Добро и зло, началото и края –
събрал ги бих в една-едничка дума.
Език не ще я никога издума…
Че аз, о моя скръб, че аз я зная
без слогове, без звук.
Да, тя е тук,
под моето чело: тревожно сладка,
безкрайно дълга и безмерно кратка,
и тъмнина и плам.
Не, тя е там,
на голата стена: звездица снета
от ясното небе, да грей в несрета
по тъмната земя.
Като зъмя
тя огнена пронизва тъмнината
и свети между мене и стената,
по-жива всеки миг.
Уви, с език
човек не ще я никога издума,
свещената и все проклета дума…
И треснал бих чело в стената: първи,
но първи аз ли бих я писал с кърви?
