Разговаряме с народния представител от Старозагорски избирателен Район и зам.-председател на НС Емил Христов
– Г-н Христов, опонентите на ГЕРБ на политическата сцена в момента до един използват нагнетяването на ситуацията, за да извлекат максимално позитиви за осигуряването на политическото си бъдеще. Това може да е некоректно, но не това е проблемът. Проблемът е, че има основа за нагнетяване на обстановката. Коя е тя, каква е тя?
– Кризата с коронавируса ескалира проблемите допълнително, а те и без това не са малко. Никога не са малко. Изключително неадекватна е реакцията и на политиците, и на институциите. Говоря, естествено за президента, говоря за политици от опозицията, а и за онези, които не са в парламента. Също и за част от гражданите. При първата вълна цялата отговорност бе струпана на правителството. Мерките тогава, мерки в една съвсем неизвестна ситуация и срещу съвсем неизвестен „враг“, все пак се оказаха добри. Позволиха ни да опазим системата на здравеопазването, докато се оборудва с апаратура, предпазни средства, знания какво да се прави. Цяла Европа тогава призна, че сме се справили добре.
След това обаче, отговорността остана у гражданите. Те трябваше да поемат щафетата. И въпросът е къде са политиците? Защото много от гражданите по-скоро бяха объркани от политици, които търсят разделение на обществото тъкмо в такъв момент, за да извлекат личните си дивиденти. Защо президентът не събра Консултативния съвет за национална сигурност? Защо нямаме ясно изразено мнение от един Слави Трифонов? Нали е политик, който според социолозите обира огромна част от протестния вот. Не може сериозен лидер да няма мнение за най-сериозния проблем днес, който касае здравето на нацията, живота на част от нея, икономиката, от която зависим всички? Никой освен правителството и ГЕРБ като управляваща партия, няма предложения за действие, дори не коментира вземаните мерки, не поема отговорност да каже – така и така е правилното, а другото – не е. Но според мен правителството също пропусна да постави въпроса на широка национална основа и да каже: „Ние правим това, елате да обсъдим и да кажете какво да променим, какво още да направим“. Трябваше да иска реална дискусия и поемане на отговорност от всички политици, институции, обществени формирования… Коронавирусът не е проблем на ГЕРБ и правителството. Това е национален проблем, проблем на всеки българин, а ние позволихме на всички да се скрият зад правителството и да не поемат грам отговорност. Помните какво и как си позволи и си позволява президента от самото начало, именно защото не пое никакъв ангажимент да бъде национален лидер и като такъв да поеме отговорността, включвайки се в управлението на кризата. Такъв проблем трябва да се решава общо, без значение кой какво мисли. Дори при спорове за вида на мерките и резултатите, всички трябва да участват в този разговор, при това градивно, с търсене на най-ефикасното решение, с общо участие в решението на националната криза. Правилно сега Томислав Дончев предлага на национална дискусия Националния план за възстановяване и устойчивост на България.
– Защо Народното събрание има толкова нисък рейтинг като институция? Ясно е, че минимум 6-8% не знаят и не разбират функциите му. Възможно ли също сериозен процент от българите просто да не отнасят към себе си и живота си законодателството и промените му? Защо?
– Освен качеството на работа на Народното събрание, което във всички времена, освен промеждутък от 45 години, е било критикувано от обществото – и така трябва да бъде, тече и един процес на коренна промяна на отношението на хората към институциите, включително към НС, което олицетворява държавата и държавността. Този процес не е български феномен. Свободата, която дава демокрацията, задълбочава тази тенденция, но глобализацията е механизмът, който позволява високата й скорост и крайните фази. Не само с това, че ни дава възможност да видим други страни, други култури, други политически системи, друг начин начин на комуникация между институции и граждани, между граждани и граждани… Отвореният свят откри неподозирани за нас възможности и това е изключително хубаво. Проблемът е, че видяното добро рядко може да бъде приложено директно. Трябва да се намери мярката между национално и привнесено, без националното да бъде унищожено. И тук не говорим единствено за патриотизъм, а за начин на живот, народопсихология, готовност на обществото да приеме различни модели.
