Живот под лупа – Цветана Иванова

Стела беше здраво и кротко бебе. След като проблема с храненето беше решен, тя не ми създаваше други тревоги. Растеше и наддаваше нормално на тегло. Само работата беше много. Чистех, готвех, перях на ръка, гладех, а на всичкото отгоре на всеки три часа приготвях и нейната храна. Отначало беше само киселото мляко, а сетне сокове, пюрета, каши. Трябваше да й осигуря необходимите витамини. Плодове и зеленчуци имаше в изобилие и аз все нещо белех, стържех, изстисквах и джурках, докато стане годно за нея. Все още нямаше детски кухни и приготвях всичко сама, като гледах непременно да е разнообразно, за да има всички витамини. След всяко хранене изварявах съдчетата й.

Майка ми помагаше много след като се върнеше от работа. Бяхме се преместили временно в къщата на моите родители и за всеки имаше достатъчно работа. Дори по-малката ми сестра се включваше в общия режим. Тя пък играеше и занимаваше Стела. За награда изяждаше всичко,което оставаше в бебешките панички.

• Много е вкусно – казваше тя и се облизваше. – Защо не правиш повече?

Ами, за да ти е по-сладко – смеех се аз.

Само баща ми внасяше известно разбъркване в режима. Работата му беше такава, че пътуваше много и си идваше само за три-четири дни в месеца. Беше финансов ревизор към Министерство на земеделието и обикаляше селата от цялата страна, за да прави ревизии на ТКЗС-тата.

Есента семейният съвет се събра и решихме,че няма смисъл да прекъсвам следването си заради майчинството. Изпратих студентската си книжка на Мария Духтева и тя ме записа във втори курс. Имах късмет – това беше най-леката година от цялото следване. Имахме само пет изпита за цяла учебна година.

Преразпределихме моята работа, така че да ми остава свободно време и за учене. Ганчо почна да пазарува, а майка ми се зае с прането. Беше вече възрастна жена, уморяваше се много и аз със съжаление я гледах как всяка вечер, едва след къпането на бебето, започваше да пере. Сядаше на стол пред коритото, заспиваше от умора, главата й клюмваше, сепваше се и пак продължаваше да пере. Не можех нищо да направя, защото това бяха единствените 2-3 часа от деня, когато можех да чета. И аз заспивах понякога над учебниците, но бях млада, жизнена и по-издръжлива. От време на време, сестра ми отменяше майка, но тя беше младо момиче, все още не омъжена и искаше да излезе с приятели. Пропуснах първото очно занятие, защото Стела беше още мъничка и чак през ноември отидох в института.

• Добре дошла! Честито бебче! Какво е, момиче или момче? – с радостни възгласи ме посрещнаха колегите.

И аз имам дъщеричка – похвали се Кънчо – втора дъщеря. Хайде да излезем утре по магазините. Жена ми поръча да купя ританки, но аз не разбирам от такива работи. Ела да ми помогнеш.

Ходихме по магазините, напазарувахме, но аз се интересувах до къде бяха стигнали с ученето. Бях чела вкъщи, но явно имах да наваксвам. Дадоха ми контролните работи от миналото очно, които трябваше да направя веднага и да ги предам до края на седмицата.

Андрей много ми помогна. Заедно решавахме задачите, а после дълго разговаряхме.

• Напуснах родното си село през 1951 г. – разказваше той.- Отидох в близкия окръжен град и се записах в гимназията. Баща ми беше с мен и ми намери квартира при един от най-богатите,на времето си, хора от града. Беше голяма, на два етажа, къща. Личеше си, че е на богат човек. Имаше много стаи, но хазяите заемаха само две, а всички останали бяха пълни с квартиранти. Къщата беше на най- хубавата улица в центъра на града. Имаше малък двор покрит с плочи, а отгоре го засенчваше добре подреден асмалък. Имаше и малка цветна градинка. Под асмите беше сложена стара маса с няколко стола и там хазяинът събираше понякога стари приятели на чашка турско кафе.

Веднага го кръстих Дим Дам. Това беше абревиатура от двете му имена, но много му подхождаше. Разкошен човек беше тоя Дим Дам. Висок, едър, представителен мъж, леко накуцваше с единия крак, та ходеше с бастун. Винаги добре облечен, с костюм и вратовръзка. Беше много строг (всички в къщата му се подчиняваха безпрекословно), но и много начетен, с бистър ум и много сладкодумен.

На времето, още съвсем млад, отишъл в София и започнал работа като печатар. Понатрупал пари и отворил издателска къща. После разбрал, че в София не може да просперира, огледал се и избрал нашия град. Преместил се заедно с издателската къща, а после започнал работа и като предприемач. Сякъл дървесни трупи и правел траверси за железницата. Така забогатял. Построил си къща и се оженил за леля Анка. Много добра жена беше тя. Колко пъти, като разбереше, че съм закъсал с парите ме канеше на обяд или вечеря. „Андрейчо, много хубава гозба съм сготвила, ела да си хапнеш“, казваше тя.

Имаха двама сина. По-големият, Георги, преди 9. IX. бил наш посланик във Франция, а после не се завърнал и останал там. Като невъзвращенец имаше издадена смъртна присъда от народната власт.

По-малкият син, бате Сашо, беше по-голям от мене, но все още ученик. Викаше ми малкия Андрейчо, защото бях дребен на ръст и доста слабоват.

След 9.IX. на Дим Дам му бяха национализирали всичко. Само къщата му бяха оставили, но я бяха натъпкали с квартиранти на нормиран, символичен наем от 2-3 лв. Бяха простовати хорица, които все намираха за какво да се карат, но като чуеха бастуна на Дим Дам да чатка бодро по плочите на двора, веднага млъкваха.

Семейството на Дим Дам се препитаваше от продажбата на вестници, с които леля Анка се занимаваше. А Дим Дам по цял ден стоеше в книжарницата си. До 1956 г. все още можеше да се работи на частно. След тази година, ако хванеха някого, че развива някаква частна дейност, го облагаха с такъв огромен данък за „не трудови доходи“, че той беше принуден да се откаже. След национализацията на Дим Дам все пак му бяха останали малко пари и той беше направил книжарница. „Малката книжарничка “ я наричаха в града, защото беше в малко, тясно помещение, взето под наем. Добре подредена, в нея имаше от „пиле мляко“ – книги, учебници, тетрадки, канцеларски материали и какво ли още не. Все хубава, вносна стока.

Приемаше и автоматични писалки за поправка. Нищо не разбираше от поправката, но я зареждаше с мастило „Пеликан“, хубаво я оглеждаше и важно казваше: „Има доста работа по нея. Елате утре да я вземете“. Вечерта вкъщи бай Михал я оправяше.

От многото работници, които бе имал преди, беше му останал само бай Михал. Слаб, леко попрегърбен, невзрачен на вид, бай Михал беше голям майстор. Срещу храна и малко пари, той идваше всеки ден вкъщи и все нещо поправяше. От всичко разбираше. Той подреждаше асмата, грижеше се за цветната градинка, премиташе плочите на двора. Даже и на квартирантите помагаше, ако имаше нужда.

Един делничен ден, бях втора смяна на училище, чух бастуна на Дим Дам да потраква в двора още рано преди обяд. Озадачен, излязох навън да разбера какво става. Като ме видя, той се спря, погледна ме хитро и се усмихна под мустак: „Ела, ще ти кажа какво стана“ – побутна ме към стаята той. „Пак ме викаха в участъка. За кой ли път вече. Накараха ме да пиша писмо на Георги, да си дойде вкъщи. Диктуваха ми, а накрая ми оставиха едно-две изречения за поздравления от семейството. Написах ги, а после добавих да си дойде непременно, защото вуйчо му го чака с нетърпение“ и започна да се смее с глас. „Ще си дойде на куково лято! В Държавна сигурност не знаят, че вуйчо му още през Първата световна война е убит на фронта. А Георги веднага ще разбере какво го чака тука.“, продължаваше да се смее той.

Учението ми вървеше леко, бях добър ученик. Оставаше ми много свободно време и аз все търсех някоя книга за четене. Като разбра това, Дим Дам започне да ми дава книги. На тавана имаше много книги, останали от издателската му къща, някои даже неподвързани, на коли. Отначало започна с леки криминални романчета, които аз жадно поглъщах. Спомням си с какво увлечение прочетох „Капитан Драйфус“ на Виктор Фалк. После поезия – Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, докато накрая ми даваше съвсем сериозни книги. Прочел съм почти всичко на Александър Стамболийски и една малка книжка с 27-те му принципа, писана в затвора. Толкова ми харесаха, че станаха и мои принципи за цял живот.

Такъв човек беше Дим Дам. Много го обичах, той беше мой духовен баща.

С Андрей станахме неразделни. Бяхме в една група и сутрин заедно отивахме на лекции. Той сядаше на банките на първия ред – беше силно късоглед, а аз на третия ред – по-удобно ми беше. После заедно се прибирахме, в стола сядахме на едва маса да се храним. Колегите тъй бяха свикнали с нас, че като видеха единия, веднага се оглеждаха за другия.

Кънчо, Николай и Мария бяха в други групи и с тях се събирахме само вечер, след лекции. Всички заедно отивахме да се нахраним. Столът беше на последния етаж и заемаше половината от него, а останалата половина представляваше една огромна тераса. Често излизахме на нея, запалвахме по една цигара след ядене и Андрей започване с поредните си вицове. Беше неизчерпаем. Как ги помнеше толкова много, просто не знаехме.

Всички бяхме семейни с деца, само Андрей все още не беше женен.

Беше прехвърлил 30-те години и все го подкачахме кога ще ни покани на сватба.

• Чакайте да ви разкажа как преди няколко години щяха да ме оженят за една ученичка – подхвана Андрей.

Започна да разказва на дълго и широко как се запознал с нея, как я ухажвал, как забременяла от него, как като му казала искал да й даде пари да махне бебето, но тя все не се решавала, как родителите й разбрали и баща й го подгонил с нож, за да се ожени за нея, как щели да я изключат от училище…

Слушахме го затаили дъх. Изведнъж на най-интересното място той мъкна. Минаха няколко секунди и Мария не издържа:

• Казвай, какво стана после?

И се събудих! – изтърси той.

Прихнахме да се смеем, а Мария прехапа устни от яд.

• Да ме баламосваш тука половин час! – каза тя – И аз, глупачката, се вживявам, защото имах един подобен случай с една моя ученичка.

Отново се разсмяхме с пълен глас, този път на нея. Накрая и тя се разсмя, като все повтаряше:

• Да ме баламосваш половин час!

Когато оставахме сами с Андрей, често ходехме в градинката зад театъра. През нея, по цялата й дължина, минаваше облицован канал с чиста вода. Над облицовката се спускаха дългите вейки на пълзящи рози. Беше хубаво и спокойно място. Особено през късна пролет когато розите цъфтяха. Сядахме на някоя пейка и Андрей започваше отново да разказва за себе си.

• Знаеш ли, едва успях да завърша гимназия.

Как така, нали си бил добър ученик? – учудих се аз.

Не, с успеха нямах никакви проблеми, но поведението ми беше намалено и нямах право да се явя на матура. Благодарение на директора в последния момент ми оправиха поведението и така се дипломирах.

Защо? Каква беля си направил?

Там е работата, че нищо не бях направил. Просто от известно време класната ме гледаше накриво. Веднъж в час влезе зам. директорът. Беше и партиен секретар на училището. Огледа ни внимателно и се обърна към класната: „Грашева, с тоя трябва да внимаваш!“, и кимна към мен. „Миналата година го изпуснахме, но сега внимавай!“ Минаха няколко дни и тя събра бележниците ни. Като ми го върна в него имаше забележка, че съм бягал по коридора и съм нарушавал дисциплината. Е, случвало се е наистина да бягам, но точно когато тя беше дежурна винаги гледах да съм изряден. Отидох при нея с бележника и казах: „Др. Грашева, имате грешка. Онзи ден, когато бяхте дежурна нали ме видяхте, че чета.“ Тя погледна бележника и видя забележката. „Вярно, Андрей, сбъркала съм, но сега съм заета. Ела утре и ще я оправим.“ Ходих няколко пъти, но тя все ме отпращаше и най-накрая викна ядосано: „Ама, виж колко се нахален! Престани да ме преследваш! Ще ти намаля поведението!“ И наистина го направи. Бях в X клас. – горчиво въздъхна Андрей.

• И после какво стана? – попитах аз.

Ами, отидох при директора – продължи той. – Обясних му случая, а той ме изгледа внимателно и каза: „Голямо момче си вече, ще ти кажа истината. От твоето село пристигат много лоши писма. Бил си син на николапетковист и кулак, говорел си против народната власт. Трябваше да вземем мерки. Партийният секретар искаше да те изключим, но засега само ти намалихме поведението.“ Показа ми едно от писмата. Беше подписано от председателя на ОФ организацията в село. Беше Иван Петров. Изпълнил си бе заканата.

Каква закана? За какво? – попитах учудено.

През лятната ваканция си ходех на село. Помагах на родителите си. Имахме 50 дка земя и си я обработвахме сами. Работа имаше много. Един ден прекарвахме с каруцата сено и сбруята на коня се скъса точно пред кръчмата. Баща ми слезе да я оправя. „Ей, кулак, ела да пием по една ракия“, провикна се някой от кръчмата. Беше Иван Петров, доста пиян вече. „Имам работа“, каза баща ми спокойно, без да се обръща и започна по-бързо да връзва хомота „Ела, бе, скръндза такъв! Свиди ти се да дадеш някой лев!“ Баща ми мълчаливо продължаваше да оправя хомота. Оня, ядосан, че не му обръщаме внимание, излезе пред вратата и започна да обижда: „Че си и на голямо, кулак такъв! Народен изедник!“, и започна да псува. Не се стърпях и се обадих: „Чичо Иване, не те ли е срам! И ти имаш ниви колкото нашите, но те мързеше да ги обработваш и ходеше да просиш из село, че бяхте гладни. Ти твоите ниви не можеше да гледаш, а сега си станал председател на ТКЗС-то, хорския имот да управляваш! То затова хората получават по 20 стотинки на трудоден.“ Той побесня: „Копеле ниедно! И ти си като баща си! Все много знаете!“, и пак изпсува. Баща ми беше свършил вече, скочи в каруцата и си тръгнахме. Оня продължаваше да псува и крещи след нас: „Гимназист! Много учен ще ми ставаш! Ще видим дали ще я завършиш тая гимназия!“

И това ли ти бяха приказките против народната власт?!

