Къде отлетяхте, блажени времена, когато всичко беше ясно като бял ден! Например, че социализмът е хубаво нещо, докато капитализмът е лошо. Например, че всеки шеф е безгрешен и безсмъртен, а всеки партиен секретар – свещен. Или пък че оня, който се изживява като литературен критик, е всъщност магаре, скъсано на изпита за кон. (Критико – опашатко-братко, прочети докрай настоящите ми миниатюри, за да се доограмотиш!) И така: в ония времена добрите биваха поощрявани съответно с червена точка, а лошите – с черна. Ех, години, години!…
…Синът ми е питомник на детска градина, номер 3, в Стара Загора, където дечицата много папкат и много слушкат. Затова той често се класира за голямата като медал картонена червена точка, която са му окачили на ревера на униформената мантичка; и вечер, когато отивам да го вземам, с гордост ми я посочва. Аз пък на свой ред загребвам с мигли от червената водна боичка на поредното му присвоено отличие и я размазвам върху катрана на моята чиновническа точка, с която са ме удостоили през деня. Черното в живота ми се омекотяваше и облагородяваше или поне така ми се струваше. Докато един ден…
– Не виждам червената ти точка.
– Днес имам черна точка.
– А къде е тя?
– Изядох я.
Представете си, невръстният ми син взел, че си изял черната точка! Какъв гениален начин да се отърве от нея! Бях впечатлен. Не, бях просветлен! Оттогава насетне нямам спомен някой да ме е закичвал с черна точка. Веднага, щом като тя ми бива връчена, аз я смачквам на топче, изпъвам шия и я преглъщам на сухо като горчив хап. Есть чēрная точка – есть проблема, нет чeрной точки – нет проблемы.
Докато творях пред микрофона на Радио Стара Загора, началниците и по-точно началничките ми често не харесваха я прическата ми, я връзките на обувките ми, я някоя по-човешка дума, която отправях към слушателите. В резултат на това бях задръстил гърлото си с голяма черна радиоточка, докато най-подир пих един голям гълток студена вода и я преглътнах. Сега са други времена и друг просторът. Всеки може да расте в собствените си очи, крещейки по масмедиите своята безапелационна истина и раздухвайки личната си правда чрез впръскване на сажди в лицата на другите. „Демокрация е това, баджанак! Каквато е на магарицата, такава е и на царицата! Кино-вино – все едно! Омаскарявай наляво и надясно, мамицата им, джумбуш да пада!” Съобразявайки се с новите дадености, с времето успях да усъвършенствам моя модел за унищожаване на черната точка. Изхождам от класическото правило, че не е важно какво приказват за тебе, а кой го казва. Например ако някое говорещо муле рече, че ми били дълги ушите, аз веднага грабвам ножиците, налагам моите уши върху неговите и питам: „А сега какво – да отрежа ли излишното, за да се изравним?” Оня ден един гаден катър не без удоволствие се опита да ми поднесе на копитото си вестник (няма значение как се казва, всички вестници и всички партии са еднакви!) в който някакво четирикрако хайванче като него ме критикувало, че съм имал само два крака. По европейската директива за хуманно отношение към животните реших да не подкастрям излишните два крайника на въпросното четириного и да не го привеждам към човешкия вид, тъй като, според Сътворението, на този грешен свят трябва да има и хайвани. Нека добичетата на воля да си поскат из вестниците, нека газят из собствените си цапотии по мой адрес. Аз вестници не чета! А если есть гадости, которые ты не читал, значит гадость не существует и нет проблемы, нали така?
