Съществуват много малко неща, в които българите сме наистина едни от най-добрите в света. Едно от тях е негативизмът – според повечето проучвания на щастието на нациите и тяхното икономическо развитие, ние сме едно от не многото големи черни изключения извън формираната от целия свят корелация. Тоест, ние сме много по-нещастни, отколкото би трябвало да бъдем и отколкото са повечето други държави със същата степен на развитие.
Логично, нещастният народ се превръща и в шампион по нихилизъм и негативизъм – ежедневно отвсякъде ни облъчват приказки, че сме най-бедните в света (когато 2/3 от държавите са по-бедни от нас), че сме най-корумпирани в света (когато 60% от държавите са по-корумпирани от нас), че икономиката ни е унищожена (когато до световната криза от 2009 сме били в Топ 3 на най-бързо растящите икономики в Европа и дори днес имаме ръст над средния за ЕС) и т.н. Даже и през сгъстените облаци да пробие някой твърде светъл български бизнес лъч (като Уолтопия или Телерик), веднага се намира народно „вдъхновение“, което да го помрачи.
Ето защо реших да напиша една поредица от статии, развенчаващи с твърди и неоспорими факти много от нихилистичните митове и легенди, които с необяснима мазохистична радост, с вреден политически популизъм или с прикрити лобистки/рекетьорски намерения се разказват из нашето общество. Бидейки на границата между двата туристически сезона и при току-що пукнала първа пролет, не мога да не започна с туризма.
Мит 1: Българският туризъм е в криза и е обречен
Фактите: Въпреки многото безспорно съществуващи проблеми в сектора, истината не би могла да е по-различна – българският туризъм е един от малкото сектори, които се възстановиха почти веднага след кризисната 2009 година и като цяло растат устойчиво през последните почти две десетилетия. Всичко това се вижда от данните на НСИ, показващи, че докато цялостната икономика на България едва през 2014-а е успяла да възстанови предкризисното си ниво, реализираните нощувки в сектор туризъм вече са пораснали значително спрямо 2008 година. Данните в следващата графика са изцяло от НСИ:
Мит 2: Туризмът в България е по-слабо развит, отколкото в ЕС
Фактите: Сравненията между различни държави са много коварно нещо, но можем да направим съпоставка между това каква тежест има българският туризъм в нашата икономика и каква има европейският в европейската. Данните тук са от ежегодния доклад на GTTC:
Вижда се ясно, че делът от българската икономика, произвеждан директно, индиректно и индуцирано от туризма е значително по-висок от същия дял в европейската – съответно почти 14% и около 9%. Практически това означава, че за българската икономика туризмът е с 50% по-висока тежест, отколкото средно за европейската. Не сме много назад по повечето показатели и от водещите европейски туристически дестинации като Франция, Италия, Гърция, Хърватия, Швейацария и Австрия.
Мит 3: Българите и чужденците бягат от застроените курорти
Фактите: Този мит е лесен за оборване поради простата причина, че България е по-голяма държава, отколкото често си мислим – в бързо обезлюдяващата ни се страна има предостатъчно села със селски къщи и малки хотелчета, където горите и ливадите са почти недокоснати, по улиците се надбягват гъски с магарета и стари баби ти носят рано сутрин мляко. Следователно, изобщо не е сложно да сравним колко хора предпочитат да ходят по такива „селски“ региони с колко хора предпочитат да почиват в големите български курорти.
Например всеизвестно е, че в Северна България няма нито един голям курорт, докато китните български села в близост до природни забележителности и малки градчета с хилядолетно историческо и културно наследство има в изобилие. Но какво виждаме в статистиката – в района „Стари български столици“ са почивали 3,2% от българите и 4,4% от чужденците през 2010; в район „Дунавски“ – 7,5% от българите и 1,9% от чужденците, а в район „Стара планина“ – 10,9% и 3,5% съответно. От друга страна, в определено наситения от големи курорти район „Черноморски“ са почивали 55,6% от българите и 72,4% от чужденците през същата година. В район „Рило-Пирински“, където са и два от големите зимни курорти, са почивали 7,7% от българите и 18,1% от чужденците.
С други думи, без значение колко привлекателна изглежда мислено картинката на автентичното българско село с всичките му баби, крави, гъски и дървени къщи, в крайна сметка, българските и особено чуждестранните туристи съвсем съзнателно избират да почиват предимно в традиционните ни курорти. Дори без статистика, а с просто око, се вижда, че местата за селски туризъм в България (като Боженци, Копривщица или Белоградчик) привличат както по-малко, така и по-бедни туристи, отколкото местата за традиционен туризъм.
Мит 4: Не ставаме за зимен туризъм, защото планините ни са ниски
Фактите: Чисто географски, българските планини могат да се определят както като ниски, така и като високи – зависи с какви планини ги сравняваме. Но това упражнение е напълно безсмислено що се отнася до туризма, тъй като ски зоните се развиват на конкретни височини, а не на шопския принцип „колкото по-високо – толкова по-добре“. Например, един бърз статистически анализ на началните и крайните точки на всичките 241 ски зони в Австрия показва, че средната надморска височина на началото е 999,35 метра, а средната на края е 1828,95 метра. Ски зоните в Банско, Пампорово и Боровец започват и завършват на значително по-голяма надморска височина (до 50% нагоре).