Ами, да. Той, заедно с кмета и партийният секретар на селото, представляваха народната власт. Ходеха въоръжени из село и със заплахи принуждаваха хората да влизат в ТКЗС-то. Имахме един съсед, бай Матей. Сприхав човек беше и хич не им мълчеше. И те тримата да вземат една нощ да влязат в двора му, застреляли кучетата и влезли в къщата. Пак започнали да го увещават да влезе в ТКЗС-то, а той ги наругал. Изпаднали в ярост, вързали го за леглото и го простреляли в главата. Тикнали декларацията на уплашения му син и така го принудили да влезе в кооператива. Само, че бай Матей имал късмет. Куршумът влязъл през бузата му и му откъснал ухото. Остана жив човекът, но беше някак стреснат през целия си живот.

Баща ми също много ги мразеше, но беше кротък човек и все намираше как да отклони поканите и заплахите им, та чак при масовизацията през 1956 г. влязохме в ТКЗС-то. Взели ни всичко, не само нивите. Изкарали от двора и конете, воловете, кравата с телето, каруцата, ралото. Всичко. Оставили ни само кокошките.

По това време аз бях в казармата.Като неблагонадежден ме взеха трудовак. Цялото ни военно обучение продължи 10-15 дни, колкото да се научим да се строяваме и как се държи пушка. Пушките бяха стари, от Първата световна война. Изстреляхме и по няколко патрона. Това беше. После започнахме основната дейност, за която ни бяха взели. Строяхме междуселски пътища. По цял ден копаехме или чукахме камъни за чакъл, с които правехме пътната настилка. Работа много тежка и уморителна. Имахме и норма, която трябваше да изпълняваме. Бяхме няколко момчета, които не можехме да си изпълняваме нормата за определеното време и тогава идваше офицер да ни пази и свети с газов фенер, а ние продължавахме до пълна изнемога, понякога до 10-11 часа през нощта. Така на всичкото отгоре оставахме и без вечеря. Това продължи до началото на Унгарските събития. Веднага извзеха всичкото оръжие от поделението и офицерите се потулиха някъде. Оставиха ни на самотек. По цял ден стояхме до стълба с високоговорителя и слушахме новините. Оформихме се една група по-будни младежи и съвсем спокойно коментирахме събитията. Единствено ЗКПЧ-то¹ ⅳ 糅褌�浯 糅褌��浯籵 ��琿鞣���琺 浯� � 鉋�湜 魲�趾璧� ﾗ瑕 �聰 ��湜頸�魵�� ��趺湜褪��ﾓ淏瑩� 釿�鈞 湜 �魲�趾琿. ﾖ…� 胙�湜 瑩褥籵 ��蓖�����褞� ﾏⅲ� 湜 �橾浯 �鉈顆湜 �蒟�湜…. ﾌ褊�� �蓐瑩瑾� ��� ⅰ�浯 �脣� �浯 ��澵瑣��褞�浯 …鉋粨�ﾒ. ﾄ韲頸�. ﾒ瑕�糶…�����蓖�蒡� 鞳淲�蒡 �

1б.а. ЗКПЧ – зам. командир по политическата част
Строяха стената на язовира. Бяхме малко войници, повечето работеха цивилни и те неблагонадеждни. Те бяха на стената, а ние, трудоваците – на кариерата. Вадехме камък, раздробявахме го и го карахме на стената. Всичко се правеше по най-примитивен начин – на ръка. Там изкарах цялата зима. Студ, вятър, виелица – ние бяхме редовно на кариерата. Ушите ми измръзнаха и ме боляха ужасно. През март, като се позатопли, започнаха да се белят. Лицето ми цялото беше подпухнало. После стана на струпеи. От тежката работа и лошата храна се разболях от анемия. Чак когато започнах да залитам и падам извикаха лекар.Той ми остави лекарства и ми даде един месец болнични. Не ме пуснаха в домашен отпуск и аз лежах на нара в бараката, увит в одеалото и няколко шинела – печката се палеше само вечер. Така ме завари уволнителната заповед. Старшината дойде и ми подвикна подигравателно: „Другарите ти ги уволняваме, а тебе ще те задържим още един месец. Да си отработиш арестите.“ „Още по-добре. Ще си лежа тука и ще ме храните“, отвърнах аз. Той ме изгледа злобно. След малко дойде и ми хвърли военната книжка. „По-скоро се махай от тука!“ Така приключих с казармата. Прибрах се в село и ми трябваха няколко месеца, докато оздравея и се възстановя – завърши разказа си Андрей.

Слушах го мълчаливо и с удивление. Знаех, че в България има и такава, тъмна страна на живота, но никога не бях предполагала, че е било толкова страшно. Знаех, че свако ми е бил 2 години в затвора, като политически затворник, но нашите много рядко споменаваха този факт и винаги с недомлъвки. Имахме и един първи братовчед на баща ми, който е бил полицай в Пловдив и след 9. IX. се е крил в мазето на една вдовица дълго време, защото комисарите на народната власт са искали да го убият. Живееше близо до нас и често идваше вкъщи, но когато започваха сериозен разговор с татко, нас, децата, винаги ни отпращаха в другата стая.

След малко Андрей продължи:

– Като си отидох в село, баща ми вече беше изорал двора. Имал малко скътани пари, купил едно магаре и си направил рало. Дворът ни беше голям и той от него направил зеленчукова градина. Приходите от нея не бяха кой знае какви, но все пак с майка ми успяваха да свържат двата края. Брат ми беше отишъл в града и започнал работа като строител.И аз започнах да си търся работа. Отидох в ТКЗС-то, но там Иван Петров вилнееше и ме отпрати. „За тебе тука работа няма! Върви другаде!“ Обикалях предприятията в града, подавах молба за работа, казваха ми кога да започна и като отивах за първия работен ден ме отпращаха, защото мястото вече било заето. Явно Държавна сигурност беше по петите ми. Тогава, почти отчаян, срещнах един приятел и той ми каза, че е в с. Нова Надежда, Харманлийско, има тухларска фабрика и, че търсели работници. Казах само на баща си къде отивам, стегнах си багажа и заминах тайно за с.Нова Надежда. След няколко дни дошли в село двама цивилни и извикали баща ми в общината. Питали го къде съм. А той отвърнал: „Не знам къде е. Замина да си търси работа, но къде – не знам.“ Много пъти идвали в село, разпитвали баща ми на дълго и на широко, заплашвали го, но той не им казал къде съм. Откриха ме чак след една година.

Една вечер, след работа, бай Стоян – бригадира, ме извика в канцеларията си. Аз работех, като вкарвач в бригадата му. Товарех суровите тухли в една вагонетка и ги прекарвах, а после зареждах пещите, където се изпичаха. По три хиляди тухли на ден минаваха през ръцете ми. Работех съвестно. На бай Стоян това му беше направило впечатление и се бяхме сприятелили. „А, бе, момче, какво толкоз си я оплескал, че от няколко месеца все идват от Държавна сигурност, викат ме при директора и все ме питат и разпитват за тебе?“ – попита ме той. Разказах му за Иван Петров и за казармата. Изслуша ме внимателно, помълча малко и каза: „Слушай, Андрей, много напечено взе да става около тебе. Ще вземат да ти скроят някой номер, та Белене няма да ти мърда, ами подавай молба и напускай работа. Все ме питат дали не събираш група около себе си и дали не правиш тайни събрания. По-добре е да напуснеш!“ Послушах съвета му и след година и четири месеца отново се озовах в село.

Почти цяла година стоях вкъщи без работа. Помагах на баща си в зеленчуковата градина, но това не ме задоволяваше. Много исках да уча и подадох документи за кандидатстване в Софийския университет, специалност „журналистика“. Всъщност винаги съм мечтал да стана дипломат, но знаех, че няма да ми разрешат и затова предпочетох журналистиката. Какво беше разочарованието ми, когато ми върнаха документите. Въобще не ме допуснаха до кандидат-студентския изпит!

Междувременно разбрах, че в града търсят работници за един новооткрит машиностроителен завод. Подадох молба и ме приеха като ученик. Разпределиха ме при един много стар майстор-шлосер. Проклет беше, но си разбираше от занаята и от него научих много неща. След 10 месеца се явих на изпит и защитих IV разряд-шлосер.

Един ден партийният секретар на завода дойде при мен, отделихме се в един ъгъл на цеха и ми каза: „Андрей, забрави кой ти го е казал, запомни какво ти казвам! С тая характеристика, която имаш, повече работа нямаш тука. Иди в Баритна мина. Имаш вече занаят, а и там са все такива, като тебе. Пък и директорът им е разбран човек.“ Благодарих му и не след дълго започнах работа в Баритна мина като шлосер по поддръжката. Работех упорито и бързо спечелих уважението на колегите си и на директора. Там изкарах цели 5 години.

Две години подред все подавах кандидат-студентски молби, но винаги ми връщаха документите без да ме допуснат на изпит. Един ден отидох при Никола Баров, един от секретарите в Градския комитет на БКП. Познавахме се от стадиона. Бях се купил карта за футболните мачове и мястото ми беше до неговото. Попитах го защо все не ме допускат до кандидат-студентски изпит. „Андрей, не е разрешено, но сам ще разбереш защо.“, каза той и след малко донесе един плик. Подаде ми го. Вътре имаше характеристика, подписана от Иван Петров. В нея след обичайните редове, че съм приказвал срещу народната власт, се казваше, че съм гонел партизаните през 1942/43 г. „Това дори не е нужно да отричам!“, възкликнах аз. „Вижте, най-отгоре пише, че съм роден през 1937 г. Сам преценете дали съм бил в състояние да гоня партизаните.“ Баров взе листа от мен, погледна го и отвърна: „Да, вярно. Бил си 5-6 годишен. Да…, но написано!“ Нямах какво да кажа. Фактът, че беше написано беше по-важен от истината.

• Но, Андрей, как може такава глупост! Че никой ли не обръща внимание на тия неща?! – възкликнах аз възмутено.

• Това е положението. Клеветата е издигната в ранг на Държавна политика! – горчиво каза той. – Не можеш да се бориш с това.

Разбрах, че няма да мога да следвам и реших поне техникум да изкарам. Районът ми беше в Казанлък и аз подадох документите си в техникума по машиностроене. Заради тая пуста характеристика и от там ме изгониха. Вече се бях много отчаял, когато случайно срещнах един приятел от казармата. Мой съгражданин, но се беше преместил в Пловдив. Разговорихме се и като разбра, че не ми дават да уча, каза: „Ела при мене в Пловдив. Ще я оправим тая работа“. Не му повярвах много, но в уречения ден заминах за Пловдив. Той ме заведе при домакина на стола на механотехникума. Всъщност той беше адвокат, но след 9. IX. му бяха забранили адвокатската практика и се преквалифицирал на домакин. Имаше се много с директора на училището и ме накара в молбата си да пиша, че кандидатствам тука по семейни причини, защото имам роднини в Пловдив. „Не си първия, когото уреждам, по тоя начин. Бъди спокоен, ще стане на работа“, каза адвокатът. И наистина ме приеха. Учех задочно и тайно. На никого не казах, че съм започнал да уча. Само братовчед ми, с когото заедно живеехме на квартира, знаеше за това. Така след 2 години успях да завърша и се дипломирам. Междувременно в Баритна мина дойде нов директор – старият се беше пенсионирал. Започна голяма реорганизация в предприятието и аз бях един от многото съкратени работници. След известно време, пак с помощта на приятели започнах работа в База за техническо развитие по осветителна техника. Отначало бях технолог, а по-късно ме преназначиха конструктор на инструментална екипировка. Работата ми е много интересна, а и колектива е добър. Станах добър конструктор и спечелих уважението на колегите си. От профсъюза ми дадоха добра характеристика, а и обявиха амнистия за изгонените от ВУЗ по политически причини студенти и така осъществих мечтата си да следвам. Е, не е дипломация, нито журналистика, но при социализма е така – приключи разказа си Андрей. Така, от очно на очно занятие, месец след месец, Андрей ми разказа всичко за себе си. Възхищавах се от него, как при толкова мъки и неволи беше запазил високия си дух и жизненост. Не беше се огънал и предал. Радвах се, че бяхме толкова добри приятели. Вече бяхме към края на трети курс. Явявахме се на последните изпити, когато ме скъсаха на изпита по динамика. Не бях се подготвила добре, защото се бях разболяла. В завода, в който работех бяха дошли от кръводаряването. Хората се дърпаха и роптаеха, не искаха да дават кръв, но беше задължително, както впрочем и всичко останало. Като например културно-масовата работа в предприятието, която се провеждаше по време на обедната почивка. Имахме хор с диригент, който се водеше на щат към завода.

Задължително беше да пееш в хора, а ако не можеш да пееш, тогава задължително трябваше да участваш в санитарната дружинка към гражданска отбрана. Аз, обаче, доброволно отидох в здравния пункт да дам кръв. Направиха ми проба на хемоглобина, не беше добре, но аз настоях да дам кръв. Исках да се реванширам за това, че бяха ми прелели много кръв безвъзмездно по време на раждането. Взеха ми кръв. Като станах от кушетката ми подадоха шоколад, но аз бях много жадна и реших да отида до лавката да си купя нещо за пиене. Тя беше само на 10 метра от здравпункта. Как съм направила тия няколко крачки не знам. Помня само, че бързах да стигна до сенника на лавката, хванах се за него и вече всичко изчезна. Припаднала съм там. Хубава реклама на кръводаряването съм направила. После ми разказваха, че хората, които били на лавката се разбягали и викали, че има припаднала жена. Лекарят и още един колега, на когото също бяха взели кръв, ме хванали под мишниците и ме завлекли до здравпункта. Свестиха ме и ме закараха с линейката вкъщи. Дадоха ми болнични, но докато се възстановявах, загубих много време и не можах да се подготвя добре за изпита.

И така: скъсаха ме на изпита. За пръв път ми се случваше подобно нещо и аз много се разстроих. Имах чувството, че съм провалила цялата си учебна година. Всъщност не беше кой знае какво – през септември щях да си взема изпита, както и стана, но аз го преживявах много тежко.

Като разбра това, Андрей остана заради мен още един ден. Беше приключил вече с изпитите си, но не си замина. Поразходихме се малко, после на свечеряване отидохме и си купихме цигари. Седнахме един срещу друг на масата в неговата стая, пушехме и си приказвахме. Той ми разказваше за колегите си, как си погаждали различни смешни номера, после играхме с кибритени клечки разни математически игри, сетне палехме кибритените клечки докато изгорят изцяло, наплюнчвахме ги, хвърляхме ги до тавана и те се залепяха там. Забравих за изпита, настроението ми се подобри.

Вече беше станало 1 часа през нощта, когато станах да си вървя в моята стая. Андрей също стана и дойде да ме изпрати до вратата. Хванах дръжката на вратата, когато той, застанал зад мен, се наведе и ме целуна по бузата. Изтръпнах цялата, краката ми се подкосиха и чак след няколко секунди успях да промълвя „лека нощ“. Излязох без да се обърна.