Виждате как стоят нещата и при медиите. Те също са поставени в условия на една непрекъснато променяща се среда. Всички ние променяме средата, тя поставя нови изисквания – променя и нас, и това в едно все по-засилващо се темпо, на което не винаги можем да отговорим по най-добрия начин в конкретен момент. Всички сме в някакви зависимости, връзки – в едно кълбо, на което не се знае къде е началото, а краят е оплетен някъде и в постоянно взаимодействие. Авторитетът не само на НС, а и на всички институции девалвира, защото от водещи и създаващи процесите, започнаха да се превръщат в стремящи се да им отговорят. В цял свят се създават нови отношения между граждани и институции, между политици и граждани, между граждани и граждани. НПО са нов вид структури в нашето общество, но те също са вид институции, които навсякъде влияят в тези все по-сложни взаимоотношения. Случващото се няма нищо общо с това, на което бяхме свикнали. Дори онези, които професионално следят и анализират тези неща, вече трудно успяват да открият взаимните връзки, последствията, причините и да направят правдиви предположения за перспективи. Политиката става все по-объркана, все по-хаотична, все по-трудна. Да не говорим гражданите да се ориентират, при положение, че не могат да получат ясен отговор на въпросите, които биха искали да зададат на политиците и още повече, при невъзможност да формулират ясен и адекватен въпрос. Какво остава в този случай? Остава да вдигнеш ръце и да кажеш: „Аз не ви разбирам и следователно не ви харесвам!“.
Не бива обаче да отминаваме това, което българските политици направиха през последните 30 години и отговорността им за него. Дадената възможност на всеки един да се занимава с политика доведе до там в политиката да влязат хора, които за нищо на света не би трябвало да бъдат допускани. Но такива влязоха, започнаха да влияят на обществените отношения, да формират мнения. Естествено, такива хора, общо взето, бързо напускат политиката – е, вземаха каквото могат и напускаха, но нанесоха и нанасят ужасен удар върху представа за политиците и върху авторитета на институциите. Вината за ниския рейтинг на българската политическа класа и на националните институции си е на политиците най-напред. Това, което се случва у нас в последните няколко месеца е резултат от всичко, за което говоря. Резултат от отношението на български политици към техните избиратели и доверието им, отношението им към институциите, олицетворяващи държавата. Нормално е бумерангът да се завърне. Някой ще каже: „Защо удря мен, аз не съм участник в точно тези процеси“ – но в края на краищата гражданите не са длъжни да знаят кой в какви процеси и доколко е участвал. Те искат да виждат добре свършената работа и не се интересуват кой кога и как е пречил и кой кога и как е трябвало да преодолява тези пречки, на каква цена и с какви усилия е направил крачка в правилната посока. Така се стигна и до парадокса най-добре работещите да поемат удара на този хвърлен във времето „бумеранг“ и да се окажат най-недооценени. Всъщност това често се е случвало в българската история, виждаме го и в момента. Но това е дълга тема и обещавам някой ден да говорим само по нея. Защо, когато страната за първи път от 30 години стои добре на международната сцена, защо, когато страната се развива – не по най-добрия начин със сигурност, но постъпателно и със създаване на перспектива, избухва криза? Трупана, развивана, „напоявана“ обилно в продължение на десетелитея от много хора и много институции, криза.
– Г-н Христов, а не е ли голямата грешка на ГЕРБ това, че не успя да реагира адекватно на един много важен процес, провокиран от нейното управление. Факт е, че 10-те години ГЕРБ дадоха, въпреки многото грешки, предвидимост и сигурност – нещо, което нито едно предишно управление не можа и не можеше да направи. В условията на тази предвидимост израснаха нови бизнеси, натрупаха се нови ресурси у едни нови, относително млади хора, които не помнят предходните десетилетия – не и в активна работа. А ГЕРБ подцени тези нови ресурси и не махна „капака(административен и политически)“ над тях – не премахна типично българската, или по-скоро източната зависимост на успеха и развитието, от участието в политиката, от политическите връзки, от достъпа до държавните ресурси. Набрали сили при ГЕРБ, те нормално удрят ГЕРБ, защото това управление задържа устрема и темпото им, или поне имат това усещане? Друг е въпросът, че поради политическата им неопитност, твърде бързо бяха яхнати от всъщност най-ретроградните сили. Оказаха се неподготвени все още да предложат начин на промяна и промяната им бе издърпана. Дори още не знаят, че е и отложена. ГЕРБ е единствената политическа сила в момента, която обаче има кдровия потенциал да отговори, ако реши, на нуждите на това ново поколение. Считате ли, че ще има куража и визията да го направи?
