Този „гейт“ е по-важен отколкото се възприема от всички (или почти всички) коментатори и засегнати.
1. Той няма да приключи само с разкрития за „апартаменти“ и „къщи“ и ще засегне още много политици. В тази серия последната жертва ще е премиерът.
2. Историята не е битова и няма общо с „манталитета на българина“, който разбирал от вещи, но не и от сложни начини на изземване на чужд доход като АЕЦ „Белене“, „Цанков камък“, ТЕЦ „Варна“, пиене на кафе с главния прокурор, КТБ, „заменки“ и т.н. Апартаментите са тема по микроикономически причини. Заподозрените са отделни личности, облагата им е очевидна и разпознаваема. При другите начини на грабеж виновниците са група с различна степен организация на споделена отговорност, преминала през легитимна процедура на вземане на колективни решения.
3. При тези случаи недоволството от организираните групи е само абстрактно. Недоволните могат да положат усилия да разкрият злодеятелите. Това ще им струва време и средства, ще срещнат упорита самоотбрана, слаби изгледи за успех и необходимост от оставки и нови общи избори, които в немалка степен зависят от предполагаемите виновници и от опит се знае, че е вероятно Сульо да замени Пульо (или обратното).
При отделния облагодетелстван от апартамент или къща отговорността е ясна, а наказанието – неминуемо: подмокреното реноме е досадно дори за съратниците. Така работи демокрацията. Това е причината разкритията да „минават“ през медиите, а не по „каналния ред“.
(Тази фраза е оценка, прокуратурата, следствието и пр. се разпознават като част от проблема. И Слава Богу, че регистрите са публични, въпреки съпротивата, благодарение на упоритата работа на няколко независими организации и на Закона за достъп до обществена информация, приет през 2000 г.)
4. Избирателите, колкото и да са недоволни, често са съзнателно невежи за обществените разходи от тези злоупотреби – и без това пренебрежимо малки.
Общият разход за „къщите“ е 200 млн. лв. Това е сума, която правителството харчи през 2018 г. за два астрономически дена, 1/182 част от разходите на българските данъкоплатци за правителството и неговите политики на година. А 160 от тези 200 милиона изобщо не са местен принос. Загубата на българския гражданин е 6.5 лв за седем години. Тя е 1.3 лв за периода, ако е злоупотребено само с 20% от средствата.
При АЕЦ „Белене“, положението е практически същото: ако централата е 51% държавна собственост и се изплаща 15 години, разходът би бил равен (в постоянни цени, без цена на финансирането) на 170 лв на човек на година. За „Белене“ обаче можеш да излъжеш, че е от обществена полза и да прехвърлиш разходите към бъдещите поколения.
5. Разумно невежи и недоволни, данъкоплатците в случая с „къщите за гости“ могат още да разчитат, че някой друг ще провери и разкрие за какво става дума. Но това е само едната страна на общественото отношение. При международните трансфери и помощи е закономерно (и за страните на юг от Сахара, и ЕС), че ако значима част от даренията и помощите не остане в ръцете на разпределящите, те изобщо не ще достигнат до нуждаещите се. В този смисъл 20-те процента от финансирането на къщите, с които според проверките е злоупотребено, са условие 80% да бъдат изразходвани по предназначение.
6. Загубитe от злоупотреби със служебно положение са сравнително незначителни и поради други микроикономически закономерности. Хората не обичат корупцията. Тя се предлага на конкурентна основа, това сваля цената. Тя е забранена от закона, положителният изход от сделката не е сигурен. Платците гледат да не плащат повече от необходимото. Който вдига цената на подкупа, поема риск да бъде докладван и разследван. Значително по-надеждна е тактиката да искаш малки подкупи, сравнително често.
7. Разходите по сделките да са в натура. Договарящите се предпочитат такова разплащане, защото то трудно се проследява счетоводно. Няма значение дали са „заменки“ (заради тях регистрите на държавната и общинска недвижимост не работеха 20 години), разходка с яхта или плащане със стоки (суджуци, апартаменти и т.н.).
