Живка Кехайова
Днес не бива да се пише за друг, освен за Левски – през погледа на главния редактор:
Сутринта написах: “ Днес честваме Духът български, способността българска за визионерство, чест и бъдещност – обесени и погребани неизвестно къде с Апостола си.
Поклон!
И прекланяйки се, нека потърсим някъде дълбоко в себе си погребани частици от тези дух, чест, визионерство и бъдещност. Защото смъртта не се чества. Честват се онези и онова, оставащи в света и след нея“.
Мислех да разкажа за съдебното дело, за странната роля на граф Игнатиев в него и в присъдата, за геополитиката в онзи момент и за интересите на Руската империя да няма национално движение за освобождение в България, напълно съвпадащи в конкретния момент с интересите на Османската империя. Ще го направя друг път.
Днес си мисля за това, че смъртта на Левски тогава е шанс за него и за нас. Него го прави мъченик, на нас ни дава символ и вяра в абсолютното добро, в абсолютното величие, родено от националните ни корени.
Защото, представете си един Левски след освобождението? Каква би била съдбата му? Дали щеше да умре в мизерия като майка си, забравен и мразен от съратниците- новополитици? Как си представяте неговите идеи за република и за законодателство – основните черти на което хрумва на Европа 70 години по-късно, отколкото на него?
Дали щеше да се превърне в диктатор, макар и за добро като Стамболов (да не забравяме, че нему дължим модерната индустрия на България и най-добрата дипломация, но постигнати със зверски натиск върху българите) и да завърши мразен и със секира в главата като него?
Апостолът сам казва, че ако доживее свободата не ще заеме длъжности и не ще стане политик, а ще отиде да се бори за свободата на други народи. Вероятно щеше да отиде в Македония и да даде живота си за нея, а днес щяхме да спорим с тях чий е Левски.
Тежка и тъжна е съдбата на истински великите, точно затова, че са малцина онези, осъзнаващи величието им в тяхната епоха. Колцина са били решените да го освободят при дългия поход до София – помните ли?
Великите са родени да бъдат легенда за епохите след тях, да окриляват мечтите и стремежите на родените поколения след тях. Като него. Като него вчера, днес и завинаги, докато някой на този свят се нарича българин.
Великите знаят, че са велики, нищо, че са скромни. И той го е знаел, защото е подарил на нас и на времето личния си, човешки живот – не го е живял. Превърнал го е в дар и заклинание за клетия народ, който не го е разбирал – заклинание да бъде.
Ако наистина в нас има нещо от неговия дух и ген, всеки ден онези, които могат да мислят, трябва да си задават въпроса бъдни ли сме в този миг? И ако не сме – защо?