Легнах си в моята стая, но не мигнах до сутринта. Целувката пареше на бузата ми и аз чак сега си дадох сметка за истинските си чувства. Бях влюбена в Андрей.

Прехвърлях през ума си всички случки и събития през тия три години от нашето познанство. Не, нямаше нищо, нито от моя, нито от негова страна, което да намекваше за някакви любовни отношения.

Всичко беше истинско и чисто приятелство. Всъщност имаше нещо, но то беше толкова невинно, че не бях му обърнала внимание. Напоследък Андрей беше започнал да ме посреща на гарата. Знаеше кога пристига моят влак и неизменно ме чакаше там. Отначало си мислех, че е случайно, защото общежитието беше съвсем близо до гарата. Едва когато се хванах, че с трепет в сърцето, още във влака мислех дали ще ме чака на гарата, разбрах, че той също ме очаква с нетърпение.

Това неочаквано откритие ме хвърли в паника. Ами сега? Какво ще стане с мен, с нас, със семейството ми? Какво да правя? Как да се държа от тук нататък? Призори взех решение, че на тая неуместна и ненавременна любов незабавно трябва да се сложи край.

Сутринта, като се видяхме с Андрей, той веднага ме прегърна и се

момчешки играчки. Борех се с момчетата от махалата, биех се с тях и не им отстъпвах по нищо. Бяха цяла банда, аз бях единственото момиче сред тях, но те се отнасяха с уважение към мен и ме възприемаха като една от тях. Обличах се в мъжки дрехи и се държах като момче.

Техниката ме привличаше неимоверно. Живеехме в голяма, едноетажна къща с много стаи. Беше строена от дядо ми, по бащина линия, като хан. Намираше се в края на града, но на важна пътна артерия. Дядо ми беше кръчмар и голяма част от къщата се заемаше от кръчмата, а под нея имаше огромна изба. След 9. IX. кръчмата я бяха национализирали и я бяха превърнали в магазин за хранителни стоки към „Наркооп“. Нашето семейство заемаше две стаи, а във всички останали бяха ни изпратили от общината квартиранти на държавен, нормиран наем. Даже в лятната кухня имаше едно семейство с две деца. Хората масово бягаха от ТКЗС-тата в селата, защото работеха за жълти стотинки на ден и бяха гладни. До 1956 г., когато направиха така наречената масовизация, малко хора влизаха в ТКЗС – повечето безимотни или с малко имот. Всички останали селяни частно си обработваха земята. Облагаха ги с така наречените наряди, твърде голям данък, който определяха съобразно притежаваната земя. Дори наряда на яйцата се определяше на декар. Много от хората не издържаха на този голям икономически натиск, даваха земята си на ТКЗС-то, а после завинаги напускаха селото, като оставяха къщите си да пустеят. Не бяха претенциозни, пък и нямаха друг избор, тикаха се по мазета и тавани, защото в града се намираше работа с по-сносно заплащане. Така избягалите селяни се превръщаха в работническа класа, пролетариат. Селата все повече запустяваха а изоставените къщи образуваха необитаемия жилищен фонд на Републиката.

В избата имаше огромни бъчви, в които дядо някога държал виното и ракията за кръчмата. Татко беше освободил един ъгъл и там си беше направил дърводелска работилница. През свободното си, време слизаше в избата и все нещо майстореше. Беше счетоводител по професия, завършил беше Икономическия институт в Свищов, но тая работа в избата му доставяше истинско удоволствие. Аз винаги го придружавах и хем му помагах, хем се учех как се майстори. Бях много сръчна и схватлива. Бях във втори или трети клас, когато сама, без ничия помощ, си направих шейна. Сама си изрязах детайлите, после ги рендосах с дърводелското ренде, сетне ги сковах. Беше мъничка шейничка, но аз много си я харесвах и гордеех с нея. Татко, като я видя, първо се разсмя доволен, а после едва не ме наби, защото съм бъркала в дъските без да го питам и съм му взела няколко много важни за него дъски. Зимите в нашия край винаги бяха много снежни и аз често излизах вечер на улицата, когато движението спираше, да се пързалям с шейничката. Улицата нямаше никакъв наклон и аз се засилвах, като я тиках с ръце, а след като набереше скорост лягах отгоре й по корем. Тя беше толкова малка, че по-голяма част от тялото ми оставаше извън нея. Като се напързалях, се прибирах вкъщи цялата мокра, но много доволна. Майка ми веднага ме преобличаше и все мърмореше, че ще настина, но баща ми ме гледаше с одобрение. Излизах така няколко вечери, докато накрая майка ми много се ядоса, че пак бях мокра, грабна брадвата, насече я на парчета и я бутна в пламтящата печка.

Срещу нас живееше, в голяма двуетажна къща, семейството на някаква Голяма Партийна Клечка, бивш партизанин. От цялата махала само те нямаха квартиранти. На следващото лято си бяха купили лека кола „Москвич“403. Това беше първата лека кола, която виждах в живота си. Ние с момчетата я гледахме от далеч и много ни се искаше да я пипнем по лъскавата ламарина, но не смеехме, за да не ни се карат. Затова пък, като тръгваше на някъде, тичахме след нея, крещейки от възторг и вдигахме прахоляка на улицата.

Веднага реших, че трябва да си направя лека кола, естествено от дърво, едноместна и с подходящи за мен размери. Дизайнът представляваше нещо като ковчег, който за мен не беше проблем да направя, обаче, управлението и задвижването бяха много сериозно нещо. Дълго мислих и фантазирах, докато най-сетне стигнах до решението. Управлението се състоеше от две клечки, на които от едната страна се надяваха предните колела и преминаваха през дупки отстрани на ковчега, а от другата страна минаваха свободно през две поставени една над друга надлъжни летви, които им служеха за опора и същевременно позволяваха свободното им завъртане. Тия краища щях да завържа с въженца и ластици за кормилото. Задвижването беше още по-сложно. Имаше дървени педали за краката, свързани с начупени къси летвички, поставени шахматно една спрямо друга.

Веднага отидох при татко и възбудено, ръкомахайки с ръце, започнах да му обяснявам какво бях намислила. Исках разрешение да взема от дъските. Дълго ръкомахах, защото татко нищо не разбираше, докато накрая ме накара да му я нарисувам. Криво-ляво успях да нарисувам някакво подобие на моя въображаем ковчег, но управлението и задвижването по никакъв начин не ставаше, а от обясненията ми той нищо не разбираше. Знаех само, че е възможно и, че можех да го направя. Накрая татко ядосано отсече:

• Да, само да ми изхабиш дъските!

Моля те, татко, дай ми дъски – горещо настоявах аз. – Ще бъде голяма колкото масата, няма да отиде много материал.

Какво?! – кресна той. – Толкова много дъски? И дума да не става! Да не си посмяла да пипнеш дъските, че ще те пребия от бой!

Наведох разочаровано глава. Знаех, че татко не се шегува и така моят първи инженерен проект остана неосъществен.

Вече бях студентка в V курс и четях „Теория на машините и механизмите“. Когато започнах раздела за гърбичните механизми с удивление видях моя задвижващ механизъм на дървената лека кола. Конструктивното решение не приличаше на детската ми нескопосана измишльотина, но кинематичната схема беше същата. Гледах и не вярвах на очите си. Та аз бях само на 10 години, когато бях измислила коляновия вал!

Учех много бързо и лесно. Любимите ми предмети бяха математиката и физиката. Най-неприятно ми беше в часа по литература и особено когато учителят питаше: „Какво е искал да каже авторът с тези си думи?“ За мен това беше извънредно глупав въпрос. Че каквото е имал да казва авторът, той го е написал! От къде накъде, аз, някаква си мръхла, с витиевати думи ще тълкувам литературни гении?! Никога не можех да дам смислен отговор на този въпрос.

Завърших реална гимназия. Нямаше друго средно училище в града. Реших, че трябва да следвам и то непременно машинно инженерство. Баща ми радостно одобри намерението ми. С майка ми купихме кандидат-студентски справочник и избрахме специалностите, попълнихме необходимите документи и ги изпратихме по пощата. Кандидатствах в Русенския ВИМЕСС и в София в МЕИ. После пак с нея отидохме в Русе за кандидат – студентския изпит. Издържах го с пълно отличие и ме приеха и в двата института.

• Къде мислиш да се запишеш? – попита ме баща ми.

В Русе – отвърнах аз.

Защо? Защото е по-лесно ли? Ще се запишеш в София! – отсече той.

Сърцето ми се сви. Страхувах се от големия, непознат град, но не можех да го кажа на татко, защото той още повече щеше да настоява на решението си.

Баща ми отиде и купи от някъде една огромна, тежка кошница с много яка дръжка и два капака, които се закопчаваха под дръжката с катинар. Мина през целия град, докато се прибере вкъщи, като я размахваше гордо и ако срещнеше някой познат бързаше да се похвали:

• Имам студентка. Ще следва в София инженерство. Виж каква кошница съм купил, да й пращам колети.

Като се прибра вкъщи, внимателно остави кошницата и заяви на майка:

Всички ми завиждат как съм нагласил дъщеря си! С това неговото участие по кандидат-студентската кампания, записването и настаняването ми в София, приключи.

С всичко останало, както винаги, се зае майка ми. Нямахме никакви познати или роднини в София. Тя дълго мисли как да ми намери квартира и най-после се сети за една своя съученичка от гимназията, която от дълги години живееше там. В училище й викали Радка – жабата. Чрез дълги перипетии, за няколко дни, успя да издири адреса й.

Заминахме за София с два картонени куфара, в които беше целия ми багаж и с огромната надежда, че Радка – жабата ще ми намери квартира. След двучасово лутане, питане, слизане и качване в трамваи и тролей, мъкнейки през цялото време тежките куфари, намерихме жилището на леля Радка. Натиснахме звънеца и след малко излезе една ниска, тантуреста жена. С криви крака, огромна уста и изцъклени воднисти очи, тя наистина приличаше на жаба. Майка започна на дълго и широко да й обяснява коя е, но тя все не се сещаше. Чак след като й разказа няколко случки от гимназията успя да събуди някакви спомени в главата й и тя най-после ни покани вкъщи. Седнахме на масата в кухнята. След като й предаде много поздрави от жената, от която беше взела адреса й, майка започна да я разпитва как живее. Оказа се, че е стара мома и живее с брат си, също стар ерген. Наскоро си била купила нов апартамент, който все още не е обзаведен и затова за сега стои празен. Майка веднага започна да я моли и увещава да ме вземе на квартира в новия апартамент.

Бях ожадняла от дългия, изтощителен път до тук. На масата имаше кана с вода и чаша до нея. Посегнах и си налях вода. Докато пиех, с ужас видях кръвнишкия поглед, с който ме гледаше Радка – жабата. Разбрах, че направих голяма грешка, като не я помолих тя да ми даде вода, но вече беше късно. Тя си състави много лошо мнение за мен.

След дълги увещания и молби, леля Радка най-после, с голяма неохота се съгласи. Набързо се споразумяха за наема. Беше доста висок. На всичкото отгоре тя поиска и 6-месечна предплата. Сумата стана огромна за нашите възможности, но след кратко колебание, майка ми се съгласи. Въздъхна с облекчение, че все пак успя да свърши работата, за която беше дошла. Целуна ме нежно, погали ме по косата и ми заръча:

• Да слушаш леля си Радка, тя е много добра жена. Ще те научи на всичко.

После си тръгна. Леля Радка ме заведе в новия апартамент и ме настани в кухнята. Вътре имаше тясно, кораво легло, мивка, маса и два стола.

Тука ти е мястото – каза тя. – Няма да пипаш нищо друго и да ходиш по другите стаи. Няма да ползваш банята, за да не ми развалиш бойлера. И да не пускаш никого вкъщи!

Остави на масата ключа от апартамента. Излезе в коридора и заключи всички останали стаи. Сетих се в последния момент, преди да си тръгне да я питам:

• Лельо Радке, как да намеря института? Утре трябва да се запиша, а не знам как да стигна до там.

• И аз не го знам къде е! Като идеш на тролейбусната спирка ще питаш. Хората ще ти кажат.- отвърна тя и си тръгна.

Разопаковах багажа си. Извадих връхните дрехи и като нямаше къде да ги сложа, ги провесих на куките на портмантото в коридора. После си легнах.

Имаше още два-три дни до началото на учебната година. Използвах ги да разуча къде е института и как се отива до там. Справих се сама, питайки и лутайки се. Записах се. Намерих и другата сграда на института в Дървеница, където щяхме да имаме лекции. Открих и студентския стол.

Дойде 15. IX. Отначало всичко започна добре. Лекциите започнаха с кратък обзор на материала от средния курс, така че да се получи плавен преход към новата материя. В часовете стоях и само слушах преподавателя, като се стараех да запомня всичко. Разчитах само на паметта си. Не знаех, че трябва да си водя записки. Темпото, с което се водеха лекциите беше много бързо за мен и аз много скоро установих, че главата ми е препълнена с информация, но някак си много объркана. Разбрах, че трябва да си записвам всичко и вкъщи да го систематизирам. Започнах да пиша в час, като се стараех да записвам дума по дума всичко, което казваше преподавателя. Не можех да пиша толкова бързо, колкото се говореше. Изтървах цели фрази и изречения. Вкъщи, като сядах да чета, с ужас установих,че записките ми са напълно безполезни. Само набързо надраскани думи и фрази, които едва разчитах и по никакъв начин не можех да подредя смислено. Информацията ме заливаше като мощен поток, главата ми беше препълнена, не можеше да поема повече и аз започнах да се давя в нея. За два месеца се предадох напълно.

Имах и битови проблеми. Леля Радка идваше от време на време да види какво правя. Като видя, че съм закачила дрехите на портмантото веднага се разкрещя:

• Какви са тия парцали, дето си окачила тука? Гледай колко е грозно, да не можеш да поканиш никого вкъщи! Веднага да ги махнеш! Тука ще държиш само палтото си.

Ама, лельо Радке, къде да ги сложа като няма гардероб? – опитах да се защитя аз.

Нали имаш куфари, там ще си ги прибереш! И да не водиш никого вкъщи – заръча, за кой ли път тя и си тръгна. В кухнята нямаше никаква печка или котлон, за да си стопля вода и да се измия. Майка ми строго ми беше заръчала никога да не се мия със студена вода, за да не се разболея. Редовно сменях само бельото си, като го перях със студена вода и то се засече. Връхните ми дрехи не можеха да се поберат в мивката и затова не ги перях. Прибирах ги мръсни в куфарите, за да не ми се кара леля Радка, че е разхвърляно. Два месеца не бях се къпала. Косата ми беше сплъстена, цялото тяло ме сърбеше от мръсотия. Започнах отчаяно да обикалям с трамваите из целия град от крайна спирка, до крайна спирка, с напразната надежда сама да открия градската баня. Беше ме срам да питам хората по улиците, а леля Радка изобщо не попитах, защото пак щеше да ме прати на трамвайната спирка да питам хората. Намразих тая жена от дъното на душата си.