– Никога не сме твърдели, че сме безгрешни. Друг е въпросът, че някои от грешките бяха предвидими. Да, ГЕРБ през цялото си управление създваше сигурност и предвидимост. Това се усеща и да – това даде възможност да се натрупат и енергията, и активите, за да стигнем до тук. И това е един съвсем закономерен и нормален процес – това е пътят, който другите развити страни вече са изминали. Случва ни се същото, което и на развитите страни. Джордж Фридман в последната си книга пише, че това е десетилетието, в което ще има конфликти в САЩ. Пише за САЩ, но в глобалния свят и във взаимозависимостта ни, спокойно можем да видим в модела част от собствените си проблеми. Институционални, икономически, натрупани конфликти с малки национални различия, но до един на базата на сблъсъка на традиционната политика и държава с новите, свръх динамични и различни изисквания на модерната. В ГЕРБ наистина не отделихме достатъчно време да осмислим промяната и да променим повече мехнизми на прехода, адаптирайки ги към модерността. Но какво е ГЕРБ? Всъщност говоря за България, защото нито една друга политическа сила не би успяла да го направи. Да не говорим, че този процес и не подлежи на контрол. Според мен опитът да контролираш точно този процес, би довел до катастрофа, не просто до криза. Затова просто трябва да имаме разума всички – и политици, и граждани, и бизнес, да изживеем това, което е пред нас. Да го изживеем, да го преодолеем и да намерим начин да излезем всички заедно от него. Да осъзнаем, че можем да го направим само заедно. Просто друг начин няма. Тези нови хора трябва също да имат време да изживеят развитието си, включително развитието си като управленци и още повече – като личности. Защото те са вече на друго ниво, те искат друго – искат друга държава, искат други отношения в обществото и имат пълното право на това, защото в момента се формира техният свят. Те са напред, те са изпреварили, включително себе си все още като управленци. Сега от политиците зависи, включително ГЕРБ – да успеем да направим следващата крачка, за да стигнем до тях. Разбирате, че не говоря за разни оставки – на правителсто, главен прокурор и т.н. Между другото, това не са и исканията на хората, за които говорихме досега. Това са искания на едни други хора, чиято цел е по-скоро обратната. Скандиращите не са хората, които влияят на бъдещето и това, мисля е ясно за всеки с елементарно ниво на аналитично мислене. Държах да кажа това, защото досега говорим за един фундаментален процес, за онези, които влияят на бъдещето и които ще влияят на бъдещето. И да, те набраха сили, ресурс и устрем в тези 10 години. 10-те години, в които управлява ГЕРБ. ГЕРБ в момента е единствената партия с подготвени кадри и то с подготвени управленски кадри от една нова генерация – също млади хора, които обаче са набрали политически опит и лидерски умения. И това е големият шанс, при това не само на ГЕРБ. Това е и шансът на обществото. Защото ако очакваме партия, която тепърва се структурира( умишлено не споменавам за кои политически субекти става дума), която още не се е показала пред хората – тя да прави такава крачка, значи всичко е обречено. Ако очакваме партия обременена с тежко наследство и минало като БСП – просто е невъзможно да направи такава крачка. Ако БСП беше способна на решителни крачка, най-малкото нямаше да влезе в такава дълбока вътрешна криза. Точно тук е отговорността на ГЕРБ, да осъзнае, че никой друг не може да направи тази крачка напред и да подготви България за едно утре, да срещне изискванията на хората, които градят утрешния ден и да адаптира обществото и държавата към тези изисквания. Отношенията – социални и икономически, вече искат нова крачка и тук говорим за институционалната и полическата промяна. Ако не успеем да го напряавим, ще започне връщането на България назад, или свободно падане неизвестно къде, защото управлението ще попадне в ръцете на неопитните, на неуките, на изкушените да използват управлението за себе си. А политиката и особено реалното управление, искат опит. Знам го по себе си.
