Какво щях да ви… казвам? Направо забравих… За цената на хляба ли беше по времето на Тодор Живков – не, не беше това! За хулиганите в Белене ли – и това не беше…
[ad id=“225664″]
А, сетих се – за връщането на военната повинност!
Народните избраници току ни подхвърлят някоя тема за раздъвкване, колкото да престанем да се интересуваме от заплатите и далаверите им, а ние, будалите, започваме да разсъждаваме и да пишем по въпроса – демек, от една страна така било, от друга, онака. А пък то – било каквото било и дано никога повече да не се повтаря!
Още в най-крехка възраст разбрах, че един ден ще ставам войник. По мое време всеки младеж или гей, който по документи се водеше като младеж, трябваше да мине през казармата, за да възмъжее или съответно да възженее. Аз бях от кандидат-възмъжаващите и затова, след като ме натикаха през портала, напук на идеологическите диверсанти, на ония рошльовци от „Бийтълс”, най-напред ме остригаха. Сетне ме съблякоха чисто гол и ме напудриха с марков дезодорант от серията ДДТ, а още по-сетне една дебела сестра от местната болница в Момчилград ми бръкна не съвсем плитко с молив отзад, за да установи дали няколко десетилетия по-рано от г-жа Меркел не бях дал нерегламентирано убежище на някакви нахални нашественици, съборили загражденията ми и настанили се да живеят вътре в мене.
[ad id=“236999″]
Казаха ми, че съм годен да нося пушка и ме зачислиха на котлова храна – чорба от бром с плуваща сланинка, но само в случаите, когато баката стигнеше до мене.
Старшината беше един прехранващ се с нервите ми и даже с живота ми човек от артистичните Михайловградски села, изтъкнат външен продуцент, поканен за гастроли тук, на границата, поради практикуваните от него балетни практики в казармата. Нощем, след запой, той изведнъж осъзнаваше колко е важен и значим като фактор в системата на Варшавския договор, сваляше колана, изплющяваше го в стената два-три пъти и строяваше ротата ни по бели гащи. След това даваше команда всеки от нас да грабне войнишкото си шкафче, да го отнесе на рамо до близката река Крумовица и да го мие и трие до спасителната утринна тръба.
И така – цели две години (без да турям в сметката и дните на задръжка на набора), едно време от живота ми, през което съвсем не по волята си посветих на разглобяване и сглобяване на калашника, на окопаване, на залягане в локви, на причакване на бандити, на набиване на крак, миене на нужници и бръснене на портрети на нашите най-лични възрожденци, както и на видни марксисти-ленинисти. И досега се чудя какво точно спечели родината ми от това.
[ad id=“263680″]
Очите ми изтекоха от безсъние, давайки през нощ наряд на барутните погреби, като през това време нито веднъж не бях атакуван от американски империалист или поне от обикновен гръцки диверсант. Имах само един подъл враг и това беше българският дежурен офицер по караула. В нощната тъма той можеше коварно да се промъкне откъм тила ми и след това да даде рапорт, че съм бил заспал на пост.
Така запомних военната си служба. И ако дяволът ми предложи сделка за подмладяване срещу съгласието ми отново да вляза в българската казарма, категорично ще му откажа.
Родният фолклор обича да си пее песента, която гласи, че „мъж, който не е ходил в казармата, не е мъж”. Има нещо вярно в това, или по-точно, имало е. Сега положението е доста по-друго. Отечеството ни се нуждае най-вече от метла и мотика. Днес мъж не е оня, който владее бухалката и може да намушка по пет на нож, а оня, който дава безвъзмездно от кръвта си при катастрофа или се намесва, за да респектира бандита и насилника. Мъж е оня, който разпознае истинския враг на родината и има дързостта да каже в лицето на политика и властника че го мрази, защото е несправедлив към народа. Мъж е оня, който въстане срещу извратената ни демокрация, която ни налагат и чужди, и свои. Днес никоя от тия човешки ценности не се отвоюва с пушка на рамо, а със свободна мисъл и висок морал – нещото, което много рядко можем да открием под пагона.
Впрочем, за всичко си има хора. С нескрито удивление гледам как платени български войнички, маскирани като поп-фолк изпълнителки, с цигара в уста обграждат на тумби някой уличен автомат за кафе и се информират по мобилните си дали отрочетата им вече са се изчуркали, какво са папкали, изпили ли са си шумящите прахчета против настинка. Майчини грижи! Нашите майки ухаеха на кърма, а тези – на спарен държавен чепик. Всяко време с уханието си!
[ad id=“236993″]
За да излезем по-скоро от гротеската и да преминем към по-чистия хумор, ще ви разкажа и една тогавашна история с един градски новобранец от Стара Загора. Среща ме той на плаца оклюмал. Сериозна причина. Един стар войник от село Галиче всеки ден му давал по 5 стотинки и му нареждал да отиде до лавката, за да му купи една кутия вафли и още една с детски закуски. Нещо като Лисицата и Косето Босето. – Виж какво – посъветвах го, – днес ще се върнеш с празни ръце и ще му кажеш, че лавката е затворена. После разбрах, че съветът ми му е бил от полза.
А сега и по основния въпрос – каква насока да дадем на депутатите и политиците във връзка с новоизплютата от тях тема за възстановяването на военната повинност?
Имам идея. Предложението ми е немедлено да им гласуваме възнаграждение, равно на една минимална месечна заплата. По този начин те ще стъпят по-здраво на родната българска земя и ще бъдат принудени сами да вземат вярното решение по въпроса.
