Камбана
[ad id=“225664″]
Една мисъл ме преследваше. До втръсване.
Че някак не навреме се родих.
За нещо твърде рано, а за друго- късно е.
И болката ми- като рамка- вграждах в стих.
Не си избрах кога да се родя.
Не ме попита никой и къде.
Поех аз първа глътка светлина
от южно, с предчувствие за есен небе.
А после колко време щедро пропилях
да търся нишката на истинско начало.
Живота си във нереален сън събрах
и ставах все, преди да съм заспала.
Но ето, че веднъж когато бях навън
в случаен ден, съвсем обикновен,
застигна ме внезапно животворен звън.
И той оттекна надълбоко в мен.
Разтърси ме. Като камбанен звук,
от който се пробуждат сетивата.
Той сякаш казва: “Ти сега си тук.
Сега и тук ти трябваш на Земята.
Тя иска да се радваш. Да се смееш.
Да разгърнеш книга. Нещичко да можеш.
До края да обичаш. Да копнееш.
И може би основа да положиш.
И по-далеко с погледа да стигнеш.
Да ти е скъпа всяка родна къща.
Висока бариера да издигнеш,
Историята да не се завръща…“
Разбрах – в такова време не може да си сам.
Нов ден Зората ни е подарила.
И вече мога –
като Смирненски –
да кажа: Знам
защо сега и тук съм се родила.
Цвета Михайлова
Из „Птици в нощта“
