Аз съм на 3 и живея на „Молотов”, 33.
Като затворя и отворя очи ставам на 4.
Щом сторя същото още 2 пъти, съм на 6 – колкото нацъфкани содени топчета имам в джоба си.
На 7 започвам да се смалявам под пеша на майка си, за да пътувам с влака безплатно и в женската баня бабите да не ме гледат така, сякаш съм им изял сапуня. Вече не харесват рипсените ми долни гащи, които са пораснали повече от късите ми панталони…
Здравей, лютеничено време, изпързаляло се върху най-вкусната филия на детството!
Здравей, изгърбена от родитби крушо! Здравейте, заралийски зарзалии, дето капете в краката ми като златните мигове на юни!
Кукуригу и на тебе, петльо – да ми беше казал навреме, че харемът е една голяма беля, едно неспирно къркане и мрънкане на главата ти, от което сън не те лови!
Но аз съм много, много щастлив, защото още не знам, че не знам…
Тогава Стара Загора е просто един изглупял калдъръм, хукнал към базалтовите си плочки и асфалта, към мутрите и към игралните си зали, към моловете си и, разбира се, към боклуците пред и особено зад жилищните блокове. Улиците са каменни и съвсем прави – и „Ленин”,, и „Георги Димитров” и другите там – но независимо от имената си, всички те се вливат във виртуалния червен булевард „Вълко Червенков”, който пък от своя страна води до красния стоманен площад на Сталин. Но какво ме засяга това? Интересни са ми белите камъчета, които като ги чукам вечерта, пущат искри. Интересен ми е пощаджията Иван, на когото хвърлям през дувара кайсийки и той ги лови с уста. Интересен ми е петелът, който с едно клъвване може да нагълта цял домат, след което, набрал мощ и вирнал гребен, започва отново да ощастливява всички свои съпруги поред.
Но не само аз прехвърлям през дувара кайсийки. От голямата къща също хвърлят по нещичко в нашия двор. Там живеят Теневци, Ивановци и други, които вместо да завръщат вакли стада из Овата или пък да шият аби по родните си села, са се уредили да управляват Стара Загора. (Кого ли не е надживял моят град за шест хиляди години!) Обелките от банани и портокали, долетели от високото, ми се явяват като първите нагледни материали по средиземноморска ботаника, а не след дълго и причина за луд пир в курника. Майка ми цени най-много писаните тенекиени кутии от маслини и зехтин, защото в тях разкошно цъфтят и бегония, и мушкато, и зюмбюл и зокум – така сиромашията се превръща в красота.
Красиво е още когато Георги Чумлека сбира в дюкяна си цвета и каймака на старозагорските моторджии, за да разхвърлят из двора ни купчини скелети на разфасованите си чудовища. Омацана до уши, компанията пуши, отпива, сдърпва се, псува, крещи и залага за утрешното състезание. Чумлека е като Странджата. Редно ли е да се вземат пари от приятели? Той даже не намира време да си обърше носа от моторното масло, нито да си вдигне гащите, които от клечане са се свлекли почти до коленете му. Само от време на време, след поредното юнашко дръпване от цигарата, той забива лакти в двата си хълбока, изпъва шия нагоре, завърта се, подсмърча издълбоко и си мисли може би, че е възстановил приличния си вид. Да, наистина: в резултат на тези негови действия задникът му се вижда с цял един сантиметър по-малко.
Красив е светът и на бай Руси Колоездача. И неговата работилница се намира в нашия двор. В лявата ръка той държи тебешир, по цял ден върти на стенда каплите, центрова спица подир спица и пее – „В село Браница вино кара воденица” или „Готино си гадже, с готини пенизи”. Гадже – всичко е ясно. Но ще трябва да минат още години, за да проумея, че пенизите не са нито долно женско бельо, нито онова, дето женорята крият под него. Най ме респектира песента „С джипката на мевере – / в курортен пансион / три години бачкане / по новия закон.” Разбирам само какво е мевере, защото ни плашат, че ако не слушаме, ще извикат милиционера да ни запре – оня там, дето денонощно варди драгоценния живот на комшиите пред вратата от голямата къща…
Прекрасно е още когато майка ми ме вика, а пък аз си трая, скрит в смокинята. Клоните й лазят по земята, като да е ашлама от райската градина. Няма нужда да откъсвам листо, за да се скрия. Под нейните поли съм напълно невидим, което означава свободен. Там на спокойствие мога да си броя събраните картинки от цигарени кутии с марка „Ударник” и „Бузлуджа”, да се любувам на шарените стъклени топчета или пък да си свия папирос от сухата брада на хмела, дето пъплзи по дувара, размесена с косичник на царевица, също от личното ни стопанство. Пушиш ли, ставаш мъж!
Който каже, че нищо не се случва в живота ми когато съм на 6, значи не разбира от случки. Какво искате? Милиционерът криле ли да стори? Или да спечеля от тотото? Не се правете, че не знаете – тогава животът ни не е тото и може би затова сме пó човеци. Вярваме в труда и в трудодните. Плащат ни и се разплащаме със стотинки или с приятелски услуги. Честити сме с малкото, защото не познаваме голямото.
А голямото нещо по онова време си има име и то се казва сладолед – божественост в миниатюрно кубче между две вафлени корички, Като всяко дребно-грамаданско нещо, той струва според мене цяло състояние – повече от 10 намачкани картинки от цигарени кутии или поне колкото 5 содени топчета, спечелени на обиранка. И даже колкото половин търкало с карачка от чембер на бъчва! Но в оня ден почерпката е напълно безплатна…
Както си играем на улицата, точно пред пътната ни врата, конят нещо се спъва, колелото на каруцата изхвърчава настрани и огромният гюм със сладоледа се обръща на земята, за чудо и за радост на махалата. И се нахвърля народът – кой с кофа, кой с пахар, кой с шепа. Бързайте, бързайте, че ще се разтопи!
Така успях да усладя детството си и с лъжичка безплатен сладолед. Впрочем, едва ли някой от комшиите свари да задъни съдинката си. Само след минута-две нажеженият калдъръм лакомо изблиза това юлско сметаново вълшебство и по нанадолнището пое една все по-изтъняваща вадичка от пропуснато щастие – като самия живот.