Правно-технически в „апартамент гейт“ вероятно няма значими закононарушения, страните по сделките са свободни да се споразумеят за цената. Тук действа репутацията: тя е залог на доверие, който може да бъде оттеглен при всяко съмнение в обществена порядъчност.
8. Когато всички взимат подкупи независимо един от друг, нищо, което зависи от контролиращите и управляващите, не може да бъде завършено. Тогава от икономическо гледище положението се доближава до хаос и абсолютна неефективност. Вертикалната организация на плащанията донякъде решава този проблем: хем цената на услугата се качва, хем крайният резултат е по-сигурен.
9. Тук също има рискове: много високата цена води до неефективност, защото тя свива средствата за изпълнение на работата – плащанията за труд, материали и качество (тяхната цена е обективна, пазарна). Това се наблюдава при сравнително елементарни проекти като ремонт на улици, училища, програмиране на софтуер, строителство на пътища и мостове, и др. подобни.
10. При пряк разход от държавния и общинските бюджети може да изглежда, че схемата е под контрол. Това са т.нар. „обществени“ поръчки. Макроикономически, според Европейската комисия, стойността им за България за 2006-2016 г. е 22-23% от БВП (а 6.5% от БВП е цената на самото участие в търгове и конкурси). Средно за ЕС делът е 27% за поръчките и 4.2% от БВП на участието. В Полша, Словакия и Унгария делът на поръчките в БВП е два пъти по-висок от този в България. Има известна корелация между обема на поръчките и усещането за корупция: в Ирландия този обем е около 5% от БВП, в Дания – 10%.
11. Правителствените поръчки могат да се осъществяват по два начина – като частно предлагане на публични услуги на конкурентна основа и като публично-частно партньорство (ПЧП). Българските процедури са с уклон към ПЧП. Тук има един важен обществен риск: публичният интерес да се представлява от партията, коалицията на власт, а частният – от техните приятели.
12. От икономическо гледище корупцията е умишлено нарушаване на принципа на конкуренцията между несвързани лица, в интерес на самия себе си или в полза на свързани лица. От библейски времена от управниците се изисква да нямат лични интереси, бизнес и привързаности освен обществения интерес. Но управниците и политиците също са хора. Повечето радикални политически деятели на ХХ век са идвали на власт с антикорупционна реторика.
Ако съм диктатор от Правец и платя със средства на данъкоплатците завод за електроника близо до селото, аз не бих забогатял пряко, но бих спечелил престиж в очите на съселяните и облаги за околията. Не е задължително местонахождението на завода да е икономически най-изгодното. Но такива решения пораждат един стопански и два политикономически ефекта. Решението е сигнал, че всичко зависи от мен и желаещите да правят нещо започват да се съревновават кой ще ми е по-близък. Цената ми се качва, но общата ефективност на стопанството пада. Политическата система започва да функционира като описаното по-горе ПЧП. Оттук и другата политическа последица: придобитите висока цена и престиж пораждат стимули политическите ми съперници да ме изместят.
13. Тази политическа уредба се нуждае от контрол. Удобната конституционна форма тук е главният прокурор и институционалното му влияние върху следствие, извънредни съдилища и прокуратура. На всички съществени длъжности в изпълнителната власт и контролните органи, а по възможност и в съда, следва да се назначават потенциални клиенти на главния прокурор.
14. „Апартамент гейт“ показва, че длъжностните лица в контролните органи също трябва да са подконтролни – по неоспоримия начин, описан по-горе в т. 2 и 3. Краят на съревнованието ще е в компрометирането на премиера. Вероятно е това да стане по линия на приоритетен ПЧП-проект. Новодошлите, които и да са те, ще се опитат да запазят цялостния характер на изпитаната система.
Красен Станчев – специално за Свободна Европа.
www.svobodnaevropa.bg Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036
