Що за седмица беше отминалата – нито да я наречеш добра, въпреки наличието на страхотни новини, нито да я наречеш лоша – въпреки ужасните новини. Победата на Григор Димитров над Гофен предизвика еуфория, подобна почти на онази от 1994 година. Само че този път българин стигна върха на света. Четях социалните мрежи и медиите, и си мислех колко много ние-българите, се нуждаем като народ от потвърждение на нашата ценност. Нормално, народът е съвокупност от личности, всяка, от които се нуждае от потвърждение на ценността си всеки ден и ако не го получи прави или абсолютни дивотии, или велики дела – в зависимост от потенциала и характера си.
И още преди да сме се усмихнали достатъчно широко, ни хлопнаха смъртите. Продължи черната серия на пътя с още и още загубени и съсипани животи, включително и на талантливо дете. Четях социалните мрежи и медиите… – болка, гняв, съпричастност, чувство на безсилие… Нормално – всеки човек иска и се опитва да живее с мисълта, че може да контролира света около себе си и да опази децата си. Всяко доказателство за обратното разклаща устоите на човешкото в корена му.
Най-смазващо е безсилието. А в случая дори не става въпрос за природно бедствие. Става въпрос за най-обикновена безотговорност човешка, за брутална самоувереност и нагло поведение… Когато личността ги носи тези антикачества, ги носи навсякъде, но на пътя личат като на война. Именно такива са хората, които на войни убиват мирни жители, беззащитни възрастни и деца – не за друго, а за да демонстрират, че могат да си позволят всичко. Рисковото поведение на пътя едно към едно казва същото: „Велик съм, мога да си позволя всичко“ – да не спазвам правила, ограничения, тъпи изисквания. След война, палачите ги съди военен съд. След смърт на пътя при доказана вина на водача – кой и как?
Не абсолютизирам, дори и най-примерният шофьор да си, може да се случи трагедия. Няма да забравя как преди доста години известен детски хирург уби дете на пътя. Изскочило пред муцуната на колата внезапно, никакъв шанс да се избегне сблъсъка. Съдът отсъди: „Няма вина на шофьора“. Съвестта му на спасител на деца отсъди друго и той си сложи примката на врата. Две трагедии! И неспасени от ръката и опита му малки пациенти след това. Крайно, твърде крайно решение, но… човешко и човечно. Не ви ли прави впечатление, че в обратния случай, когато е доказана вината на причинилия смъртта на пътя, поведението е друго – битка до край да се намали присъдата, да се измъкне от отговорност… безсъвестност!!!
Време е съдът да затвори вратичките, през които се промъква и измъква безсъвестността, а законът да я постави извън ЗАКОНА ясно, тежко и безмилостно.
Достатъчно безмилостно, за да възпре убийците. Те няма да се променят, но ще им се наложи да променят действията си! Господа, народни представители – на ход сте вие!