Беше вече ноември и бе много студено. Нямах печка в кухнята и зъзнех от студ. Имах само едно одеало, сгъвах го на две, отгоре слагах палтото си и така се увивах. Лежах с допрени до брадичката си колена и с умиление мислех за родния си дом. Пред очите ми се редяха картина след картина от живота ми в него, докато в гърлото ми се набираше огромна буца и аз се разплаквах. Плачех дълго и безутешно, докато накрая заспивах от изтощение.

Тъкмо се чудех как да си намеря нова квартира и да се махна от тая омразна Радка – жабата, когато съвсем случайно в студентския стол чух, че едно момиче търсеше съквартирантка. Веднага й се обадих и поисках да видя квартирата й. Показа ми я. Беше в Дървеница, съвсем близо до института. Беше топла и уютна стая с всички удобства. На долния етаж имаше баня с топла вода, а към стаята и тераса, където можех да си просна прането. Хареса ми, веднага отидох при хазяйката и платих наема за един месец с последните си пари. Казах, че след няколко дни ще се нанеса.

Отидох в кухнята си и зачаках Радка – жабата да дойде. След един ден тя се появи. Казах й, че съм си намерила нова квартира и, че искам остатъка от предплатата, която майка й даде. Тя се разкрещя:

• Какво?! Не стига, че напускаш без предупреждение, ами искаш и пари. Нищо няма да ти дам!

Дълго я молих да ми върне парите, а тя само крещеше:

• Махай се веднага от тука, мръсна нахалница такава! Нищо няма да ти дам! Махай се веднага!

Ядосана до краен предел, хвърлих ключа от апартамента в лицето й. Грабнах си куфарите и хлопнах вратата зад гърба си. Така тая студена и злобна жена, накрая даже ме и ограби.

Съквартирантката ми се казваше Нела и беше от едно Врачанско село. Беше приятно момиче, 4-5 години по-голямо от мен. Заведе ме в Централната градска баня. Много пъти бях минавала покрай нея, но видът на сградата изобщо не отговаряше на моята представа за баня. Затова не бях я намерила.

Изкъпахме се, изпрах всичките си дрехи, изгладих ги. Добих съвсем приличен вид. Нела ми помогна да си намеря и учебници. Започнах да чета и установих, че като чета бавно, а понякога се връщах и назад, всичко беше ясно и разбираемо. Само, че имаше един огромен проблем. Сесията беше вече започнала. Имах 5 изпита с интервал между тях от 4-5 дни. С тревога се питах как за 4-5 дни ще успея да прочета и запомня учебник от 200-300 страници. Опитах се да чета бързо като роман, но така пък нищо не разбирах и не запомнях. Бях пропуснала цял семестър и сега трябваше да се оправя по някакъв начин.

Реших да пропусна 3 от изпитите и да ги оставя за поправителната сесия през септември, а да се съсредоточа само върху два. Направих си сметка за кои два изпита интервалите между тях са най-големи и започнах да чета бавно и внимателно. Така с много зор успях да изкарам две тройки. Все пак бях доволна от себе си.

Започнах втория семестър. Нела ми показа как трябва да си водя записки. Трябваше да слушам много внимателно и да записвам само най-важното. Учението вече вървеше гладко и спокойно. Животът ми стана нормален и аз бях доволна. Тогава се случи най-страшното.

Бях много благодарна на Нела, че толкова ми помогна и силно се привързах към нея. Понякога, от благодарност, я прегръщах и целувах по бузата. Тя бързо се отдръпваше и ме гледаше изпитателно право в очите. Един ден ми каза:

• Ела с мен, ще те водя на гости.

Тръгнах с нея. И без това имах нужда да се разведря малко. Заведе ме в квартирата на едно момче. То ни посрещна усмихнато. Нела ни запозна, седнахме тримата на масата и те започнаха някакъв незначителен разговор.

• Ей, забравих, че трябва да ходя на пощата да си взема записа – сепнато каза тя. – Вие си поговорете, аз бързо ще се върна.

После излезе. Седяхме и мълчахме. Чакахме я да се върне, но тя все не идваше. Реших да си ходя, нямаше какво да правя тук. Станах и се запътих към вратата, като минах покрай леглото. Изведнъж той скочи, хвърли се отгоре ми и ме събори на леглото. Бръкна под полата ми и се опита да ми свали бельото. Започнах дълга и отчаяна борба. Ритах с крака, с едната си ръка здраво държах бельото си, а с другата силно го удрях в лицето. От носа му шурна кръв, той пусна бельото ми и се хвана за лицето. Ритнах го с коляно в слабините и вече с двете си ръце го блъснах силно и го отхвърлих от себе си. Скочих бързо и излетях през вратата. Отървах се. Не напразно се бях борила и била с момчетата от бандата и не бях забравила как се прави това. баня. Затова не бях я намерила.

Изкъпахме се, изпрах всичките си дрехи, изгладих ги. Добих съвсем приличен вид. Нела ми помогна да си намеря и учебници. Започнах да чета и установих, че като чета бавно, а понякога се връщах и назад, всичко беше ясно и разбираемо. Само, че имаше един огромен проблем. Сесията беше вече започнала. Имах 5 изпита с интервал между тях от 4-5 дни. С тревога се питах как за 4-5 дни ще успея да прочета и запомня учебник от 200-300 страници. Опитах се да чета бързо като роман, но така пък нищо не разбирах и не запомнях. Бях пропуснала цял семестър и сега трябваше да се оправя по някакъв начин.

Реших да пропусна 3 от изпитите и да ги оставя за поправителната сесия през септември, а да се съсредоточа само върху два. Направих си сметка за кои два изпита интервалите между тях са най-големи и започнах да чета бавно и внимателно. Така с много зор успях да изкарам две тройки. Все пак бях доволна от себе си.

Започнах втория семестър. Нела ми показа как трябва да си водя записки. Трябваше да слушам много внимателно и да записвам само най-важното. Учението вече вървеше гладко и спокойно. Животът ми стана нормален и аз бях доволна. Тогава се случи най-страшното.

Бях много благодарна на Нела, че толкова ми помогна и силно се привързах към нея. Понякога, от благодарност, я прегръщах и целувах по бузата. Тя бързо се отдръпваше и ме гледаше изпитателно право в очите. Един ден ми каза:

• Ела с мен, ще те водя на гости.

Тръгнах с нея. И без това имах нужда да се разведря малко. Заведе ме в квартирата на едно момче. То ни посрещна усмихнато. Нела ни запозна, седнахме тримата на масата и те започнаха някакъв незначителен разговор.

• Ей, забравих, че трябва да ходя на пощата да си взема записа – сепнато каза тя. – Вие си поговорете, аз бързо ще се върна.

После излезе. Седяхме и мълчахме. Чакахме я да се върне, но тя все не идваше. Реших да си ходя, нямаше какво да правя тук. Станах и се запътих към вратата, като минах покрай леглото. Изведнъж той скочи, хвърли се отгоре ми и ме събори на леглото. Бръкна под полата ми и се опита да ми свали бельото. Започнах дълга и отчаяна борба. Ритах с крака, с едната си ръка здраво държах бельото си, а с другата силно го удрях в лицето. От носа му шурна кръв, той пусна бельото ми и се хвана за лицето. Ритнах го с коляно в слабините и вече с двете си ръце го блъснах силно и го отхвърлих от себе си. Скочих бързо и излетях през вратата. Отървах се. Не напразно се бях борила и била с момчетата от бандата и не бях забравила как се прави това. Проведе цяло разследване, съпроводено с конско евангелие.

Най-интересното беше, че класната ми от гимназията имаше същите разбирания за възпитанието на девойките, като на майка ми. Не знам по чия приумица само нашия випуск в гимназията беше разделен на мъжки и девически паралелки. Класната ни беше много добра, бездетна жена. Много ни обичаше и се грижеше майчински за нас. Бяхме вече в горните класове и момчетата започнаха да се навъртат около нас. Класната, обаче, ни охраняваше много строго. Само да видеше някоя от нас да се спре с момче, веднага я извикваше и започваше голямо конско евангелие. Те двете с майка ми успяха да ме направят „безполово ангелче“.

Вкъщи никога не се говореше за любов, още по-малко пък за секс. Баща ми не псуваше и никога не говореше цинични думи.Но аз все пак знаех какво имат мъжете в гащите си. Още когато играех с момчетата от бандата, бях виждала как някое от тях се отделяше за малко, разголваше се и се изпикаваше. Гледах го с любопитство и много съжалявах, че аз нямам такива неща. Имах и някаква смътна представа затова, че родителите правят нещо си нощем, за да имат деца.

С това всичките ми познания за секса се изчерпваха напълно.

Докато бях в гимназията нямах абсолютно никакви контакти с момчета. Вкъщи ме пазеше майка ми, в училище – класната. Задоволявах мъжките си наклонности или с работа в избата, или като карах колелото на баща ми, или мотора на вуйчо си. Най-често вземах колелото и излизах на десетина километра извън града. Изкачвах се и се спусках по баирите из пътя. Карах го без ръце и се чувствах щастлива. Често се налагаше да залепям спукана гума или да поправям контрата, защото баща ми искаше да му връщам колелото в пълна изправност.

Бях едновременно две пълни противоположности : тиха, скромна, разумна девойка и будно, палаво момче. Това не ме смущаваше изобщо, то беше нормалното ми състояние. Просто така бях създадена.

Така напълно неподготвена за реалния живот, баща ми ме хвърли грубо в кипящия котел на ада, каквато за мен беше станала София.

Състоянието ми на пълно вцепенение и унилост продължи повече от месец. Носталгията разяждаше душата ми. Не издържах повече, събрах си багажа, качих се на влака и си отидох вкъщи.

• Какво става? Защо си идваш по средата на семестъра?- изненадано ме попита баща ми.- Нямаш ли лекции?

Искам да напусна института и да си дойда тука. Ще започна да работя – отвърнах аз.

Защо?

В никакъв случай не можех да кажа истината. Това за тях щеше да бъде цяло светотатство. И започнах да ръся всякакви глупости.

• Какво значение има дали ще имам висше образование или не? Ще завърша, после ще работя, ще създам семейство и какво? Какъв е смисълът на живота?

Баща ми ме слушаше озадачен, а после все по-ядосан. Удари с юмрук по масата и кресна на майка ми:

• Ти си виновна! Виж как си я възпитала! Виж я на какво прилича!

После изкрещя и на мен:

• Ще се връщаш тука! А помислила ли си какво ще говорят хората, като разберат, че си се провалила?! Веднага се връщаш в София, ще махнеш тия глупости от главата си и ще учиш! Да не си посмяла да се върнеш по-рано от лятната ваканция!

Така отново се озовах в голата таванска стая. От взетото решение да напусна института и от разходката ми до вкъщи се бях посъвзела. Започнах да излизам навън.

Запознах се с едно момче, което живееше в съседната къща и също като мен нямаше никаква работа. Казваше се Тодор и беше прекъснал следването си по слаб успех. Сприятелихме се. Отнасяше се с уважение и другарски с мен. Беше весело момче, развейпрах. Впуснах се лудо в удоволствията, които той щедро ми предлагаше.

Водеше ме на кино, на театър, на концерти, в цирка, в зоологическата градина. Ходехме из целия град и не пропускахме нищо, което можеше да ни достави удоволствие. Покани ме на рождения си ден. Отидох в квартирата му и заварих цяла група момчета и момичета – негови приятели. Масата беше отрупана с лакомства. Представи ме на всички и ми направи място до себе си. Прекарахме една чудесна, весела вечер, като той умело ме включваше в разговора, тъй като бях непозната за всички останали. Късно вечерта всички заедно станахме да си ходим. Той ме помоли да остана и да му помогна да оправим стаята. Като разтребихме и аз измих чиниите, той ме прегърна и започна да ме целува. Галеше ме нежно по гърдите и тихо ми говореше:

• Моля те, остани. Хайде да го направим. Ще бъде хубав край на тая вечер. Моля те!

Отдадох му се. Защото беше много нежен и от чисто любопитство. Исках най-сетне да разбера какво е това нещо, към което мъжете толкова много се стремят.

След няколко дни отидох за втори път в квартирата му и пак го направихме. Вече не ме болеше както първия път, но не чувствах нищо. Чудех се защо той пъшка и сумти и с нетърпение очаквах да се махне от мен. Третият път го сварих с друго момиче. Вдигнах луд скандал и затръшнах вратата след себе си. Пак си смених квартирата и никога повече не го видях. Той беше първият мъж в живота ми. Проведе цяло разследване, съпроводено с конско евангелие.

Най-интересното беше, че класната ми от гимназията имаше същите разбирания за възпитанието на девойките, като на майка ми. Не знам по чия приумица само нашия випуск в гимназията беше разделен на мъжки и девически паралелки. Класната ни беше много добра, бездетна жена. Много ни обичаше и се грижеше майчински за нас. Бяхме вече в горните класове и момчетата започнаха да се навъртат около нас. Класната, обаче, ни охраняваше много строго. Само да видеше някоя от нас да се спре с момче, веднага я извикваше и започваше голямо конско евангелие. Те двете с майка ми успяха да ме направят „безполово ангелче“.

Вкъщи никога не се говореше за любов, още по-малко пък за секс. Баща ми не псуваше и никога не говореше цинични думи.Но аз все пак знаех какво имат мъжете в гащите си. Още когато играех с момчетата от бандата, бях виждала как някое от тях се отделяше за малко, разголваше се и се изпикаваше. Гледах го с любопитство и много съжалявах, че аз нямам такива неща. Имах и някаква смътна представа затова, че родителите правят нещо си нощем, за да имат деца.

С това всичките ми познания за секса се изчерпваха напълно.

Докато бях в гимназията нямах абсолютно никакви контакти с момчета. Вкъщи ме пазеше майка ми, в училище – класната. Задоволявах мъжките си наклонности или с работа в избата, или като карах колелото на баща ми, или мотора на вуйчо си. Най-често вземах колелото и излизах на десетина километра извън града. Изкачвах се и се спусках по баирите из пътя. Карах го без ръце и се чувствах щастлива. Често се налагаше да залепям спукана гума или да поправям контрата, защото баща ми искаше да му връщам колелото в пълна изправност.

