Атанас Димитров Буров (30 януари 1875 – 15 май 1954) е известен български финансист, филантроп, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно на умереното крило на Демократическия сговор.
Той е министър на търговията, промишлеността и труда (1913, 1919 – 1920) и на външните работи и изповеданията (1926 – 1931). Считан е за една от най-влиятелните фигури в българския политически живот през първата половина на 20 век, а заради политическите си речи и въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва е наричан „идеолог на българската буржоазия.
След Деветосептемврийския преврат Буров е осъден на една година затвор от т.нар. Народен съд. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 година. Помилван и освободен в навечерието на изборите през 1945 година, той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 година се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. На 25 октомври е интерниран в Дряново, през 1949 година е изпратен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 година е арестуван и на 13 ноември 1952 година е осъден на 20 години затвор. Атанас Буров умира на 15 май 1954 година в затвора в Пазарджик. Гробът му е заравнен с булдозер от властниците, за да не се знае къде е погребан.
Ето какво пише Буров:
”Хората се раждат неравни – и по социално положение, и по дарби и по всичко. Как ще бъдат равни? Не могат да бъдат равни. Никога. Човек е създаден да се бори за хляба си, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Кой ще победи? По-умният, по-силният, по-храбрият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният.
Хората не се променят, не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите.
На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят. Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него. Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.
Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари – това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин.
Народът е с всеки, който държи калъча.. Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът.. Народът се лута, чака някой да го поведе и да му каже „свободен си”. Световната практика е такава – няма управия без сопа, въже и остен.
Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И не за своя сметка – а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си. Това властогонство е бясна болест – който е ухапан веднаж от нея – умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.
Политиката има свои закони. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици.
Хората, които трябва да осъществяват хубавата идея, се покваряват само за половин година. И най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето.
Аз като не съм добре, целият свят да е добре – това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът, това е същността му.
Българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува как ще се развиват нещата занапред – важното бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.
Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество – винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава.
Но аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена, и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува…
Ние трябва да бъдем европейци…“