Мит 5: Презастроено е навсякъде
Фактите: Оплакването как българите сме си презастроили държавата е често-срещано, но трудно може да се обоснове с факти. Например леглата в хотелите в България са почти точно толкова, колкото и леглата в хотелите в Швейцария. Двете страни са с почти еднакво население, като Швейцария практически не разполага с възможности за плажен туризъм.
Ако бъдем изцяло коректни и сравняваме само круши с круши, то съпоставката между област Благоевград (със своите зимни курорти и красиви планини) и кантонът Граубюнден (отново известен със зимния туризъм и живописна планинска природа) е уместна, тъй като са с почти идентична като релеф и площ територия. В Граубюнден има по 5,5 хотелски легла на всеки квадратен километър и 0,2 хотелски легла на всеки 1 постоянен местен жител. В област Благоевград има 2,13 хотелски легла на всеки квадратен километър и 0,04 хотелски легла на всеки 1 постоянен жител. Тоест швейцарският Граубюнден е над два пъти по-застроен от област Благоевград като легла към територия и над 5 пъти по-застроен като легла към население.
Ако пък сравним областите Варна, Добрич и Бургас с Лазурния бряг във Франция, откриваме почти същата картина. В трите български черноморски туристически региона имаме по 10 легла на всеки квадратен километър и по 0,16 легла на всеки постоянен жител. На Лазурния бряг имаме по 34,9 легла на всеки квадратен километър и по 0,15 легла на всеки постоянен жител. Ако се вгледаме в темата лифтове, станала особено популярна последните месеци в България, виждаме, че на всеки 1000 квадратни километра планинска територия, България има точно 2.03 лифта, докато Франция има 25.3, Чехия (с най-висок връх 1603 метра)– 32.6, Словения – 34.1, Германия – 35, Австрия – 49.
Тук е логично да се запитаме, колко българи ще кажат, че швейцарският Граубюнден е 5 пъти по-застроен от Благоевград или Лазурният бряг е 3,5 пъти по-презастроен от българското черноморие? Или колко българи ще кажат, че словенците, немците и австрийците са си „съсипали“ (всъщност, за разлика от нас, тези народи смятат лифтовете за най-екологичния транспорт и нарочно строят лифтове, за да няма пътища и коли) 14 до 50 пъти повече природата със строеж на лифтове, отколкото ние в България?
Надали ще са много, със сигурност.
Проблемите
Разбира се, далеч не всичко в българския туризъм е цветя и рози. Напротив – проблемите са много, а някои – критични. Повечето от тях са свързани с добре известната висока корупция в България и сложната (и твърде често неработеща) матрица от частна инициатива, държавни и общински регулации и инфраструктура. Тоест, на много места в България предприемачите използват неразбории в регулаторната рамка, за да прехвърлят част от разходите за бизнеса си върху собствеността на трети лица. Например, като си изхвърлят боклуците или отпадните води нерегламентирано, което вреди върху други частни парцели или дори върху цели общности и природата като цяло.
На много места пък държавата и общината, поради корупция или некомпетентност, се бавят критично в осигуряването на поддържаща инфраструктура и частните инвестиции се оказват в неадекватна среда, като на предприемачите е забранено сами да си изградят инфраструктурата. В случаите, когато не е забранено, пък трябва да чакат безкрайни и сложни административни процедури. Разбира се България е и много млада пазарна икономика, което означава, че повечето й предприемачи са първо поколение такива и следователно все още не разполагат с опита и знанията на своите западни конкуренти. Следователно, правят и повече грешки. Не на последно място е и унаследената пост-социалистическа култура, която кара критична маса български избиратели да си държат на социалистическите порядки и уредби. Пример в тази посока е българската гора, над 90% от която е собственост на държавата и общината – абсолютен рекорд в Европейския Съюз. И докато икономическата наука е категорична, че това ще създаде бракониерство и нерационално използване (теории за moral hazard, tragedy of the commons, principal-agent problem и т.н.), много българи отказват да приемат истината и си държат на комунистическата уредба на собствеността. Реалността, обаче, потвърждава теорията, а не кухите надежди за успех на комунизма, и в България се вихри съществена незаконна сеч в държавните и общински гори от над два милиона кубика на година, докато този феномен е изключително рядък и със значително по-малък мащаб в частните гори.
Изводи
Неслучайно самите българи сме си измислили поговорката, че до нашия казан в Ада няма нужда от дяволи-пазачи – който пробва да се измъкне, другите веднага го дърпат обратно. Проблеми в сектор туризъм има, но те далеч не са фатални, нерешими или пък съсипали индустрията. Напротив, с всичките си кусури и скорошни геополитически катаклизми, туризмът в България продължава да бележи значим ежегоден ръст, някои наши курорти и отделни хотели получават редовно международни признания, заехме устойчиво място на световната карта на ски спортовете с няколкото привлечени стартове от Световната купа, тежестта му в българската икономика е по-голям от средната за Европа, а вече над 25 години развитие в пазарна икономика показват, че, макар и с много възможности за подобрение, посоката в никакъв случай не е напълно грешна.