Бях едновременно две пълни противоположности : тиха, скромна, разумна девойка и будно, палаво момче. Това не ме смущаваше изобщо, то беше нормалното ми състояние. Просто така бях създадена.

Така напълно неподготвена за реалния живот, баща ми ме хвърли грубо в кипящия котел на ада, каквато за мен беше станала София.

Състоянието ми на пълно вцепенение и унилост продължи повече от месец. Носталгията разяждаше душата ми. Не издържах повече, събрах си багажа, качих се на влака и си отидох вкъщи.

• Какво става? Защо си идваш по средата на семестъра?- изненадано ме попита баща ми.- Нямаш ли лекции?

Искам да напусна института и да си дойда тука. Ще започна да работя – отвърнах аз.

Защо?

В никакъв случай не можех да кажа истината. Това за тях щеше да му. Беше голяма, светла стая, в която имаше едно двойно легло, маса и няколко стола. На пода, до стената грижливо бяха подредени много книги. Извади една от тях и ми я подаде.

• Това е учебника – каза той. – Ако имаш нужда от помощ, обади ми се. Пък, ако искаш, може и да излезем.

Направи ми добро впечатление и си уговорихме среща. Романите ми бяха омръзнали вече, пък и не можех да стоя затворена по цял ден вкъщи.

Ганчо беше приятен, сериозен младеж. Не обичаше да говори много, но все пак ми разказа някои неща за себе си. Беше от едно село, съвсем близо до града. Родителите му работеха в ТКЗС-то. Четиринайсетгодишен отишъл в София и завършил механотехникум. После го взели в казармата. Бил танкист, командир на танка. След това започнал да следва в София и станал инженер.

Излизах така няколко пъти с него. Разхождахме се в градската градина, която беше покрай брега на Дунава. Веднъж, седяхме на пейка в градината и той каза:

• Марта, на 28 години съм вече. Време ми е да се оженя. Аз много те харесвам. Хайде да се оженим.

Изведнъж нещо щракна в главата ми. Изобщо не бях мислила за такава възможност, но това беше идеалното решение. Този път то само дойде при мен. Щях да напусна София, не защото съм се провалила, а защото се омъжвах.

• Съгласна съм, Ганчо. Само, че трябва да ти кажа нещо…Не съм девствена – казах аз и наведох глава. – Имах приятел в София, но се скарахме и се разделихме. Сега ти решавай дали все още искаш да се оженим.

Той помълча малко, а след това попита:

• Колко пъти си го правила?

Само два пъти – отвърнах аз.

Аз пък си помислих, че само веднъж – разочаровано каза той – Е, няма значение и на мене няма да ми е за първи път.

Целунахме се и се уговорихме кога да дойде вкъщи, за да го представя на родителите си.

Прибрах се вкъщи и от вратата заявих: – Ще се женя!

• Те ти сега ново двайсет! – изненада се баща ми – Все такива ги измисляш. И какво ще правиш със следването?

Напускам София завинаги, защото ще се омъжвам. Утре Ганчо ще дойде да се запознае с вас.

Родителите ми харесаха Ганчо. След няколко дни вкъщи дойдоха и неговите родители. Направихме годежа и аз се преместих в неговия апартамент. В началото на септември 1965 г. сключихме граждански брак. По мое настояване го направихме в делничен ден в присъствието само на кумовете. Бях облечена в бледожьлт костюм Най-сетне дойде лятната ваканция. Прибрах се вкъщи, така както ми беше заръчал татко. Не бях ходила в института от деня на изнасилването. Не заверих семестъра, не се явих на никакъв изпит. Твърдо държах на решението си да напусна София. Само се чудех по какъв начин да го направя, така че да изляза с достойнство от провала и родителите ми да не се срамуват от хорските приказки.

Излъгах родителите си, че съм си взела всички изпити от втория семестър. Показах на татко студентската си книжка, която предварително бях попълнила с необходимите оценки и подписи. Липсваше само печат за заверка на семестъра, но той не забеляза това. Казах, че имам само три изпита през септември, тези които ми бяха останали от януарската сесия.

Затворих се в спалнята да чета. Лягах по корем на двойното легло, разтварях учебника си на видно място пред мен и по цял ден четях романи. Майка ми и сестра ми тихо шетаха в кухнята, за да не ми пречат. Майка, от време на време, идваше при мен, за да види какво правя. Като чуех, че стъпките й приближават, бързо пъхах романа под възглавницата. Даже прелиствах страниците на учебника, за да не забележи тя, че стои отворен все на едно и също място.

За по-голяма достоверност казах, че по един от предметите нямам учебник. Майка ми се разтича насам-натам из махалата и по едно време каза, че намерила нещо при съседката ни леля Елена. Да съм идела при нея.

– Марта, ела утре през обедната почивка в завода. При нас наскоро дойде един млад инженер. Той има учебника. Ще те запозная с него – каза леля Елена и подробно ми обясни как да я намеря.

На следващия ден отидох в завода при нея. Тя се обади по телефона и след малко младия инженер дойде. Беше нисък на ръст, но стегнат, хубав мъж. Запознахме се. Казваше се Ганчо Димитров. Разбрахме се привечер да отида в апартамента му, за да ми даде учебника. Живееше във ведомствения блок на завода, който се намираше съвсем близо до нашата къща.

Отидох в уречения час и той любезно ме покани да вляза в стаята гумата. Отидох до неговата чертожна дъска, да видя какво става. Показа ми кое го затруднява. Огледах чертежа добре, помислих малко и му казах как да го направи.

– Марта, много си способна. И математиката ти върви чудесно. Непременно трябва да следваш – каза той.

Така започнах за втори път да следвам машинно инженерство, този път задочно.

Като реших, че на тая неуместна и ненавременна любов към Андрей трябва ду се сложи край, започнах да го отбягвам. Само, че това съвсем не беше лесна работа.От двестате човека, които бяхме започнали I курс, бяхме останали една група от 24 човека. Всички се настанявахме в общежитието, заедно ходехме на лекции, заедно се хранехме на стола. Невъзможно беше да не го виждам изобщо. Отначало гледах само да не оставам насаме с него. Да сме в компания. Той пак беше веселия, неотразим Андрей – душата на компанията. Държеше се много коректно с мен. Нямаше абсолютно никакви намеци за любов. Само дето редовно ме посрещаше на гарата. Постепенно се отпуснах и пак станахме добрите, стари приятели. Излизахме заедно, намирахме време и за развлечения.

Разговаряхме за всичко. Единствената тема „табу“ беше това какво всъщност ставаше с нас. А истината беше, че ние все повече се влюбвахме.

Давах си сметка за истинските си чувства и все повече се плашех от себе си. Единственият начин да се сложи край на това положение беше да прекъсна следването си за една година. Тогава изобщо нямаше да се виждаме. Но какво щях да кажа вкъщи? Каква причина да изтъкна, че да прекъсна обучението си? Та аз не прекъснах, когато се роди Стела и беше толкова трудно, а сега какво да кажа? Не ми оставаше нищо друго освен да стискам зъби и да издържа докато се дипломираме. Тогава вече щяхме да се разделим.

Това положение на силна платонична любов, с изключение на оная целувка по бузата, продължи цели две години. Само веднъж Андрей се издаде.

Седяхме тримата с Мария Духтева на една банка и през междучасието тя пак започна да закача Андрей. Беше весела, непринудена жена и напоследък все го закачаше затова, че беше от тафта. Майка ми беше приготвила много красива бяла булчинска рокля, ушита по неин модел, но аз по никакъв начин не исках да я облека. Срам ме беше да се покажа пред хората, натруфена като паун. След няколко седмици родителите на Ганчо направиха голяма, тежка сватба. Сега вече (нямаше как) облякох булчинската рокля, но категорично отказах да ме гримират и да ми сложат перлен гердан.

Така, само за два месеца познанство, без да изпитвам никакви чувства към Ганчо, само, за да не ме одумват хората, аз направих най-голямата грешка в живота си.

Апартаментът, в който започнахме новия си живот беше ведомствен. Състоеше се от две стаи, кухня и баня с тоалетна. На Ганчо му бяха дали едната стая и кухнята, а в другата стая живееше друго семейство. Банята ползвахме общо. Майка ми се разтича по магазините и започна да обзавежда двете стаи. Накупи мебели, уши пердета, покривка за леглото, купи килим и пътеки. С тънкия си усет за красота превърна голите стаи в уютен дом.

Нямах никаква работа, почистването и готвенето не ми отнемаха много време. Започнах да чета. Библиотеката беше пълна с Ганчовите книги. Бяха само техническа литература, нямаше нито един роман. Той не обичаше да чете художествена литература. Започнах да чета „Аналитична геометрия“. Четях бавно, за удоволствие, материала беше много приятен. Ганчо, като разбра, че съм почнала да се занимавам с математика се включи веднага.

Започнахме заедно да решаваме задачи и той бе много приятно изненадан, като виждаше колко лесно и бързо намирах решението. Аз пък открих, че той има великолепна учителска дарба. Умееше да постави много точно условието на задачата и с подсещащи въпроси да те насочи към решението. Можеше да бъде прекрасен учител.

Наскоро обявиха конкурс за чертожнички в завода, в който работеше Ганчо. Подадох документи, спечелих конкурса и започнах работа като чертожник в технологичния отдел. Той беше голям, около 40 човека и Ганчо го ръководеше. Имах възможност да го наблюдавам как работи. Не беше добър инженер. Липсваше му конструкторско въображение. Не можеше да измисля. Когато се появеше проблем от такова естество, той винаги правеше съвещание, събираше всички инженери от отдела и те намираха конструктивното решение. Като организатор, обаче, беше много добър. Умееше да работи с хората. Отлично знаеше на кого каква задача да постави, така че да се получи най-добър резултат. Беше направил сплотен и ефективно работещ колектив.

Веднъж беше взел на частно да направи дипломна работа на някакъв ученик от механотехникума. Двамата оставахме след работа. Той конструираше, аз изчертавах чертежите на паус с туш. По едно време той започна да пъшка и да пухти, като често триеше с гумата. Отидох до неговата чертожна дъска, да видя какво става. Показа ми кое го затруднява. Огледах чертежа добре, помислих малко и му казах как да го направи.

– Марта, много си способна. И математиката ти върви чудесно. Непременно трябва да следваш – каза той.

Така започнах за втори път да следвам машинно инженерство, този път задочно.

Като реших, че на тая неуместна и ненавременна любов към Андрей трябва ду се сложи край, започнах да го отбягвам. Само, че това съвсем не беше лесна работа.От двестате човека, които бяхме започнали I курс, бяхме останали една група от 24 човека. Всички се настанявахме в общежитието, заедно ходехме на лекции, заедно се хранехме на стола. Невъзможно беше да не го виждам изобщо. Отначало гледах само да не оставам насаме с него. Да сме в компания. Той пак беше веселия, неотразим Андрей – душата на компанията. Държеше се много коректно с мен. Нямаше абсолютно никакви намеци за любов. Само дето редовно ме посрещаше на гарата. Постепенно се отпуснах и пак станахме добрите, стари приятели. Излизахме заедно, намирахме време и за развлечения.

Разговаряхме за всичко. Единствената тема „табу“ беше това какво всъщност ставаше с нас. А истината беше, че ние все повече се влюбвахме.

Давах си сметка за истинските си чувства и все повече се плашех от себе си. Единственият начин да се сложи край на това положение беше да прекъсна следването си за една година. Тогава изобщо нямаше да се виждаме. Но какво щях да кажа вкъщи? Каква причина да изтъкна, че да прекъсна обучението си? Та аз не прекъснах, когато се роди Стела и беше толкова трудно, а сега какво да кажа? Не ми оставаше нищо друго освен да стискам зъби и да издържа докато се дипломираме. Тогава вече щяхме да се разделим.

Това положение на силна платонична любов, с изключение на оная целувка по бузата, продължи цели две години. Само веднъж Андрей се издаде.

Седяхме тримата с Мария Духтева на една банка и през междучасието тя пак започна да закача Андрей. Беше весела, непринудена жена и напоследък все го закачаше затова, че беше ерген. Колегите се обадиха:

• Ей, Андрей, какво става? Да няма нещо между вас?

А, не. Аз съм с касапски вкус – отвърна той.

Засрамена, наведох глава, защото само аз разбрах, че това си беше чиста проба любовно признание. Мария беше висока и много слаба. Аз бях по-ниска и леко закръглена. Значи той предпочиташе мен. Колегите не възприеха отговора му така като мен, защото бях тиха и много сериозна млада жена.

Бяхме вече към края на V курс, по време на юнската сесия. През деня имахме изпит, а вечерта Андрей дойде в моята стая. Тая вечер просто почивахме, а от следващия ден щяхме да се готвим за последния изпит от учебната година. Бях в една стая с Росица, редовна студентка в III курс. Тя беше седнала напреко на леглото и се беше подпряла с възглавницата до стената. Андрей си взе една възглавница и седна като нея на нейното легло. Аз бях полулегнала на отсрещното легло. С Росица се познавахме отдавна и тая вечер приказвахме дълго – за миналия изпит, за нейните проблеми, за колегите си. От време на време, Андрей пак казваше по някой виц и ни разсмиваше.

Беше вече към 10 часа вечерта, когато Андрей каза:

• Искам и аз да легна. Уморих се.

Ами, легни. Какво ти пречи? Има още три свободни легла – отвърнах аз.

Не, искам при тебе да легна – настоя той.

Добре, ела – след кратко колебание казах аз и се отместих да му направя място.

Той легна до мен. Усещах топлината на тялото му и сякаш ток преминаваше през мен. Мълчах и не смеех да се помръдна. Разговорът стана много муден. След десетина минути той стана.

• Много съм уморен, момичета. Лека нощ – и си тръгна.

Цяла нощ не мигнах. Е, не, това вече беше много. От платоническата любов не беше останало нищо. Обичах го силно, а сега вече го желаех и като мъж. Ядосвах се на себе си, че се бях поддала на провокацията му, но беше вече късно. Все се питах, защо му бях позволила да легне до мен и не можех да си отговоря. Беше някакъв моментен порив, а сега вече не можех да се спра. Край. Свършено беше с мен. Предадох се.

Сутринта с учебник в ръце отидох при него, уж че не разбирах нещо. Очаквах някаква реакция от негова страна, но нямаше нищо. Държеше се както обикновено – коректно и приятелски.

• Дай ми една цигара – поисках си аз.

Запалих я, дръпнах няколко пъти и силно разочарована, с цигара в ръка, излязох от стаята му.

След малко той дойде при мен. Седях на масата с учебник в ръце, но буквите играеха пред очите ми, а мислите ми бяха съвсем другаде. Той седна срещу мен.

• Марта, какво става с тебе? Ти никога не си излизала с цигара навън – попита ме той.

