
Ой Коледо, мой Коледо… Или елегия за една излиняла вяра…
