МЕЛНИЦА
На Васил Левски и Христо Ботев,
живели някога в една запустяла мелница
в покрайнините на Букурещ.
Поглъщат ме неумолими делници,
дълбаят грижи моето чело.
Но все сънувам запустели мелници,
заспя ли във студеното легло.
И виждам двама прегладнели хъшове
сред вкочанена вълча равнина.
В устата им – последни, сухи къшеи,
а в погледа им – Стара планина!
Запява Русия, а Тъмнокосия
на мелничния камък точи нож.
Хиляда нощи давам от живота си
срещу една такава влашка нощ!
Каква съдба! Сред зимната виелица,
а не на някой букурещки бал,
животът им доказвал, че е мелница –
затуй във тая пустош ги събрал.
– Въжето и куршумът са наградите! –
повтарял вятърът със дрезгав глас.
Но с кръв пролята влиза се в баладите
и в българския свят иконостас.
Апостоле, Поете, знам голготата
и оня страшен път, от вас избран!
Но нека да е мелница живота ми,
и нека бъда като зърно смлян!
Аз влизам в нея с най-красиви пориви –
дано да имам щастие, дано!…
О, как са побелели всички покриви,
снегът вали край мен като брашно.
Стойчо Стойчев