След кратко колебание, казах:

• Обичам те, Андрей. Не мога повече да крия – и се разплаках.

Защо плачеш? – озадачи се той. – Мислиш, че не те обичам, ли?

Не, отдавна знам, че ме обичаш, но мисля за семейството си. Какво ще стане сега?

Той нищо не отвърна, само хвана ръцете ми и започна нежно да ги гали. Като се поуспокоих, той предложи:

• Хайде да излезем. Сега не ни е до четене.

Цял ден се разхождахме из града. Радвахме се на близостта се, защото го бях хванала под ръка. После ходихме на ресторант. Пихме някакъв аперитив, сетне си поръчахме обилна вечеря. Прибрахме се в общежитието късно вечерта. Отидохме в неговата стая. Общежитието беше празно и той беше сам в нея. Заключихме вратата, седнахме на леглото и се целунахме. Още помня вкуса на тая наша първа истинска, дълга, томително сладка целувка. Останахме без дъх. После се любихме. Целуваше ме, галеше ме нежно по цялото тяло, докато се разтопих в ръцете му. Притисках се силно към него, но исках много, много повече. Исках чак сърцата ни, да се слеят и да бият в един ритъм. И от тая невъзможност желанието ставаше все по-силно, а удовлетворението пълно. Едва сега, след седемгодишен брак, разбрах какво значи секс, правен с много, много любов. Това беше единствено възможната най- върховна изява на чувствата, които изпитвахме.

Едва що докоснали се до сладкия, но забранен плод на любовта ние трябваше да се разделим. След изпита, на който изобщо не се явихме, започваше дългата лятна ваканция.

Прибрах се вкъщи с бушуващи в гърдите ми противоречиви чувства. От една страна любовната мъка беше свила сърцето ми, а от друга, съвестта ме гризеше, защото не бях оправдала оказаното ми от Ганчо доверие.

Ганчо беше много добър човек и погледнато от страни ние бяхме едно чудесно семейство. Живеехме в мир и разбирателство. Имахме прекрасно дете. Наскоро си бяхме купили и лека кола, за която татко ни беше дал пари. Ганчо беше третият по ранг в завода, а на мене гледаха като на бъдещ ценен кадър. Въобще – едно хубаво и уважавано семейство.

Всъщност това беше дълбоко и непоправимо разстроен брак. Освен Стела, между нас нямаше абсолютно никаква духовна връзка. Нямахме никакви допирни точки. Ганчо не четеше художествена литература. Аз бях направила добра библиотека, но той четеше само вестници и учебници. И по политическа линия бяхме на различно мнение. Андрей вече беше оформил моя мироглед, а Ганчо много искаше да стане партиен член, но не знам защо, все не го приемаха. Не ходехме на никакви развлечения – нито на кино, още по-малко пък на театър. Той едва дочакваше да стане събота след обяд, когато приключваше работната седмица, за да отидем с колата на село.

Сексът с него беше станал тягостно съпружеско задължение, което аз всячески се стараех да избегна. Спяхме отделно. Аз със Стела в спалнята, а Ганчо на единичното легло в кухнята. Събирахме се много рядко, когато той много настояваше и аз не намирах повод да му откажа. Та ние просто нямаме за какво да си говорим!

Едва дочаках да дойде септември. Андрей, както винаги, ме чакаше на гарата. Беше толкова хубав! С тъмно сив костюм, бяла риза и тъмно червена вратовръзка. Идеше ми да се хвърля на врата му, но само си стиснахме ръцете, а очите ни грееха от щастие, че се виждаме отново. Трябваше да спазваме благоприличие.

Целият зимен семестър от последната година на следването беше истинско изпитание за нас. Желанието изгаряше телата ни, а нямаше как да го удовлетворим. Тази година очните ни занятия бяха в комбинация с тези на първокурсниците, а те бяха многобройни и. общежитието беше претъпкано. На хотел нямаше как да отидем, защото в моя паспорт пишеше, че съм омъжена, а в неговия – неженен. Тогава за тия работи се следеше много строго. Любихме се само два пъти при Росица. Само тя знаеше за нашата връзка. Беше излязла на квартира, но трябваше да прави много сложна комбинация – хем съквартирантката й да я няма, хем хазяйката да не разбере.

Чак през януарската сесия се случи да съм сама в стая. Андрей дойде и аз се хвърлих на врата му. Той внимателно ме отстрани и много сериозен, каза:

– Марта, моля те, омъжи се за мен. Виждаш, че не можем един без друг. На 36 години съм вече и през живота си съм имал много жени, но все краткотрайни, мимолетни връзки. Всички ми омръзваха много бързо. Само с тебе не е така, шеста година вече как те обичам, но с тебе винаги ми е интересно и хубаво. Ние просто сме родени един за друг. Сега, ако не се съгласиш, ще мине време и пак ще стигнем до тук. Ще те търся винаги, където и да си. Но нека го направим сега, когато е толкова хубаво. А и семейният ти живот не върви добре. Моля те, омъжи се за мен.

Дълго мълчах преди да отговоря. Изненада ме с това предложение. Имах нужда да помисля. Той търпеливо чакаше.

• Прав си. Не можем един без друг. Нашият проблем винаги е бил: не дали се обичаме, а как по-малко да се обичаме. Само, че един развод…Ще бъде ужасна работа. Ами с детето какво ще стане?

Ще го вземем при нас. То е част от тебе и аз ще му бъда истински баща.

Много отдавна обмислям тази възможност. И аз като тебе стигнах до същия извод. На 27 години съм и до края на дните ми има толкова много време. Как ще го прекарам с един мъж, когото не обичам, с когото от сега няма какво да си кажем? Още повече като знам какво съм пожертвала. Само за детето не знаех как ще реагираш. Но щом искаш да му бъдеш истински баща, ще го отгледаме и възпитаме така, че нищо да не му липсва.

Стягай си багажа тогава! Да отидем у дома. Няма какво повече да правим тука – с щастлива усмивка на уста каза той.

Ами изпитите?

Сега първо трябва да оправим развода, после ще мислим за тях.

Андрей живееше на квартира в една таванска стая заедно с

братовчед си Димо. Две легла, с тясна пътека между тях, маса отрупана с книгите на Андрей, два стола и нафтова печка. Това беше цялата мебелировка. На тоя таван имаше много такива стаи, в които живееха само мъже-ергени. В коридора имаше мивка за общо ползване, а тоалетната беше чак долу в мазето.

• Димо, това е Марта. Тя е бъдещата ми жена – каза Андрей още като влязохме.

Димо беше приятен млад мъж. Електротехник, той работеше в един голям завод за азотни торове. Обяснихме му как стоят нещата около нас и какво бяхме намислили да правим.

• Много смело решение сте взели – каза Димо. – Но, Андрей, ти трябва да й помогнеш за развода. Това ще бъде много трудна работа.

И двамата се съгласихме с него. Уговорихме се, че аз първо ще говоря с Ганчо, ще трябва да подам молба за развод, а ако стане много напечено положението да се обадя на Андрей по телефона, за да дойде веднага. За всеки случай уговорихме си и парола. Ако кажех определената дума той трябваше да тръгне веднага. После Андрей отиде да купи една бутилка ракия, а ние с Димо набързо приготвихме вкусна вечеря. Разположихме двата стола един срещу друг на пътеката между леглата, застлахме ги с вестник, вместо с покривка и там сервирахме всичко. Така на тая импровизирана трапеза отпразнувахме щастливото събитие. После Димо отиде да спи при негов приятел и ни остави сами. Прекарахме два тихи, спокойни, щастливи дни.

X

В къщи Ганчо ме посрещна много учуден.

• Защо си идваш сега? Нали сесията още не е свършила?

Ще ти обясня всичко, но нека първо си поиграем със Стела, а после да я сложим да спи – отвърнах аз.

Приспахме детето и отидохме в кухнята. Ганчо седна на леглото, а аз на малко столче до него.

• Ганчо, в живота ми има друг мъж. Връзката ни е много сериозна и за това искам развод. Андрей е. Ти го знаеш. Не мога да живея без него. Като компенсация ще ти оставя всички мебели и колата. Знаеш, че майка ми и баща ми ги купиха, но няма да искам дял от тях. Само детето си искам.

Той ме слушаше мълчаливо, после каза:

• Не съм изненадан. Отдавна знам, че става нещо с тебе и очаквах да ми сервираш такова нещо.

Но защо не ме спря?! Защо поне не ме попита как съм и какво става с мен?! Нямаше да те лъжа. Щях да ти кажа истината. Тогава все още можеше да се оправи всичко. Сега вече е твърде късно. – извиках аз.

Не знам – каза тихо той и очите му се напълниха със сълзи – Мислех, че ще се размине.

Всичко, като реакция от негова страна, бях очаквала – включително и бой, защото го заслужавах, но такова малодушие – никога! Гледах го с презрение.

Сутринта заведохме Стела на детската градина, а после заедно отидохме при адвокат. Подадох молба за развод.

• При тия мотиви, които изтъкваш, делото няма да е в твоя полза – каза адвокатът.

Няма значение, искам развод на всяка цена – отвърнах аз.

Насрочиха първото, помирително дело, само след няколко дни. После Ганчо отиде на работа, аз при майка и татко да им кажа какво става.

Татко го нямаше вкъщи, пак беше на ревизия. Майка, като разбра какво става, първо се разплака, а после започна да ми крещи:

• Защо вършиш тая глупост?! Какво искаш от тоя добър човек? И какъв е тоя друг мъж, който иска да развали добро семейство и да лиши от родители едно дете? Кой го знае какъв негодник е! Ама ти, ти си виновна за всичко! Как ти дава сърце да постъпваш така!

Оставих я да се вайка и пустосва и се прибрах вкъщи. Там заварих Ганчо и една колежка, наша обща приятелка.

• Ганчо ми разказа всичко. Защо постъпваш така с него? Та той е баща на детето ти! С какво другия мъж е по-достоен от него? – питаше тя.

Опитах се да обясня нещо, но как се обяснява какво е любов и защо обичаш? Мълчах виновно и само упорито повтарях, че искам развод. Ганчо мълчеше през цялото време. Той просто я беше довел тя да ми говори вместо него. Накрая, като видя, че не може да ме разубеди тя много се ядоса и ми зашлеви един шамар.

• Много има да съжаляваш за това, което правиш – каза тя на тръгване.

Следващите няколко дни бяха кошмарни. Непрекъснато идваха колеги, братовчедите ми, леля ми. Всички ме убеждаваха да се откажа от развода и да си гледам семейството. Настояваха, изискваха. Вече едва издържах на напрежението. Накрая Ганчо се окопити и ме застави да се обадя по телефона на Андрей и да му кажа, че се отказвам от него. Двамата отидохме в пощата. Аз влязох в телефонната кабина, а той стоеше до отворената врата.

• Здравей, Андрей. Отказвам се от тебе и оставам при семейството си.

Какво става? Сама ли си? – досети се той.

Не. Веднага! – и затворих слушалката. Думата „веднага“ беше уговорената парола.

Какво стана? Той много бързо се отказа от тебе – ехидно каза Ганчо.

Не. Утре сутринта пристига тук – отвърнах аз – Отивам при майка. Няма да се върна вече вкъщи.

Сутринта отидох на гарата да посрещна Андрей. Той не беше сам. Братовчедът му Димо го придружаваше. Не знаеха в каква ситуация щяха да попаднат и Димо дошъл с него да помогне. По пътя към къщи аз им разказах как стоят нещата.

• Майко, това е Андрей, бъдещият ти зет, а това е Димо – братовчед му – представих ги аз.

Бъдещ зет! Имам си зет аз, не ми трябва друг. Не те ли е срам? Толкова ли няма моми за тебе, та се захващаш семейство да разваляш? Що за човек си ти! – изгледа го кръвнишки тя.

Като продължаваше да ни хока, тя сложи закуска на масата и излезе.

• Хапнете, сигурно сте гладни – поканих ги аз.

Андрей отмести чинията настрани и каза:

• Слушай, няма какво да правим тука. Дошъл съм да те разведа и наистина ще го направя. Обличай се и да се махаме от тук.

Но къде ще вървим? – попитах учудено.

Няма значение къде. Ще те открадна.Обличай се бързо!

Майко, изчезваме! – подвикнах на майка от вратата.

Къде отивате? Обадих се на баща ти и той скоро ще дойде

Не знам. Вдруги ден ще се върнем за делото – вече от пътната врата й казах аз.

На тридесетина километра в противоположни посоки от нашия град, имаше още два града. За единия от тях, поради шапна епидемия, пътят беше затворен, затова наехме такси и отидохме в другия град. Пристигнахме след обяд. Намерихме хотела. Беше импозантна, огромна постройка на четири етажа. Нямаше никакви посетители и за това не беше отоплен. Само администраторките се бяха сврели в една стаичка и се топлеха на електрическа печка. Наехме две стаи. Андрей и Димо се настаниха в едната, а аз в другата. После излязохме да се разходим из града. Времето беше много неприятно. Валеше мокър сняг, а по улиците имате снежна киша.Тогава си купихме първата семейна вещ – голям електрически котлон. Мокри, премръзнали и гладни едва дочакахме да стане време за вечеря. Изпихме и по един коняк, за да се стоплим.

Като се прибрахме в хотела, включихме котлона и греехме ръцете си на него. После Андрей сложи обувките си да ги суши. Целите бяха подгизнали. Дадоха ни допълнителни одеала. Увих се добре и сложих под одеалата и светещата нощна лампа, за да ме топли.

Сутринта станахме късно, не бързахме за никъде, нямахме никаква работа. Наложи се Андрей да си купи нови обувки. Мокрите обувки, стояли цяла нощ на топлия котлон, бяха вече сухи, но корави и огънати като лодки.

Разхождахме се безцелно из града. Към обяд татко ни намери. Като ревизор имаше връзки в МВР и чрез милицията разбрал къде сме.

• Голяма щуротия си измислила тоя път! Голяма беля! Ох, само грижи ми създаваш! – татко беше много ядосан, но се сдържаше и говореше спокойно.

Запознах го с двамата мъже. После отидохме да обядваме. В ресторанта татко ги подложи на тричасов обстоен разпит. Като се убеди долу-горе, че са свестни хора, накрая попита:

А с детето какво сте решили да правите? Ще го вземем при нас – отговори Андрей. – За сега ще го оставим при вас, докато намеря работа на Марта и докато се устроим в прилична квартира. След два-три месеца ще дойдем да го вземем.

Татко само кимна и ме изгледа продължително:

• Такъв хубав бой заслужаваш! …Ох, какво да те правя?…Дъщеря си ми, трябва да застана на твоя страна.

