В началото на декември стана ясно, че учениците от столичното 5. Основно училище, носещо името на Иван Вазов, са преписали на ръка романа му „Под игото“, а уникалната книга в един екземпляр са подарили на кмета на столицата Йорданка Фандъкова.
Преди малко повече от 7 години бе оповестено, че „Под игото“ са преписали и деветокласници от СОУ „Иван Вазов“ в Мездра. Идеята е била на класната им Павлина Левичкова. Ръкописът е подарен на музея на Вазов в Сопот.
I Защо да го правят?
Логично възниква въпросът какъв е замисълът в това да бъде преписвана книга, чийто литературен живот преминава изцяло в епохата след Гутенберг. Kое налага връщането на отношението към книгата към един културен модел, присъщ на Средните векове?
„История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. През XVIII и целия XIX век текстът има малко над двадесет преписа и малко над 40 преправки. Не един и два преписа се намират в чужбина, много от преправките видоизменят текста значимо, а някои изобщо подминават името на Паисий Хиляндарски.
На този фон само ръкописните версии на Паисиевия текст, създадени след 2000 г., са близо 40. Намират се в София, Перник, с. Кралев дол (Пернишко), Дупница, Благоевград, Банско, Етрополе, Самоков, Троян, Плевен, Козлодуй, Велико Търново, Велики Преслав, Смолян, Силистра, Поликраище, Габрово, Елена, Добрич, Шумен и др. Над 10 от тях са преписани от ученици в български училища в чужбина – Атина, Виена, Мадрид, Хатива, Лондон, Чикаго, Шарлът и др.
I Подражание на Паисий
Идеята за преписване на „История славянобългарска“ от ученици в чуждестранни български училища се оказва нарочен проект с автор г-жа Петя Цанева. Зад него застават тогавашният министър на финансите Симеон Дянков, Националният дарителски фонд „13 века България“, Държавната агенция за българите в чужбина, МОН, Институтът за български език „Любомир Андрейчин“ – БАН.
“ Преписването като
свръхценност е обект
на всеобщо съгласие
Преписването като свръхценност е обект на всеобщо съгласие – подкрепят го министри, държавни институции, академията на науките.
„История славянобългарска“ е преписвана и като туристическа атракция – за това ми сподели колега, съучаствал със студентите си в подобно мероприятие, когато посетили увеселителен комплекс с исторически профил преди няколко години.
Преписваме, подражавайки на Паисий, залагаме на повторението, което поражда и стабилизира опростени представи за миналото и за света въобще, изковани по идеологически причини, а не – на креативното начало и на създаването на ново съдържание. Клишето, подправено с емоцията на национализма, основан на представите за дълбоките травми и шеметното величие на някогашното, лесно се превръща в „свещена крава“ и води до безкрайно възпроизвеждане на вече утвърденото без мисъл за нов прочит на познатото или съвършено нов продукт, резултат от работата на ума.
I Отговорът, който дължи образователната система
До днес образователната система не е дала никакъв отговор на въпроса защо копираме престижните образци, защо зазубряме и начина, по който някой е определил, че трябва да бъдат възприемани, а не стимулираме мисловните движения и откривателството.
Преди дни попаднах на филм, който, наред с многото очаквани сюжетни ходове и съвсем стандартната си естетика, ще остане в съзнанието ми с едно: учителят по литература постави за задача учениците да определят художествено произведение с една-единствена дума, и да се аргументират. Дали тъкмо този тип провокации не липсват на българското образование, заровило глава като щраус в пясъците на навичното? Дали, поставяйки акцент върху бляскавото минало, не забравяме приличното настояще? – Наблюдение, което се верифицира през примера на българчетата в чужбина, които преписват Паисий, а не четат Георги Господинов и Милен Русков.
“ Важна е не
съвременната култура,
а овехтялата представа
за българското
За тях важна е не съвременната българска култура, а овехтялата представа за българското като консервирано в някогашното, като антика, изскочила направо от Средните векове, мислено в ключовете на възторжения национализъм тип заря-проверка.
I Пак за преписването, но вече като за измама
В практиката ми на учител, макар и не твърде дълга, съм имал не една и две срещи с опити за преписване от страна на ученици. През първия срок на 2017-2018 г. моя ученичка в девети клас съзря свой съученик, който преписваше на контролно. Издаде го с неприкрито и съвсем автентично възмущение, а голяма част от класа видимо му съчувстваше. По всичко личеше, че мнозинството спонтанно огледаха себе си в лицето на преписващия, ето защо го привидяха като жертва.
Момичето беше учило в чужбина, а на родителската среща в края на учебния срок родителите ѝ ми обясниха неловко, че там, където са живели, опитите за подобни измами в училище са окачествени негативно и практически никой не си позволява да ги прави. У нас – напротив – целта оправдава средствата, поради което преписването е приемливо, стига да води до повишен резултат и да не бъде хванато и санкционирано.
Същата учебна година колега-учителка, преподаваща математика, изпрати в групата на класа във фейсбук сканиран текст от книга на историческо изследване с ясното намерение учениците да препишат различни зони от него. Стъписването ми дойде не от ученическия тарикатлък, а от факта, че колегата не отрече, че е предоставила източник, който да бъде тъкмо преписан, а не преразказан, преосмислен или използван заедно с други текстове в опит за критично представяне на гледни точки.
Преписват и учени със забележимо публично присъствие. През 2018 г. професорът-езиковед и преводач Владко Мурдаров бе обвинен в плагиатство за четвърти път. На 10 май 2019 г. съдебният експерт Иван Попов прави извода, че е „налице припокриване, и то на еднакви места, на микро-структурно ниво, що се отнася до правописа и типографията“ между преводите на Мурдаров и тези, издадени по-рано от други преводачи.
I Пак за преписването, но вече като за стратегия за успех
По всичко личи, че преписването не е само практика на единение с авторитетните предци и докосване до митичния „Златен век“ на миналото, а и стратегия за успех чрез присвояване на чужд труд.
Подобен случай намери разрешение, макар и половинчато, само преди седмица, когато научно жури отхвърли кандидатурата за доцент на телевизионен журналист. Един от членовете на журито каза, че става дума за retweet plagiarism – така се нарича случай, в който авторът цитира заглавието на определен източник, „но написаното от него е много сходно по думи, строеж на изреченията и граматични форми на оригиналното съдържание.“
По всичко личи, че товарът на миналото като основен фактор, оформящ настоящето, и взирането в образците му, вървят ръка за ръка.
Провалът днес отваря вратата на миналото като терен за масова психотерапия, а излизането от там става все по-мъчно. Изглежда, че тъкмо това е една от причините за блокираната мисловна динамика, а оттам – за зациклящото гражданско съзнание, за икономиката на изпълнителството с ниска придадена стойност и за културата на имитацията, които завземат все повече от споделеното пространство, наречено общество. В тези условия няма нищо чудно, че политическото поле се оказва все повече заграбено от партии с агресивни послания, залагащи на омразата и насъскването на цели социални групи една срещу друга.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Димитър АТАНАСОВ Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
