terminal3.bg
Вече две десетилетия той е приемен баща. Но това не е обичайната история на осиновители – децата, които той приема, са с преброени дни, те са неизлечимо болни.
[ad id=“225664″]
Мохамед Бзик е на 62 г., мюсюлманин, роден в Либия и живеещ в малко градче в Калифорния. Вече е погребал над 10 деца. Той е единственият, който приема деца с неизлечими болести в местността. Обикновено тези деца остават в сиропиталищата или болница до края на дните си. Макар и странна, това не е история за печално самоотрицание. Напротив, това е разказ за кауза, отдаденост, за това какво е да си човек. И като повечето разкази и този започва с любов.
Мохамед пристига в Америка през 1978 г., за да завърши колеж. Остава в страната и години по-късно среща Даун – бъдещата си съпруга. Даун вече е била приемна майка и е чувствала това за свой дълг – нейните прародители са били осиновители и тя се е вдъхновила от тях. Преди да срещне Мохамед, тя отваря приют за деца, които спешно се нуждаят от място за живеене – тези, които държавата е поставила под специална закрила, защото са в риск в собствения си дом например.
[ad id=“236993″]
За нея тази ѝ кауза е била смисълът на живота ѝ – тя се е грижела за тях, организирала им е празненства и е обучавала други приемни родители.
“Тя беше забавна”, спомня си Мохамед. “Беше напълно ужасена от паяците и буболечките – дотолкова, че дори украсата за Вси светии я ужасяваше, но никога не се плашеше от детските болести или от възможността да почине.”
Даун е била толкова добра в каузата си, че участва в инициативи на държавно ниво за закрила на децата наравно с лекари и политици. Когато Мохамед става част от живота ѝ, той става част и от каузата ѝ. Така от 1989 г. и той започва заедно с нея да гледа деца. Някои от децата, които гледат, са болни. Скоро семейството осъзнава, че иска да се посвети на неизлечимо болните деца, защото никой не иска да се грижи за тях. Някои от тях умират само дни след като са били приети в дома им.
[ad id=“236999″]
“Знам, че са болни. Знам, че ще умрат. Правя всичко по силите ми на човек и оставям останалото на Господа.”
На Даун и Мохамед се ражда син – Адам, през 1997 г. Той има костни заболявания и нанизъм и днес, 19-годишен, тежи 30 кг. Въпреки това животът за него продължава и той учи компютърни науки.
“Така Бог го създал.”
Родителите на Адам от малък му казват, че трябва да е готов за смъртта на осиновените му братя и сестри. “Те приемат смъртта като част от живота – нещо, което прави малките радости на живота толкова по-значими.”
Това е начинът, по-който живее семейството, докато Даун не се разболява – тя започва да получава силни гърчове, които я изтощават и все по-малко и по-малко може да напуска пределите на дома си. Това води и до много напрежение между нея и съпруга ѝ, като през 2013 г. двамата се разделят – година по-късно Даун почива. Оттогава Мохамед продължава нейната и своя кауза. Сега той е приютил 6-годишно момиче с мозъчни увреждания – тя е сляпа и глуха, раменете и краката са ѝ парализирани.
[ad id=“237001″]
“Знам, че тя не може да чува, не може да вижда, но винаги си говоря с нея”, казва Мохамед пред LA Times, които разказват неговата история. “Държа я, играя си с нея, докосвам я… Тя има чувства. Тя има душа. Тя е човешко същество.”
Снимка: Genaro Molina / Los Angeles Times
