От „1000 причини да се гордеем, че сме българи“
№ 213
Владимир Стойчев (24.02.1892, София – 27.04.1990, София) получава начална ездова подготовка от баща си. Уменията доусъвършенства във Виенската академия “Мария Терезия”, където освен езици, учи езда и фехтовка. По време на Балканската война, причислен към Първи конен полк, участва в битките при Люлебургас и Чаталджа и е награден с орден за храброст. Следва Кавалерийската школа и Генералщабната академия. Мечтата си – да участва в олимпийски игри – постига в Париж през 1924 г. в обездка и всестранно изпитание. Оценката е категорична: “Най-добрият беше българският ротмистър Стойчев”. Истинският му триумф е на турнира в Лондон (1927). Заедно с кон Пан под звуците на българския химн той получава златна купа и почетно звание “Маестро на висшата езда”. През 1930 г. Стойчев е военно аташе в Париж, а в последната фаза на Втората световна война е командващ Първа българска армия. От 1952 до 1987 г. е член на Международния олимпийски комитет. Ген. Стойчев е награден със съветските ордени “Михаил Кутузов” I ст. и “Александър Суворов” I ст.; с френските ордени – офицерски кръст на “Почетния легион” и орден “За заслуга”; с испански орден “За военна заслуга” I степен.