Ако сега, но с този си опит, тепърва влизах в местната власт, щях да направя много неща по друг начин, щях да избягна много грешки, вероятно щях да насоча усилията и енергията си и в други посоки… Можех да направя това, и това, и това… Тогава, в началото не съм го виждал. Реалното управление – било на местно, било на национално ниво, наистина има нужна освен от хъс и желание, и от познаване на механизмите.
– Когато влязохте в политиката какво очаквахте да откриете в нея? Какви цели си поставяхте? Кои Ваши очаквания се разминаха с реалността? Кои цели постигнахте и кои остават като задача?
– В политиката влязох случайно. Мои приятели от други градове бяха влезли в новия тогава политически проект ГЕРБ. Реших и аз да видя дали мога да направя нещо смислено и полезно по този начин. За сегашния ми пост – заместник-председател на НС, голяма подготовка бе това, че бях председател на Общински съвет-Стара Загора. Това ми даде опит, даде ми визия. С кмета Живко Тодоров създадохме една спокойна, отговорна, улегнала среда за работа, може би защото и двамата така виждахме възможността да направим полезни за Стара Загора неща. В Стара Загора се учих от общински съветници, от политици… В Стара Загора, в местния парламент, ние имахме добра и непрестанна комуникация с общинските съветници на другите групи. Можеше да спорим по начина, по който едно или друго нещо да се направи за града и общината, но всички знаехме, че всеки един от нас наистина иска да бъде направено нещо добро и затова почти винаги постигахме нужното разбирателство, за да действаме в името на общността. Нямаше такива разминавания, които виждам днес от новата си позиция. В НС това го няма.
В политиката влязох без цели. После взех да си поставям такива, или по-скоро да си казвам: „Да видим, можем ли да направим това“. Една от големите първи и изключително важни цели бе запазването на Университеска болница в Стара Загора. Хората не си дават сметка, но болницата буквално вече я нямаше. А без Университетска болница, няма Медицински факултет, а без Медицински факултет, няма Тракийски университет. Целите идват, гониш ги – успяваш, или не. Нямаше такива разминавания, които виждам днес от новата си позиция.
В НС това го няма. Да призная, дълго време, когато се качвах на трибуната на Народното събрание, усещах тревога и напрежение. В НС е различно. Честно казано ми липсва онази съпричастност и общо желание за развитие, пък било то и по рзличен начин, което имаше в Общински съвет-Стара Загора. Липсва ми и това, че когато в Стара Загора „изпуша“ и усетя, че трудно овладявам нервите си, можех да тръгна нанякъде из града, да отида на някое от любимите ми места, които ме зареждат и проблемите започваха да изглеждат решими. В Стара Загора имах смелостта и шанса да извървя своя си път към хората, защото контактът е непосредствен – отиваш, виждаш, разговаряш, опитваш, успяваш или не успяваш. На местно ниво всеки един от нас политиците имаше шанса да извърви своя път към хората. По-мъдрите успяват, отивайки в народното събрание, да продължат своя път към хората и на това ниво, но те изглежда не са толкова много. Понякога имам ужасното усещане, че не вървим към хората, ние политиците. Моля се да имам подкрепата и търпението на тези около мен, аз лично да извървя своя път на това друго ниво. Дали успявам, дали ще успея, други ще кажат, но мисля, че и аз ще усетя. Дай Боже, ако не успея, поне да не разочаровам тези, които ме изпратиха, които ми се довериха.
– Изгеждате силно овлдян човек. Какво Ви направи такъв – характер и темперамент ли е, или е придобито?
– Научил съм много в армията – за отношение между хора, работа екип, да търсиш и уважаваш мнението на другия, да оценяваш усилията на другия. В началото мислех, сега поведението е станало част от мен, особено в НС. Там аз не съм Емил Христов. Там съм народният представител от Стара Загора. Всяко едно движение, поглед, всичко, което съм там – е и Стара Загора. Просто нямам правото да постъпвам по начин, който ще разочарова хора, ще ви накара всички вас да се усмихнете горчиво за избора си. А и не знам как мога да опиша това, което изпитвам като зам.-председател на Народното събрание. Това е институция, над която няма никой. Само твоят морал е стожерът и Бог, който може да те накаже. Ако затъпчеш морала си, изправяйки се там – не знам как след това можеш да се погледнеш. Не че не допускам грешки – те се виждат грешките. Много пъти съм се извинявал – някога директно на заседанието, друг път на колеги лично, но във всички случаи се стремя да не вървя срещу институцията и авторитета й.
Всъщст Стара Загора вижда в НС това, на което е гласувала доверие, това, което е изградила, нейният продукт – така съзнавам нещата и се опитвам с всички сили да защитя този избор. Когато правя грешки, те са защото в нещо или за нещо не са ми стигнали силите и уменията, но наистина се опитвам да ги поправя, да науча повече, да бъда повече. Ако правя нещо както трябва, то е защото съм го научил в Стара Загора.
Благодаря, за всичко, което съм получил, простете ми, за това, което не сте успели да ме научите!
– Всъщност, какво дете бяхте? Всеки има спомен от детството, за който съзнава, че го е определил в голяма степен като личност. Бихте споделили Вашия такъв спомен с читателите ни!
– Сега вече ме връщате в миналото и ме изправяте пред неудобство. Как сега да кажа, че бях непослушно дете, а истината е, че наистина бях непослушно дете. Имах щастието родителите ми да са учители. Трябва обаче да знаете, че никак не е лесно да си дете на учители. Но пък възпитава. Със срам и неудобство ще призная, че много пъти съм викан в учителската стая, да ме съветват. Иска ти се да потънеш в земята от срам, но е нищо в сравнение с това, което се случва вкъщи. Бях буйно дете. Израснах в най-обикновено семейство. Ама от тези – най-обикновените. Растях като всички други деца. Лятото при баба и дядо, в чакане на ваканции, в свобода. В детството ми нямаше нищо изключително, освен отношенията в семейството ни и обичта.
Нещата се промениха със спорта и в спорта. Той ме научи на дисциплина, на хъс и на много отдаденост и работа, за да реализираш този хъс за победа. Много дължа на треньора си. Той беше много млад. Беше изключително добър човек като психолог, като приятел. Това беше в Плевен, а треньорът ми бе действащият спортист Стефан Костов и заедно тренирахме. От години не съм го виждал, но винаги се сещам за него в трудни мигове.
– Имате ли любимо място в Стара Загора, на което бихте отишъл, когато сте щастлив, когато сте нещастен, когато сте разочарован – т.е., когато имате нужда да откриете хармония?
– Стара Загора ми е любимото място. Абсолютно всяка седмица се връщам при семейството си, при града се връщам. Има места, на които обичам да ходя сам – съвсем сам. Имам си „мои“ църкви, в които влизам, за да поседя сам. Обичам гората. Последният път минах 16 километра – обичам да вървя сам. И в църквата и в гората се пречистваш. За това съм сам. Никой друг не може да ти помогне да се освободиш от онова, което се е натрупало в теб, дори най-близките. Само църквата може да те накара да се почувстваш малък, да се почувстваш прашинка, мислейки за всичко – било преди теб, за душата, за онова след теб, за близките. Ходя там, за да усетя какво имам в душата си. Само природата пък може да те накара да се почувстваш голям и силен, за да можеш да продължиш по един път, който си си избрал. Само сред природата можеш да разбереш колко можеш, докъде ти стигат силите. Гледайки небето и хоризонта можеш да прецениш и накъде искаш да тръгнеш..
Не мисля всъщност, скитайки по горските пътища, а се връщам с готови решения, готови убеждения. Сякаш въпросите са намерили отговор, нещата са се избистрили, някой ми е посочил посоката и някой ми е дал силата.
Семейството ми дава топлината. Хората, които обичаш и които е обичат… те те държат жив. Без тях когато си сам в църквата, не можеш да почувстваш нищо. Без тях не можеш да видиш нищо, когато си сред природата. Това е моята триада, която ме крепи. Това са трите опорни точки в моя живот. И ако се моля за нещо – това са хората, които обичам и хората, които ме обичат.
