Беше през зимата на 1934 година. Може и да не беше много късно, защото през зимните вечери се стъмва рано, но така или иначе беше тъмно. С по-малката ми сестричка Златка си играехме тихо в ъгъла и чакахме баща ни да се върне. Той беше излязъл да потърси отнякъде хляб , защото вече трети ден не бяхме яли нищо. Беше от онези дни в края на зимата, когато брашното е свършило, новата реколта е още далече, а местната бакалничка отдавна е престанала да дава хляб на вересия. И така чакахме с надежда, но когато вратата се отвори и видяхме тъжната физиономия на баща ни разбрахме, че мисията му е била безуспешна. Тогава сестра ми се разплака. Не много силно, по-скоро хлипайки и скимтейки, на така че да ти скъса сърцето. Може би защото беше едва на пет или вече на пет, на като че ли се стараеше да не дава воля на глада си. В този момент татко извади гайдата и засвири. Засвири тъжно и проточено и тогава всички разбрахме, че той плаче с инструмента си. Плаче и нарежда за мъката и отчаянието на един баща, който не може да нахрани децата си. Тъжните извивки на гайдата се носеха над притихналото село. И тогава… точно като в приказките стана чудо. Вратата се отвори и влезе един наш роднина, който извади от торбата половин хляб. Гледахме го втренчено и невярващи на очите си. В същия момент татко обърна на ръченица. От онази ситната и веселата която изпълва сърцето с настроение. И сестра ми се усмихна през сълзи и започна да играе. Впуснах се танца и аз…
Тази история е истинска. И сега като затворя очи виждам момиченце и момченце в народни носийки да играят ръченица. Това са татко ми леля ми. А човекът с гайдата е дядо ми, който смътно си спомням, защото почина когато бях в пети клас. А историята ми е разказвал баща ми, когато е ставало дума за онези времена…Сигурно това е бил изолиран случай или пък не, когато говорим за статистика, но когато стане дума за опроделена човешка съдба, тогава гладът изпълнил къщата се усеща, като всеобщ, писъкът на едно петгодишно дете може да заглуши самодоволството на цял народ. Или пък не… Във всеки случай съм щастлив, защото никога не ми си е случвало подобно нещо и дано никога не ми се случи…И като че ли това са малко тъжни разсъждения в навечерието на Нова година, затова нека я посрещнем с усмивка и да знаем и да помним, че винаги утрешният ден е по-добър от вчерашния и че човекът с хляба винаги пристига навреме…
