Пашкул
Разпадам се:
едната ми ръка – в морето,
на рамото на мой приятел,
отрекъл се завинаги от сушата;
а другата остана в пазвата
на моето обичано момиче,
венчало се за рака на гърдата;
ушите си отидоха с баща ми
да слушат неизпълнени съвети;
очите ми блуждаят в планината,
която ме роди и изостави…
Разпадам се:
езикът ми говори с остарели думи;
краката доизносват старите обувки;
закърпеното ми сърце ломоти
по стръмния баир на ново време;
дробовете ми скърцат сред обоза,
превозващ мъртви и ранени
в безсмислените минали войни…
Събирам се:
ръцете ми затварят кръг над океана;
ушите ми дочуват шепот от звездите;
очите ми са зорки микроскопи,
насочени към тайните на битието;
а от сърцето ми се точи нишка от коприна,
оплита ме в съдбовна тънка мрежа;
животът ми се свива до ядро на клетка,
която моя генетичен код ще помни;
събирам се, увивам се в пашкула,
сънувам полета на пепруда.
Иван Вълев
Из „Птици в нощта“
