Пътуване като всяко друго. С проверките му на скенера, предупрежденията да не се носят остриета и прочие мерки за сигурност. Всъщност дори пиличката за нокти май беше забранена, но слава богу, подобен аксесоар нямам навик да нося, така че в този смисъл бях изряден. И какво бе учудването ми, когато сервираха храната. Приборите бяха истински железни вилици и лъжици, а ножът беше добре подострен, така че биха му завидели в някои от нашите заведения, които вечно се оплакват, че нямат клиенти „щото хората нямат пари”, ама че с тъпия нож не можеш да си отрежеш пържолата – за това не се сещат. Но темата за нашите ресторанти е друга тема, а нашата е за пътуването с Катарските авиолинии. Не се въздържах и попитах капитана на самолета, който лично мина от седалка на седалка да поздрави всичките 180 пътници на борда, защо бяха тези пусти мерки за сигурност, като сервират железни ножове и вилици? Той ми отговори къде на шега, къде на истина, че няма случаи на тероризъм с ислямски авиокомпании… По-нататък нещата се развиха по-най традиционен начин: Престой от два-три часа на летището в Доха, колкото да го разгледам и да видя, че по-нищо не отстъпва на летище Хийтроу или Ню Йорк-Ню Арк, освен че е малко по-голямо и малко по-чисто. Същото стълпотворение на хора от различни раси и народи разбиращи се на един език – английски. Тук можеш да го чуеш с индийски, китайски или арабски акцент, говори се някакъв международен английски с опростени правила, че да се чуди човек защо се явявах на матура в 11-ти клас, след като същите правила сега повече ми пречеха отколкото помагаха да бъда разбран. При пристигането ми в Мускат- столицата на Оман, трябваше да си платя визата(плаща се при влизане в страната) и предвидливо си бях купил някой и друг долар. Пет[highlight][/highlight] банкноти от по 20 долара. Но не ми ги взеха. Стари били. Според мен си бяха съвсем наред щом в моята страна, моята банка ми ги продава, но нищо. Ще се опитам да ги пробутам по безмитните магазини, като се връщам-и без това трябва да купя някое шише уиски на колегите. Пътуването ми завърши след 200 км в Сохар – град колкото Стара Загора по брой жители и почти пет пъти по-голям по площ. Докара ме един индиец срещу сумата от 15 долара, след половинчасово пазарене на летището. Началната цена, която той предложи беше 100 долара.
