Вероятно неслучайно, точно в навечерието на 140 години от Освобождението на България, в редакацията на ЗАРАТА получихме записките със спомените на един съвременник на събитията в онези съдбовни години 1877-1878, когато в Стара Загора се случват ужасяващи събития, предшестващи Освобождението.
[ad id=“225664″]
От едни пожълтели листове препечатах спомените на прадядо ми по майчина линия. В тях се разказва за раняването му, клането и опожаряването на Стара Загора през Руско-турската война, каза Жельо Найденов, потомъкът и наш съвременник, който ни изпрати материалите .
СПОМЕНИ И ПРЕЖИВЕЛИЦИ НА БАЩА МИ – ГЕОРГИ МИНЧЕВ ИЛИЕВ – ДАСКАЛА
Опожаряването на Стара Загора на 31.08.1877 г. от турците и посрещането на генерал Гурко 1877 – 1878 г.
[ad id=“236993″]
Роден е на 3 май 1862 г. в с. Арнаутито, Старозагорско. Свършил трето отделение на село. По липса на четвърто отделение продължава образованието си до втори клас в град Стара Загора.
Учители му били Петко Р. Славейков, Папучев, Логоров, най-стария даскал Атанас по вероучение и даскал Петър – голям комита. Когато тати бил във втори клас, даскал Петър бил арестуван от турците за тая си дейност. В училището баща ми е бил отличен ученик, отличавал се е и с рядка памет. Бил задължен от учителите си да разработва уроците на другарите си през междучасията.
Веднаж без да иска, един ученик го удря по главата с камък. По това време дядо ми случайно идвал да донесе хляб и сирене на тати и станал свидетел на случилото се. Хваща го за ръката и го води при даскалите му с думите: „Какво сте насядали, пък учениците се бият?“ Славейков му отвърнал: „Остави си тоягата вън“ и го поканил при тях. Заразпитвали го за професията му, а дядо ми отговарял – „ту овчарлък, ту чираклък“. „ Ами вълна, сирене продаваш ли? Как записваш сметките?“ – продължил с интерес Славейков. Той им показва знаците си до десет и прочее, как ги пишел на дъсчица. Четиримата учители, дето били в канцеларията, се чудели как при неграмотен баща, детето проявява такава рядка интелигентност.
[ad id=“236999″]
„През април месец чухме от хората и от учителите ни, че Русия обявила война на Турция и най се радвахме, че ще се освободим от робството на Турция. Щом свършихме изпитите по Петровден / 29 юни/, разпръсна се слухът, че руските войски минали Балкана. Но на втория ден забиха камбаните на църквите. Ний като ученици, се събрахме около 60 другари и отидохме на северния край на Стара Загора, дето са пехотинските казарми. Там видяхме хиляди жени и мъже. Под казармите на шосето, направили порти от греди и ги окичили с цветя. Тук бяха и учителите от целия град и с нетърпение всички чакаха да дойде руският генерал с войските си. След около час, пристигна руски патрул и като разбраха, че няма турска войска, се върнаха обратно. След два часа пристигна генерал Гурко с войската си и спряха при портата. Г-н Наумов / който има паметник в Старозагорската общинска градина/ държа реч около половин час и му ръкопляскаха. Даде на генерала цветя и венец. След него говори учителката от Ст. Загора Анастасия Тошева. И тя му даде венец от разни цветя.
Покойният г-н Наумов беше руски възпитаник, говори на руски и български, че в Ст. Загора турците имат оръжие и помоли да се разреши да бъде събрано. Генералът нареди да се впрегнат коли и да се събере оръжието. Ние учениците видяхме да стоварват четири коли с оръжие до турското управление /дето сега се строи от една година Съдебната палата – 1942/1943 г. в Ст. Загора/ и се раздаваше на българите. В същото време баща ми дойде да ме прибере и заведе в село. На него му бяха дали пушка с един нож. А руската кавалерия замина за Търново. Баща ми ме заведе в селото и на другия ден жънахме нивата. Вечерта майка ми, буля ми, сестра ми и най-малкият ми брат Тотю се прибрахме вкъщи. Като си отидохме, в нашия двор сварихме около 40 коли натоварени с дрехи и покъщнина. И почнаха да разправят хората, как турците по течението на река Марица и околността с пушки и ножове убивали българите. И нашите баби, дядовци, с баща ми натовариха две коли с дрехи и багаж и заедно с другите отидохме в Стара Загора. Почти цялото село се натовариха на коли и всички поехме пътя за града.
[ad id=“237001″]
Но като нас са избягали от Търново, Сейменска, Новозагорска и Старозагорска околия хората. Както в града, така и около пет километра извън него бе изпълнено с народ и коли. На другия ден се почна войната между турците, опълченците и руснаците край града. Всичко наоколо се напълни с турска войска. Виждахме да се мяркат руски войници между народа и те ни викаха: „Бягайте братушки, турците ще ви избият“. И ний между многото народ бягахме на север през лозята. Когато излязохме на чирпанското шосе видяхме 6 души опълченци, закрити зад брега на пътя и ни викат: „Бягайте нагоре, къде казанлъшко, че ще ви избият турците“. В същото време пристигнаха турските черкезки каруци, че като загърхмяха, убиха 4 души и останалите обратно тръгнахме към с. Текето /сега Богомилово/ Ний с брат ми Илия едва излязохме до Аязмото, а на север 5-6 км пълни баирите с народ. Турският караул над село Кутлуджа с хиляди куршуми стрелят срещу българите. От баирите стотици бягат обратно към Стара Загора. Успяхме да стигнем до портите на черквата св. Троица. И двора на черквата беше препълнена с народ. Като се натискаха един в други, мене ме настъпиха на краката, събориха и почнаха да вървят по мене, а брат ми ме улови за ръцете и успя да ме извлече на пътя. На около стотина метра влязохме в един двор, но в него имаше повече от 2000 мъже и жени. Портите заключени, защото турците с пушки и ножове убиват ,когото видят навън. След около два часа напъни, разсякоха портата и влязоха в двора. С ножове, пушки и ярост се хвърлиха върху хората. Ний бяхме в дъното на двора и видяхме, че мъже взеха да се прехвърлят през дувара в двора на Пашоолу. Брат ми ме хвърли отгоре, а после и той прескочи. Турците изклаха до един всички останали.
На Пашаоолу двора беше заграден от всякъде с дувар. Отвън се чуваше на български „да се предадем“, но старите хора викат: „един час да живеем, ама няма да се предадем“. Турците изправят стълби и се качват, влизат в двора, но наште ги убиват. Имаше 6 души убити турци. На втория ден разсякоха портата / вратата / и влязоха войници с пушки и ни заобиколиха. Чу се глас на български да казва: „Който има нож, пищов, да го предаде. В когото се намери, като тиква ще го нарежем“. Дето имаха оръжие го хвърлиха в краката си.“ Кой каквато пара има – жълти, бели, черни, да ги свърже в кърпа и да ги донесе. В когото се намерят, като краставица ще се нареже“.
Тоз, който говореше, седнал на един камък, разгънал един чувал, а мъже и жени си вързали в кърпа или кесия парите, пущат в чувала и му целуват ръката и коляното. Събраха около 6 чувала и като спряха да носят хората, по турски каза на войниците да излязат без да ударят някого. Изнесоха си чувалите и навлязоха башибозуци все с ножове и удряха в главата, във врата, де кого и как сварят. Брат ми и много мои роднини избиха тук.
[ad id=“238430″]
Един от моите роднини Йовчо – роднина на баща ми от с. Скиндирлии, около 40-годишен, като го удари турчина с нож по главата, обаче Йовчо си оставил парите в шапката и турчина не успя да го разсече. Йовчо се обърна към турчина, със силен юмрук го удари в челото, турчинът се подпря на дувара с глава,Йовчо се хвърли на гърба му, изкачи дувара и избяга. След 4-5 дена го намерих в една бъчва.
Който успя първоначално да избяга от пълния с трупове двор навън, на улицата, беше съсечен. Пред мене бягаха много хора и аз след тях. Мене като ме удариха с ятагана, паднах върху умрелите. В същото време чух кутийката с петачетата ми като падна от мене. Докато турчина вземе кутийката, паднаха върху мене още хора. Мен ме закачи от лявата страна на врата. Така бях прикрит от умрели. Слушам няколко минути като тече кръвта. След около 3-4 часа отново се съвземам и чувам около петдесетина мъжки гласове как стенат и викат да ги изколят. Те са ударени на лоши места и не могат да се движат, а пък турците запалили зданието и гората в местността „Очана“. Гледам дрехите на другите – изгорели… и мойта риза и тя се подпалила.
[ad id=“263680″]
Без страх се измъкнах, тръгнах по улицата и на около 30-ина метра, гледам на Пашоолу в дюкяна – врати и прозорци строшени и дюшемето залято с вода. Аз влязох и се измих, а насреща като погледнах площада под черквата св. Троица, около 20 декара място – пълно с турци и с топ стрелят по дуварите на църквата. В продължение на 1 час се събаряха стените. В двора на църквата хиляди хора пищяха и почнаха да излизат. Турците тласкаха жените към запад, а мъжете на изток. На същия площад имаше повече от 300 турци. С пушки стрелят по тия, които излизат от двора.Която жена не се отделяше на запад, а се държи здраво за мъжа си с децата, ставаха жертва и този площад от 20 декара бе пълен с лешове/ мъртъвци /.
Аз влязох в двора на Пашоолу и видях бабата на Пашоолу. Тя ме знаеше като ученик и ме целуна. Нейният мъж и син са убити, които тя покрила с платно под съчака. Аз й казах „жаден съм“, тя ми извади вода, след като се напих ме заведе в дъното на двора между умрелите. „Тука ще лежиш, града гори. Които пушат тютюн идват да си вземат в дюкяна, че никъде другаде няма, разправят – всичко изгоряло“. Турците и те идвали при Пашоолу за тютюн и като влизат в двора, стъпват по умрелите и ги дупчат с ножове. Като дойдат до бабата я питат има ли живи хора, тя плаче и вика „ ей мъжа ми, убийте и мене. Няма баба, няма, имаш ли тютюн? Има, вземете си“. Турците си взимаха тютюн и стъпвайки по умрелите излизат.
Аз лежах на корема си, на по-високо място между умрелите, ръцете си държа под главата и виждам с едното си око като влизат турците за тютюн и излизат и все където минават с ножове, дупчат умрелите.
[ad id=“218001″]
Преди да зайде слънцето, една млада бременна жена в двора влиза, а тъкмо 10 души турци излизат. Един от тях посегна и й разряза корема и си замина. Бабата изрева и отиде при нея. Аз отидох при тях да помогна, но детето се търкаляше до младата жена – и двете мъртви. Бабата ми каза пак на туй място между умрелите да се скрия. На втория ден, турците като си взеха тютюн и като дупчеха с ножове умрелите, обикаляха двора, един стъпа на крака ми и като държеше пушката за калема, удари ме с приклада под раната. Като си заминаха, аз отидох при бабата. Тя каза, че ще ме скрие в една каца. Ходи, намери стълба, влязохме в избата, качи се на бъчвата и я внесе в кацата. Улови ме за ръцете и по стълбата влязох.Вдигна капака на казана и ме захлупи. След като изнесе стълбата, каза ми да мълча, че турците влизат в двора.
С влизането пита бабата има ли живи хора? Тя винаги отговаряше: „ей мъжа и сина ми, убийте и мене“, те отговаряха „няма, бабо, няма“, вземат си тютюн, а някой взе, че се качи на бъчвата и с щика на пушката стигна капака на казана със който бях захлупен. Няколко пъти разреваваха бабата. Едни искат да я убият, а други я отървават и така два дни. Вечерта на втория ден заревах, тя дойде и й казах да донесе стълбата да изляза, защото ако я убият или запалят къщата аз не мога да изляза. Тя ме извади оттам. До кацата имаше бъчва дълга около 3 – 4 метра. Мъчих се да вляза, но не можах – бях много изтощен. Бабата ме улови, вдигна ме и аз влязох, а тя пълна с вълна. Аз й рекох „много съм добре“. След няколко минути чух зад гърба си да говорят тихо мъже. Единият вика „това момче е ранено. Да го удушим, че ще ни издаде“. Другият ме попита от „где съм?“. Аз разказах всичко, а той Йовчо от Скиндирлии там и казва „мой роднина е“ и ме улови за гърба и ме прибра вътре, а там имаше трима души, моят роднина и още двама. „Да мълчиш, че турци влизат в избата. Едни взимат тютюн, други си навират главата и с пушката и щика мушкат към нас. Но ний сме в дъното на бъчвата и не ни достигат“. След два дни, през нощта към 1-2 часа, бабата дойде и ме вика да изляза. Аз съм отслабнал, тя ме улови за ръцете, извади ме от бъчвата и ми говори, че в избата сложила кюмюр /въглища/ и сач, приготвила тесто да направи питка, за да ядем. Аз излязох от избата и гледам – града гори, а баира пълен с турска войска. Аз й казах: „ Не можем избяга“, а тя говори: „Бог е милостив, ще ни запази“. Казах й, че в бъчвата има още трима, а тя „беки има?“ Чух аз тихо като си говорят мъжете: „роднината ти ни издаде“, а аз викам на Йовчо, ‘излезте, че бабата ще ви даде хляб“. Те също излязоха, бабата се кръсти на св. Богородица, че ги е запазила. Те видяха баира на Аязмото, пълно с турска войска. Влязоха в избата, питката беше опечена и бабата даде на всички. Тъкмо почнахме да ядем, загърмяха топове на юг. Това беше към 1-2 часа през нощта.
Градът целият гори, а то имало бомби /бъчви/ пълни с ракия и спирт от фабриката на Матееви в избата и те се запалили и гърмят. Земята трепери. Чуваме турци, кадъни бягат, пищят, че московеца – руската войска, ги заградила. На баира лампите изгаснаха и турската войска се оттегли към полето и до утринта нито войници, нито турци, нито цигани – всички избягали от града.
Ние излязохме от града, но все по умрели мъже и жени стъпвахме по улиците. Площада пред църквата св. Троица беше пълен с умрели. Минахме дола до лозята и като нас крили се мъже и жени излизаха от скривалищата си и напущаха града. Нашият свещеник от селото и той в един нужник /клозет/ върху гредите му. Три пъти ми уми раната с тетрова вода. Той ни изведе през гората.
Излязохме на казанлъшкото шосе. Там имаше руска войска. Ранените, като мене ни заведоха в Шипченската болница. След седмица ни пратиха на балкана в болницата. След две седмици престой, отново ни премесиха и изпратиха в Габровската болница. След един месец лечение, доведоха много опълченци и руски войници ранени, а нас ни изпратиха във Велико Търновската болница, където лежах до оздравяването ми.
След като се разделих с майка, сестрите ми, братовчедите, буля ми, които останаха край Стара Загора, разбрах, че турците при нападението ги взели за роби. Баща ми, дядо ми с по –малкия ми брат Иван и по-големия ми брат Георги се върнали в селото да пазят овцете, кравите и другия движим и недвижим имот. Те се криели из горите, като продължавали да търсят и разпитват за жените, които загубили в бягането. Дядо ми Илия, заедно с малкия ми брат Иванчо и много други мъже от селото турците хващат и избиват. Баща ми заедно с по-големия ми брат Георги успяват да избягат.
След като се прекрати войната между Русия и Турция, баща ми, след четири месечно дълго и мъчително издирване и търсене ме намери в болницата на Велико Търново. Двамата заедно се прибрахме в село към края на февруари и видяхме страшна картина. Цялото село – къщи, огради всичко бе изгорено, включително и нашата къща и всички постройки, които имахме в двора. Баща ми, заедно с другите възрастни мъже от село, започнаха издирването на жените. Научили, че заробените и отвлечени жени и деца са закарани към Одрин. Веднага тръгнаха в таз посока. Намерили ги край Одрин след много търсене, разпитвания и несгоди и ги доведоха в село. След всичко, което бяхме изживели, сега се радвахме, че сме отново заедно с останалите живи.
От лявата страна на врата ми остана голям дълбок белег, въпреки лечението ми.“
След Освобождението Георги Минчев завършва гимназия в Стара Загора и става учител. От там идва и фамилията му Георги Даскала – Даскалов. С това име остава сред близки и познати.
Живее със семейството си в Стара Загора на ул. „Света Троица“ № 39. Съпругата му Спаска е благородна и природно интелигентна жена. Тя помнеше и ни разказваше за детските си спомени, за нощите в които дякона Васил Левски е бил гост на техния дом. Не е забравила уроците, които им е давал на децата за мъжество и самообладание. С възторг разказваше как Левски е показвал обесване с въже, за да се заблудят турците.
В семейството се раждат и отглеждат 5 сина и една дъщеря. На всички е дадено добро образование.
Децата на Спаска и Георги Дасаклови са:
1. Минчо – роден 1886 г починал 1929 г
2. Жельо – роден 30.07.1890 г. починал 08.08.1966 г.
3. Иван – роден 04.06.1896 г. починал 24.08.1981 г.
4. Петко – роден 19.06.1899 г. починал 21.03.1969 г.
5. Христо – роден 21.08.1904 г. починал 26.05.1980 г.
6. Мария – родена 1907 г. починала 25.08.1983 г.
Спаска Георгиева Минчева – Даскалова умира на 28.08.1940 г
Георги Минчев Даскалов почина на 23.08.1945 г.
Спомените са записани от Златка и Христо Даскалови.
Забележка: Като дете помня дядо: висок, строен и много мил човек.
Често ми е разказвал, понеже живееше известно време в с. Михайлово при нас. Помня голямата му рана. В съзнанието като най-ясно и потресаващо си спомням за случая с жената, чийто корем е разрязан от турчина. Не посмях да променя диктуваното от него, но помня, че той разказваше как турчина, който срещнал жената, която е била бременна и то в последния месец, разрязва със сабята корема и изважда детето, подхвърля го нагоре и го посича на две със сабята си, а жената умира също. Не зная защо тук е описано така, но реших да го допълня в послеслов за спомен на всички внуци и близки.
Внучката, Спаска Хр. Даскалова: преписано от оригиналната тетрадка на 1 ноември 1992 г. Гр. Стара Загора
Напечатано от преписа на Спаска Хр. Даскалова от Жельо Найденов, внук на дядо Жельо, вторият син на прадядо Георги Даскалов. 1 март 2018 г, гр. София
