Живка Кехайова:
Публикуваните във Фейсбук постове на двама старозагорци ме провокираха днес за този „поглед“. И двамата не се нуждаят от представяне.
Единият е на преболедувалия тежко коронавирус Божидар Дуков.
Другият е на Венелин Каравичев
Давам линк и към двете публикации чрез имената им. Прочетете ги! Едната е за това каква битка за живот водят лекарите за всеки един пациент. Втората е за безумието някой да реши, че точно в този момент медиците се нуждаят от санкции, от „тояга“, за да работят.
Прочетох и драмите, при които хора са оставени буквално да умрат, поради проблемите в системата или поради липсата на лекари – което е пак същото. И това е страшно, ужасно жестоко е, но нека точно сега да се спрем и да престанем да виним лекарите. Малцина в тази държава месеци наред работят с такава интензивност, себеотдаване, под риск и наистина като на война. А вероятно още дълго ще трябва да го правят…
Ще им стигнат ли силите? Какво ще се случи с тези уморени до безумие хора след това? Някой задава ли си тези въпроси?
Някой замисля ли се над простичкият факт, че когато работиш без почивни дни, когато от нощна в COVID отделение „на нокти“ всеки миг, поемаш дневна смяна в интензивно, или спешно и после пак, и пак… Година! Въпросът вече не може да е дали, а кога ще допуснеш грешка.
И кога ще проумеем, че за подобен подвиг нито пари, нито кариера могат да бъдат мотив. За такова нещо мотивът може да бъде само невероятен професионализъм, изтъкан от отговорност, хуманност, дълг и човечност.
И къде в тази картина са дългът и отговорността на обществото? За политици въобще няма да говоря.
Къде е отговорността на всеки от нас и като гражданин, и като пациент?
Те се държат достойно, въпреки условията, системата и хаоса. Нека ги пощадим и ние също да се опитаме да се държим достойно както извън болницата, така и ако попаднем в нея – без свръхпретенции, лигавщини и безумни изисквания.
И знам за какво говоря. Все още не съм била „коронована“, но дълго съм се борила с животозастрашаваща диагноза и тежко лечение. И аз бях смаяна от безумната бюрократичност и хаотичност на системата. Бях смаяна обаче и от невероятната отдаденост на огромната част от лекарите, сестрите, лаборантите, които срещах месец след месец.
Бях смаяна от изключителната сила и прекрасното поведение на колеги-пациенти от първия до последния им ден в болницата, или в живота. Но и от десетки непрестанно мрънкащи, ругаещи, искащи, претендиращи, обиждащи… Въпреки болката и страха, това е недопустимо и недостойно. Съмнявам се, че сега е различно.
Днес, когато лекарите са онези, които се борят всеки ден за някой от нас, нека бъдем достойни хора. Да им благодарим и кой както може да се опита да свали поне „камъче“ от товара им, поне с усмивка и добра дума.
А що се отнася до политиците – властта и опозицията на куп – поне сега РАБОТЕТЕ с по-малко мисъл за рейтинга и бъдещите избори и с повече разум, с повече отговорност. Ако искате да останете политици, днес е наложително да докажете, че сте отговорни човеци – поне наполовина колкото медиците.