След това си тръгна, а ние преспахме още една нощ в хотела.’ Делото беше насрочено за следващия ден в 11 часа. Станахме рано, качихме се в градския автобус, после изпратихме Димо на гарата и той си замина. Оставих Андрей на автогарата, да ме чака докато мине делото, а аз отидох в съда.

За мое учудване залата беше препълнена. Цялото административно и партийно ръководство на завода беше там. Имаше и много други колеги.

Цялата процедура продължи не повече от 20 минути. Съдията прочете молбата ми, като сърдито свъси вежди. После попита Ганчо за мнението му.Той не ми даваше развод и искаше да се помирим.

• Значи се отказваш от детето си? – попита ме строго съдията.

Как така да се отказвам?! Аз си искам детето – учудено възкликнах аз.

А бе, ти си го искаш, но при тия обстоятелства…. – и поклати многозначително глава. – Давам ви един месец срок да се помирите! – отсъди съдията.

С това всичко приключи. На излизане от залата успях да пошушна на сестра си къде е Андрей и да отиде да му каже, че делото е приключило, но ще се забавя, защото ще ида да си взема багажа.

Едва що излязох от залата и цялата група от колеги ме заобиколиха и започнаха едновременно, един през друг, да ми се карат и заклеймяват. Мълчаливо ги слушах. По едно време директорът се обади:

• Не можеш да постъпваш така, Марта! Ти имаш задължения към завода. Ние сме плащали за обучението ти.

Вярно е др. директор, но само със задължения не може да се живее. Човек трябва да има пълноценен живот! – отвърнах аз.

Тогава ще пратим писмо до института да ви изключат! – закани се партийният секретар.

Другите пак започнаха да викат вкупом. Едва успях де се отскубна от тях и да си тръгна.

Докато се разиграваше тая сцена в коридора на съда, сестра ми тръгнала към автогарата да отиде при Андрей, както й поръчах. Вуйчо ми, обаче, забелязал, че ние си шушнем и я проследил. Разбрал къде е Андрей, върнал се обратно в съда и след като аз съм си тръгнала, завел цялата тайфа на автогарата. Там цялата сцена се повторила отново. Заобиколили го, викали, кряскали, искали той да се откаже от мен. Той им отвърнал, че както не може да се откаже от майка си, така не може и мен да изостави. Партийният секретар отново се заканил, че ще направи постъпки да ни изключат от института.

Направо от съда отидох при майка. Стела беше там. Бяхме я оставили при майка, за да й спестим всички тия грозни сцени. Тя беше на 5 годинки и не искахме да я плашим. Прегърнах я и й обясних:

• Мама отива на изпити. Като си вземе всичките, всичките изпити, ще дойде при тебе и после ще отидем на едно много хубаво място.

Тя беше кротко, разумно дете, пък и вече беше свикнала, че често отсъствам и не се натъжи много. Прегърнах я силно, целунах я, а сърцето ми беше свито от мъка, че я оставям

Казах на майка, че заминавам с Андрей и си тръгнах.

Като си отидох вкъщи Ганчо вече се беше прибрал от съда. Взех един куфар и започнах да събирам само личните си вещи. Като разбра, че заминавам с Андрей, той побесня. Грабна тетрадките ми с проектите и започна да ги къса на парчета. Не му обърнах никакво внимание. Оставих го спокойно да си излее яда. Затворих пълния куфар и кротко му казах:

• Това е всичко, сбогом Ганчо!

Вече слизах по стълбите, когато той безпомощно каза:

• Марта, ако решиш да се върнеш, вратата ми е винаги отворена за тебе.

Никога няма да се върна. – много меко казах аз. – Ще ти бъде трудно, но гледай да уредиш живота си отново. Сбогом.

Така завинаги напуснах родния си град. Беше 31 януари 1973 година.

Тази дата беше граница между два съвсем различни начина на живот.

С един замах, само за една седмица, бях унищожила всичко постигнато до сега. Трябваше да започна живота си съвсем от начало.

Имах само един куфар с личен багаж. Имуществото на Андрей не беше кой знае колко по-голямо от моето. Легло, нафтова печка и малка сума спестени пари. Но имах нещо безценно – една голяма любов и мъж, на когото можех да вярвам и разчитам безрезервно. Този силен, волеви човек до мен ме беше направил истинска, пълноценна жена. Никога повече през живота си не съжалих, че не съм мъж.

На следващия ден, след като пристигнахме, отидохме на гости при Мария Духтева.

• А-а, какво правиш тука? – силно изненадана попита тя, като ме видя.

Всичко ще ти разкажем, затова сме дошли – отвърна Андрей.

Тя ни покани вътре, запозна ни със съпруга си, сложи на масата храна и напитки да ни почерпи. Разказахме им всичко.

• А бе, допусках, че някаква връзка между вас може да се получи, ама чак пък да се жените… – усмихната каза тя. – Е, честито, радвам се за вас.

После двамата с мъжа й ни предложиха да остана да живея при тях, докато си намеря квартира.

Тази работа се оказа доста трудна. Не, че нямаше квартири, но бяха все по тавани и мазета, а Андрей много държеше да намери хубава стая в апартамент. Чак след около месец намери подходяща квартира. Голяма, чиста и светла стая, в която имаше само едно широко легло с гол дюшек върху него.

Андрей изтегли от банката спестените си пари и ми ги даде.

• Вземи, ти знаеш какво да купуваш – каза той.

Започнах от вилици и лъжици. За десетина дни обзаведохме голата стая, като харчех парите много пестеливо. Андрей даже ми се разсърди, че не съм купила по-луксозни чаршафи, но аз правех много точна сметка, така че парите да ни стигнат. Получи се прилична обстановка и аз се настаних там.

Междувременно Андрей беше говорил с началника на Базата, в която работеше, да ме вземат на работа. Само защото много го ценяха като конструктор, началникът се съгласил. Обаче имаше сериозен проблем. От завода в моя град нарочно задържаха трудовата ми книжка. Бях писала писмо до тях с молба да ми изпратят книжката, като посочвах точен адрес. Нямах никакъв отговор. Наложи се баща ми да отиде при директора и какво е говорил не знам, но успя да уреди въпроса. Изпрати ми трудовата книжка, служебна бележка за ползваната ученическа отпуска и едно писмо от Общинския народен съвет, че ми разрешават да се заселя в друг град. Като млад специалист ме водеха на строг отчет и без това писмо не можех да получа ново жителство. Така през март вече се бях устроила с работа и квартира. Андрей живееше в таванската си стая. Не смеехме да се съберем заедно докато не получех развод, за да си нямаме излишни неприятности и с милицията. Тъкмо правех сметка кога да отида да взема Стела и получих писмо от адвоката си. Изпращаше ми решението на Районния съд. Даваха ми развод по моя вина, предоставяха родителските права на Ганчо и ми определяха един месец в годината, през който можех да вземам детето при себе си. Обжалвах това решение във Върховния съд само по отношение на предоставянето на родителските права. Исках си детето. Делото беше насрочено в края на месец юни.

Нямахме никакво време за губене. Трябваше да се залавяме за работа. Още през февруари, докато бях при Мария Духтева, имахме очно занятие. Заминахме заедно, тримата с Андрей.

Казахме на колегите си,че ще ще женим и ги почерпихме с шоколадови бонбони.

• Е, каква стана тя! – възкликнаха те – Ние мислехме, че имате мъжко приятелство, а то какво излезе. Е, бъдете щастливи, – пожелаха ни те.

Отидох и си взех ново задание за проекта по технология на машиностроенето, защото старото Ганчо ми го беше скъсал. За тетрадките не се безпокоях – Андрей имаше същите лекции. Имахме да свършим и още нещо. Трябваше да вземем мерки и срещу заканата на партийния секретар, че ще направи постъпки да ни изключат от института.

Разбрахме кога е приемния час на заместник ректора по учебната част – проф. Иван Кисьов. Отидохме при него, обяснихме му за какво сме дошли и като чу за партийния секретар, целия почервеня. Удари с юмрук по бюрото:

• А бе, партийните секретари не могат да се месят навсякъде! – стана и започна да се разхожда в кабинета. Като се поуспокои каза:

Добре направихте, че дойдохте да ме предупредите. Ако има такова писмо, то ще дойде първо при мен и ще мога да го парирам веднага. Учете спокойно и бъдете сигурни, че ще завършите безпрепятствено. Желая ви щастие, колеги, – и се ръкува с нас.

Беше чудесен преподавател. Водеше ни лекции по статика и съпромат. Цяло удоволствие беше да го гледаш как чертаеше безупречно на ръка с цветни тебешири на черната дъска различните схеми и диаграми. Имаше издадени учебници и инженерни справочници. Написани с желязна логика и същевременно на лесно достъпен език. Беше немски възпитаник. Следвал в Германия преди 9. IX. с царска стипендия – като беден, но много способен младеж.

Сега разбрахме, че е чудесен и като човек.

В началото на март започнах работа като конструктор на технологична екипировка в Базата по осветителна техника, в която работеше и Андрей. Предприятието беше разделено на няколко основни звена. Конструктивен отдел, в който се конструираха осветителните тела: улички лампи, фарове на коли, корабни лампи, Тъкмо правех сметка кога да отида да взема Стела и получих писмо от адвоката си. Изпращаше ми решението на Районния съд. Даваха ми развод по моя вина, предоставяха родителските права на Ганчо и ми определяха един месец в годината, през който можех да вземам детето при себе си. Обжалвах това решение във Върховния съд само по отношение на предоставянето на родителските права. Исках си детето. Делото беше насрочено в края на месец юни.

Нямахме никакво време за губене. Трябваше да се залавяме за работа. Още през февруари, докато бях при Мария Духтева, имахме очно занятие. Заминахме заедно, тримата с Андрей.

Казахме на колегите си,че ще ще женим и ги почерпихме с шоколадови бонбони.

• Е, каква стана тя! – възкликнаха те – Ние мислехме, че имате мъжко приятелство, а то какво излезе. Е, бъдете щастливи, – пожелаха ни те.

Отидох и си взех ново задание за проекта по технология на машиностроенето, защото старото Ганчо ми го беше скъсал. За тетрадките не се безпокоях – Андрей имаше същите лекции. Имахме да свършим и още нещо. Трябваше да вземем мерки и срещу заканата на партийния секретар, че ще направи постъпки да ни изключат от института.

Разбрахме кога е приемния час на заместник ректора по учебната част – проф. Иван Кисьов. Отидохме при него, обяснихме му за какво сме дошли и като чу за партийния секретар, целия почервеня. Удари с юмрук по бюрото:

• А бе, партийните секретари не могат да се месят навсякъде! – стана и започна да се разхожда в кабинета. Като се поуспокои каза:

Добре направихте, че дойдохте да ме предупредите. Ако има такова писмо, то ще дойде първо при мен и ще мога да го парирам веднага. Учете спокойно и бъдете сигурни, че ще завършите безпрепятствено. Желая ви щастие, колеги, – и се ръкува с нас.

Беше чудесен преподавател. Водеше ни лекции по статика и съпромат. Цяло удоволствие беше да го гледаш как чертаеше безупречно на ръка с цветни тебешири на черната дъска различните схеми и диаграми. Имаше издадени учебници и инженерни справочници. Написани с желязна логика и същевременно на лесно достъпен език. Беше немски възпитаник. Следвал в Германия преди 9. IX. с царска стипендия – като беден, но много способен младеж.

Сега разбрахме, че е чудесен и като човек.

В началото на март започнах работа като конструктор на технологична екипировка в Базата по осветителна техника, в която работеше и Андрей. Предприятието беше разделено на няколко основни звена. Конструктивен отдел, в който се конструираха осветителните тела: улички лампи, фарове на коли, корабни лампи, полюлеи, стенни лампи и т.н. Технологичен отдел, в който се правеше технологията за изработка на всички детайли на лампите. След това идваше ред на нашия отдел. По направената технология ние конструирахме инструментите, с които щяха да се изработват детайлите на лампите. След нас беше механичния цех, в който по нашите чертежи се изработваха самите инструменти. Най-накрая идваше един огромен завод за осветителна техника, където инструментите се монтираха на преси и се произвеждаха хиляди детайли, от които се правеха лампите.

Нашата работа беше най-трудна и отговорна, пък и най-голяма по обем. Затова и отделът ни беше най-голям. Около 60 човека, настанени в огромна зала, заемаща цял етаж от сградата. Настаниха ме на работното ми място, дадоха ми необходимите инструменти и помагала. Андрей тупна на бюрото ми една голяма руска книга от 700 страници и каза:

– Чети!

Руският език изобщо не ме затрудняваше, но се стреснах от многото разновидности на инструментите, които се наричаха щанци. Всяка със своя отделна специфичност в зависимост от предназначението й. Щанци за изсичане, за огъване, за изтегляне, за обрязване и т.н. Работата беше интересна, но се изискваха страшно много знания, за да направиш добра щанца. Абсолютно всичко се пресмяташе и при най-малката грешка или неточност, ламарината, от която се изработваха детайлите се късаше като хартия. Имаше и много други аварии, които можеха да се получат.

Четях, но взех и стари чертежи на щанци, от които се учех. След няколко седмици започнаха да ми възлагат работа. Бяха едни от най-лесните щанци, но аз се мотаех като пиле в кълчища и често се налагаше да викам на помощ Андрей. Никога не бях работила такава работа, пък и беше много специфична и твърде далеч от нашата специалност в института.

Работното ни време свършваше е 16.30 часа. Почивахме с Андрей около половин час, като през това време се хранехме със суха храна, купена от близкия магазин. На обяд се хранехме в стола на предприятието. После започвахме работа по проекта по технолигия на машиностроенето. Трябваше да завършим последната година от следването си. Имахме и 8 изпита – 4 от януари и още 4 от летния семестър. Тях ги оставихме за накрая, а хвърлихме всички усилия върху проекта. Това беше най-големият и най-тежък проект от цялото следване. Правехме го цели три месеца без никаква почивка. Вечер след работа до 12-1 часа през нощта, по същия начин и в събота и в неделя. Работехме по отделно, всеки своя проект, като при нужда се консултирахме взаимно. Преди 24 май вече бяхме готови. Всеки от нас имаше по 200 страници изчислителна записка и над 50 чертежа. Първи от цялата група предадохме проектите си, като защитата им продължи повече от 2 часа. После се заехме с изпитите. Няколко пъти се наложи да се явяваме на 2 изпита в един и същи ден. Нямахме никакво време. Бързахме да приключим до 20 юни, няколко дни преди делото във Върховния съд. През юли трябваше да вземем Стела.

На делото в София бяхме тримата с баща ми. Андрей остана отвън пред Съдебната палата да ни чака, а ние с татко влязохме вътре да потърсим адвоката.Татко беше сменил моя адвокат с един стар, опитен адвокат, отдавнашен негов приятел. След малко той дойде и веднага започна да ми се кара:

• А бе, момиче, какво си направила?! Признава ли се такова нещо?! Трябваше да кажеш, че е темерутин, насилник, че те бие и тормози. Сега си по-долу и от уличница, как ще ти дадат детето, Е, ще видим, тука е друго, не като в Районния съд, но не се надявай много.

Гледах го изумена. Излизаше, че за да съм добре, трябваше да оклеветя добрия човек. И ако водех разгулен живот, но тайно, щях да съм почтена жена, а само защото публично признах любовта си и исках да я узаконя, бях уличница. О, Боже! Прав беше Андрей като казваше, че клеветата е издигната в ранг на Държавна политика!

Адвокатът излезе прав. Върховният съд потвърди решението на Районния съд. Не можех да направя нищо повече.Така Стела остана при баща си.

На 1 юли, както ми беше определено от съда, отидох да взема Стела от баща й. Ганчо вече се беше оженил отново.

Стела беше в голям стрес. Изобщо не се зарадва като ме видя. Бягаше от Андрей и непрекъснато повтаряше:

• Ти си лоша майка! Майка Людмила е най-добрата майка на света!

Беше много унила и само в баба си се гушкаше. Не знаех какво да правя, чувствах се толкова виновна, че й бях причинила това страдание. Мъчех се да я развеселя, купих й нови играчки, пеех й, рисувах й смешни животинки, но тя така си и остана до края на месеца, когато трябваше да я върна на баща й. Майка ми се оплака, че Ганчо не й разрешавал да ходи в детската градина, за да се види със Стела. Той беше започнал една много долна, мръсна игра – отмъщаваше си чрез детето, без да държи сметка за неговите чувства.

Прибрахме се с Андрей, вече в нашия град. Все още живеехме отделно. Време беше да се съберем. Андрей отиде в селото си сам и казал на родителите си, че ще се жени, като им обяснил всичко за мен. Следващата неделя ме заведе при тях. Представи ме. Баща му ме посрещна много резервирано, но свекърва ми ме хареса. По- късно много ме и обикна. Тя беше много добра жена . Ние рядко си ходехме на село, но тя често ни идваше на гости и много ни се радваше.

На 13 август сключихме граждански брак. Това беше чиста формалност за нас. Просто излязохме от работа този ден, срещнахме един колега, който беше в отпуска и сестра му случайно го придружаваше и ги помолихме да ни станат свидетели. Подписахме брачното свидетелство. Нямаше нито музика, нито фанфари. После четиримата се почерпихме и толкоз. Годишнината от сватбата си винаги чествахме на 31 януари. За нас това беше важната дата.

Намерихме си нова квартира и вече заедно се преместихме там. Беше в огромна нова къща, все още недовършена. Даже захранващия кабел за електричеството на цялата къща минаваше през нашата стая и зимно време простирах прането си на него. Банята и тоалетната не бяха направени, та ползвахме чешмата и тоалетната на двора. Къщата, обаче, беше пренаселена. Беше цяло общежитие. В приземния етаж живееха възрастните родители на хазяина. На първия етаж имаше четири стаи. В едната бяхме ние, в другата семейството на един известен местен млад поет, в третата младо семейство милиционери, а в четвъртата – родителите на милиционерката. На втория етаж бяха се настанили хазяите с малката си дъщеря – голямата беше студентка в София. Там две от стаите още не бяха довършени. На тавана имаше две стаи. В едната беше майката на поета, която бе вдовица, а в другата имаше двама студенти.

Там живяхме две години, много весело и задружно. На Нова Година се събирахме всички заедно и я отпразнувахме чудесно.

Хазяинът беше наскоро пенсионирал се военен подполковник. При пенсионирането му бяха изплатили 20 заплати и с тях започнал строителството, като част от приземния етаж беше всъщност старата му къща. Беше я разширил и надстроил.

Много често се караше с баща си, комунист от старата генерация.

– А, бе, татко, – казваше той – как може да си толкова заблуден! Как може да твърдиш, че Партията никога не греши и че народа живее добре? Вярно е, че аз съм добре, но я виж другите. Виж каква жилищна криза има. Колко хора с малки деца живеят по тавани и мазета. А на колко други със заповед на Общинския народен съвет им отчуждават къщите, за да строят на тяхно място жилищни блокове? Обезщетяват ги с апартамент, но парите от къщата никога не стигат да платят апартамента и са принудени да вземат заем от банката, който после с лихвите изплащат цял живот! Не виждаш ли какво става? Целият народ е превърнат в длъжник на държавата!

И той беше партиен член, но имаше много реален поглед за живота в страната ни. Като разбра какви заплати вземаме възкликна учуден:

• Как така? И двамата сте инженери, пък вземате толкова малко. Я виж милиционерите – без образование, а вземат два пъти повече от вас.

При социализма е така, хазяин, – отвърна усмихнат Андрей. – Чакай да ти кажа един виц по тоя повод. Един съселянин на Тодор Живков отишъл при него и го помолил да му намери някаква допълнителна работа, защото пенсията не му стигала.

Добре – отговорил Тодор Живков. – Ти си мой човек, ще те назнача архивар с 400 лв. заплата.

А не, много са ми тия пари. Нещо с по-малка заплата.

Добре тогава, портиер с 300 лв.

Не, бе. 100 лв. ми стигат. Такава работа искам.

А – а – отвърнал Тодор Живков – за тия пари висше образование трябва да имаш.

Разсмяхме се, а после Андрей продължи вече сериозен:

• Така е хазяин, цялата интелигенция е с най-ниското заплащане. Погледни: лекари, учители, инженери, физици, артисти, музиканти – всички са с по 100-120 лв. заплати. Един добър работник взема около два пъти повече от инженера. Партията и работническата класа са най-важни в тая страна, затова са с най-високото заплащане.

Че какъв авторитет пред работника имаш тогава? – попита хазяина.

Никакъв! – отвърна Андрей. – Затова няма технологична дисциплина и качеството на производство е такова.

Дойде месец октомври и ние се заловихме с последното нещо от следването си – дипломните работи. От института ме командироваха в гр. Севлиево – завод „Авангард“. Там се изработваха стартерите на леките коли „Жигули“. Моята дипломна работа беше да конструирам стенд за изпитание на готовите стартери. Проверяваха се по пет показателя. Направих 6-позиционен автомат, който представляваше въртяща се кръгла маса със шест гнезда, в които се поставяха стартерите и чрез автоматично завъртане на масата преминаваха последователно през петте контролни поста. Шестото гнездо беше за сваляне на проверения стартер и зареждане с нов. Електрическата част на машината пък беше дипломна работа на мой колега от електрофакултета. В „Авангард“ изработиха машината и тя работеше добре.

Андрей пък имаше за дипломна работа конструиране на технологичната екипировка за изработка на фара на новия модел „Москвич“. Бяха 8 щанци. За разлика от мен, чертежите му не бяха много, но имаше много обемиста, подробна техническа обосновка и изчислителна записка. Беше му нужна много тясно специализирана литература и за това се наложи няколко пъти да ходи до Националната библиотека „Кирил и Методий“ в София.

Към края на януари следващата година предадохме дипломните си работи. Чак през април свикаха Държавна комисия за провеждане на защитите им. Изчаквали да се съберат 6 дипломни работи, за да насрочат дата за защита.

Председател на Държавната комисия беше проф. Иван Кисьов. Като свърши защитата на всички колеги, решихме заедно да отидем да се почерпим. Поканихме и проф. Кисьов.Той прие с удоволствие. В ресторанта заехме една голяма маса. Професор Кисьов седна точно срещу нас двамата с Андрей и ни попита усмихнат:

• Вие ли бяхте онова семейство? Да не сме объркали нещо?

Ние сме, др. професор. Всичко е наред, имаме еднакви оценки на изпита. Благодарим Ви много.

Беше минала повече от година, откакто бяхме ходили при него да му кажем за заканата на партийния секретар от моя роден град, но той ни помнеше. Никога не разбрахме дали е имало писмо за изключването ни или не. Нито ние го попитахме, нито той ни каза. За нас беше важен резултатът – след седем години упорит труд вече бяхме инженери.

XII

С Андрей живеехме в пълна хармония и разбирателство. Разбирахме се от половин дума. Вече имахме много свободно време. Ходехме на опера, на кино, на театър, на концерти. Събирахме се с приятели. Всяка неделя правехме излети из околностите на града. Бяхме много щастливи. Единственото нещо, което помрачаваше щастието ни беше мъката по Стела. Често се случваше нощем да плача за нея. Андрей ме прегръщаше и тихо ми казваше:

• Поплачи си малко, да ти олекне. Голям грях имаме към това дете, но ще видиш един ден тя ще дойде при нас. Ще изкупим греха

си.

• Да, но кога ще стане това? – хълцах аз в прегръдките му.- Толкова мъка й причинихме.

Нямаше лек за тая болка…

Време беше да помислим и за второ дете. Само, че имаше един голям проблем, който трябваше да решим преди това. Трябваше да се снабдим с подходящо жилище, в което спокойно да отгледаме детето си.

Нормалният начин да се сдобием с апартамент беше следният: Правеше се жилищно-спестовен влог в ДСК, на който не се начисляваше лихва, а само така наречените лихвоточки, които не бяха пари. Трябваше да събереш стотици хиляди лихвоточки, за да ти дойде реда да ти дадат да купиш апартамент.Това обикновено ставаше за 15-20 години. При закупуване на апартамента, въз основа на този влог ти се даваше и потребителски заем с 30% лихва, който трябваше да се върне в срок от 30 години. Имаше много случаи, когато един човешки живот не стигаше, за да бъде върнат целия заем и децата на този човек трябваше да доизплатят сумата. Тъй като влога и взетия заем не стигаха да покрият стойността на апартамента, останалите пари трябваше да се съберат през тия 15- 20 години докато чакаш да ти дойде реда.

Ние нямахме нито пари, нито време да чакаме, за да се сдобием с апартамент по този начин. Тия 1500 лв. първоначална вноска, която трябваше да внесем в ДСК бяха повече от едногодишната ни заплата.

Имаше още два начина, по които можехме да получим така нужното ни жилище.

Към всеки окръжен град имаше изграден Домостроителен комбинат с капацитет от 700-800 апартамента годишно. Те бяха предназначени за чакащите реда си чрез ДСК. От тях, обаче, се заделяха около 15-20 апартамента, които се предоставяха на Общинския народен съвет. Той ги даваше под наем на крайно нуждаещи се лица – обикновено на многодетни семейства или млади специалисти.

Решихме да пробваме по този начин. Само, че за това трябваше да имаме солидни връзки. Отидохме при началника на Базата, в която работехме и го помолихме да ни помогне. Беше номенклатурен кадър на БКП и можеше да свърши тази работа. Всички директори на предприятия се водеха на строг отчет от Партията в така наречения номенклатурен списък. Влезеш ли веднъж в този списък длъжността директор се превръщаше в професия. Ако се провалиш като директор в едно предприятие можеха да те сменят, но винаги те назначаваха пак като директор, само че на друго предприятие.

Началникът на Базата се зае много енергично да ни помогне. Ходеше в Общинския народен съвет, после в Градския комитет на БКП. Най-накрая в Окръжния комитет на Партията. Най-сетне намериха един свободен апартамент, който му го обещаха. В последния момент, малко преди да започнем да пренасяме багажа си, го дадоха на един футболист от местния отбор. Бил по-ценен специалист от нас. Така този вариант се провали напълно.

Оставаше ни третата, последна възможност. Имаше богати предприятия, които сами строяха апартаменти и ги раздаваха на работниците си под наем или като им ги продаваха. Андрей се разтича насам-натам и намери такова предприятие. Беше Заводостроителен комбинат – ЗСК. Той беше огромно предприятие – около 3000 работници. Състоеше се от четири отделни, самостоятелни предприятия, всяко със свой директор и адмистрация. Директорът на ЗСК се казваше Георги Вергилов и Андрей отиде при него. Казал му, че иска да започне работа в ЗСК и, че ни трябва ведомствен апартамент. След като го разпитал подробно, Вергилов се съгласил, но поставил условие – и двамата да отидем на работа там.

Подадохме молби за напускане на Базата. Тогава се получи нова спънка. Началникът не искаше да ни освободи. Много държеше на Андрей като специалист, а мен ме имаха като перспективен кадър, защото бях навлязла в работата. И на нас не ни се напускаше тоя хубав, сплотен колектив, но заради жилището трябваше да го направим. Началникът скъса молбите ни и ни предложи една пристройка към цеха, която да пригодят за жилище. Състоеше се от две малки стаички. Нямаше нито мивка, нито тоалетна. За баня и топла вода – да не говорим. На всичкото отгоре, всичкият шум и пушиляците от заварочните апарати на цеха влизаха вътре в стаите. Изобщо не ставаше за жилище, камо ли бебе да гледаме там. Дълго, в продължение на няколко седмици, спорехме с Началника, като той упорито държеше на своето. През това време, на бърза ръка, един наш колега, който през цялото работно време не правеше нищо, а само се размотаваше с някакви папки от стая в стая, напусна, защото си беше намерил по-платена работа. Много се ядосах като разбрах как е освободен. Отидох при Началника, този път сама, като му носех нови молби за напускане.Той пак отказа.

• Е, какво става, др. Началник? – повиших глас аз. – Некадърниците, от които искате да се отървете освобождавате веднага и то по най-добрия член от Кодекса на труда, а нас ни държите тука като крепостници!

Така е! – повиши тон и той. – Знаеш ли, колко трудно се намират добри специалисти, особено като имаш предвид колко специализирана е нашата работа?

Хубаво се скарахме, докато на него му писна и подписа молбите

ни.

Така през октомври 1974 г. започнахме работа в Ремонтно- механичното предприятие (РМП) към ЗСК. Вергилов ни назначи в конструктивния отдел, като обеща, че в най-скоро време ще получим ведомствен апартамент. Работата не беше трудна като в Базата, но беше разнообразна и се изискваха доста сериозни познания от областта на строителните инженери. Започнахме най-напред с кофражните форми, в които се отливаха панелите. После дойде една много спешна работа по промишлен шпионаж. Донесоха ни един голям плик с черно-бели снимки с големината на пощенски картички. Бяха чертежи на автомат за отливане на подови и стенни панели по система „Конч“. Бяха чертежи на някаква швейцарска фирма. Тексът беше на италиански език, а всички размери в инчове. Купиха ни мощни лупи, с които да разчитаме чертежите. Всичко беше ужасно дребно. Разпределихме работата между четиримата инженери, които представлявахме целия конструктивен отдел. Трябваше да направим пълна документация на автомата с български материали и по наши стандарти. