Знам, че сред най-безнадеждните неща на тоя свят е опитът да се обяснява душата на поета, защото колкото поети: толкова и обяснения, така започват размислите на писателя Георги Марковски, който описва таланта на Венета Вълева по великолепен начин.
[ad id=“263680″]
Става дума за ония поети, истинските, които са сложили своя собствена чертичка към човешкото у човека. Та макар и колкото синапено зрънце само. И наистина, какво ли общо може да има между грешника-монах Франческо Петрако, сам променил името си за благозвучие на Петрарка , който половината си живот писа „Сонети за живота на мадона Лаура“, а през другата половина писа „Сонети за смъртта на мадона Лаура“, и лудата глава Христо Ботев, изригнал двайсетина ненадминати стихотворения и пръснал бели кости по скали и по орляци из Врачанския балкан, и съсухрената стара мома от дълбоката американска провинция Емили Дикинсън, която оставя на разни листчета из чекмеджетата си повече от 2000 стихотворения, стигнали до нас едва подир смъртта й…
Може би най-убедителното определение за поета, което някога съм срещал, е това на Мигел де Унамуно: „Поетът е човек, който не крие в сърцето си тайни от Господа“.
Мисля за тия неща, четейки поезията на Венета Вълева. Не съм я виждал приживе, но като чета и препрочитам нейната поезия все ми се струва, че иззад безплътните думи се възправя нейният крехък, раним, но жилав свят, който едновременно е и укор, и всеопрощение, и зов към нас. Родена в Стара Загора, учила в родния си град в РЕГ „Максим Горки“, завършила руска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Парашутистка, офицерска жена, майка на две дъщери. Авторка на няколко публикации и на тъничката стихосбирка „Странно“ (1995), но винаги далеч от шумните литературни стъгди. И-изведнъж-през септември 1995 вестниците гръмват: една привечер тя коленичи пред иконата на Спасителя в църквата „Света Богородица“ и се прострелва в сърцето… Без да обвинява някого. Без да се сбогува с никого.
Признавам, измъчва ме въпросът, който измъчва най-близките й хора: защо? Защо тъкмо тя, чийто парашут не се разтваря при третия й скок, падайки стремглаво към земята ще се разбунтува: „Не ти се давам, Смърт!“ и ще разтвори резервния парашут в последния момент, сама ще посегне към куршума? Защо?
[ad id=“226585″]
Поетът- оня, истинския, който е сложил своя собствена чертичка към човешкото у човека- живее три живота. И трите все без тайни нито от Господа, нито от човека, нито от никого. Първият й живот, публичният, е бил като на длан: тихичка, незабележима сред тълпата, като пламъче на течение. Другият й живот, вътрешният, също е като на длан: всеки стих от нейната поезия крещи, че непрекъснато й е било тясно в собствената й кожа.
Аз имам пищни вази, във пурпур засияли –
Но търся еделвайс, пробил скалите сам,
изповядва тя, и може би това са ключовите думи към нейната поезия, което ще рече: към нейната душа. И онова, което видимо е било завидна безметежност, скрито във всекидневна борба: със собственото ни несъвършенство, с бруталността на заобикалящия ни свят, с разбиранията на близките ни… И понякога идва денят, и идва часът на неизбежното: да си отидем доброволно от онова, което не можем да преодолеем. Защото „тази последна воля на човека – казва философът Лудвиг Фойербах, – чрез която той се разделя доброволно с живота, чрез която той се отказва от всичко, е само последният порив на влечението му към щастие“, след като не е успял да преодолее обстоятелствата. Жестоко е, но е така.
И оттук започвя третият живот на поета. Не всичко в поезията на Венета Вълева е равностойно, но най-доброто в него има всички шансове да преодолее капризите на времето и да се превърне в нейния неръкотворен паметник. Има няколко стихотворения в нейното творчество, които биха били украшение и в най-претенциозната антология на българската поезия. А тази книга все още не е нейната последна дума от Отвъдното. Защото ние все още не знаем всичко, което ни очаква неразчетено в нейните тетрадки…
Георги МАРКОВСКИ
