На 11 декември /вторник/ 2018 г., от 18.00 ч. в Художествена галерия Стара Загора ще бъде открита изложбата „Васил Тодоров /1893-1977/”, посветена е на 125-годишнината от рождението на художника.
В експозицията са включени 32 живописни произведения, обхващащи творчеството му между 1922 и 1975 година. Изложбата е съвместна изява на Художествена галерия Стара Загора, Художествена галерия Казанлък и наследниците на художника.
Животът му е поделен между Казанлък и Стара Загора, между ателието и училищните стаи. Живописта му е посветена на пейзажа и портрета. Организира 14 самостоятелни изложби и пет десетилетия е неотменна част от културния живот на Стара Загора.
Васил Тодоров е роден на 12 септември 1893 година в Казанлък. Образованието си получава в Казанлъшкото педагогическо училище. Там младежкото му увлечение по рисуването е подкрепено от художниците Димитър Радойков /1879-1940/ и Захари Желев /1868-1942/. От тези юношески години започва приятелството му с Димитър Чорбаджийски – Чудомир /1890-1967/ и Марко Шивачев /1892-1946/. През 1915 год. завършва Педагогическото училище и се подготвя за Софийската художествена академия, но войната отлага кандидатстването с близо четири години. През есента на 1919 год. постъпва в Академията, където учи живопис при професорите Стефан Иванов и Харалампи Тачев, а пластика – при проф. Иван Лазаров. След завършване на следването през 1924 год. е назначен като стажант гимназиален преподавател в Казанлък. Есента на същата година открива в родния град първата си самостоятелна изложба. В нея той включва няколко портрета, както и пейзажи от Казанлък и околностите. Именно творбите от тези години той по-късно ще определя като “моят начален, академичен период”.
През 1925 год. Васил Тодоров е назначен за редовен преподавател по изобразително изкуство в гимназията на Станимака /Асеновград/. Природата около града и Родопите засилват интереса му към пейзажа. Живописта му все повече търси нюансите на земните тонове. Още същата година споделя новите си пристрастия във втората самостоятелна изложба, която организира в родния град. 1927 година е една от най-активните му в творческо отношение. Десетки са пейзажите, които създава от Асеновград, Пловдив, както и речните панорами с Марица и Чая. В тях той открива влечението си към простора, към далечните планове и светлината. С част от тези платна реди третата си самостоятелна изложба в Асеновград. През 1927г. Васил Тодоров е приет за член на Дружеството на южнобългарските художници. Навлиза в своя зрял период. Често пътува до Пловдив, Казанлък и Търново, откъдето се завръща с по няколко пейзажа.
През 1928 год. го назначават за преподавател по рисуване в Старозагорската гимназия. Веднага се включва в художествения живот на местното дружество. Тук се сприятелява с художниците учители Васил Маринов /1879-1943/, Спиридон Иванов, Кипро Николов /1897-1975/ и своя съгражданин Васил Костакев /1885-1933/. Всички заедно организират знаменателната изложба от 26 януари 1930 год. в малкия салон на дружество “Театър” в Стара Загора. В нея са показани предимно пейзажи. Два месеца по-късно тази група, към която се присъединява Евгения Илиева /1895-1981/, откриват нова колективна изложба, посветена на портрета. Следва време на усилена творческа дейност и активно участие в изложби на старозагорските живописци, както и в тези , които организира Дружеството на южнобългарските художници. Прави няколко самостоятелни изложби. За най-значима от тях Васил Тодоров ще счита тази от 1943 год., която показва в Стара Загора и Габрово.
Следващите десет години творческата му енергия е разпръсната между редица други дейности. Рисува малко и рядко излага свои произведения. Включва се в организацията на старозагорското дружество към СБХ, на което за известен период е председател. Един автопортрет, който рисува през 1953 год., като че ли събужда отново младежките му амбиции за творчество. Това е своеобразен вододел, а и както самият той отбелязва – с него започва третият му период, който е “стремеж за синтезиране на формата и освежаване на колорита”. Композицията му става по- обхватна и лаконична, а въздействието- по- експресивно. Синтезът между двете не намира тъй желания от автора израз.
Пенсионира се през 1957 година. Отделя много от времето си за декоративно-пространствена дейност. Още няколко години след това ще води курсове по рисуване. Ентусиазмът на бригадирското движение го провокира за опити в областта на фигуралната композиция, но бързо разбира, че няма нагласа за това. Звучността и богатството на нюансите в живописта му чувствително спадат. Завръща се към пейзажа. През 1961 год. подготвя и представя последната си самостоятелна изложба. Творческата му енергия през това десетилетие е завидна, но изкуството е загубило част от емоцията. Само през 1964 год. създава десетки пейзажи от Стара Загора и Черноморието. Сред тях по-известни остават “Стара Загора сутрин”, “Улица “Чадър могила”, “Булевард „Руски”, “Созополски кей”, “Улица в Созопол” и др. Навлизайки в осемдесетгодишнината си, Васил Тодоров поддържа този ритъм на творчество. През 1972 год. рисува поредица от пейзажи, посветени на Стара Загора, Созопол и Рига, както и една неочаквана за публиката серия от натюрморти. През 1975 год. за последен път излага свои платна в традиционната годишна изложба на старозагорските художници. Умира на 8 октомври 1977 г. в Стара Загора. След себе си оставя десетки живописни произведения и почитта на своите колеги и съграждани.
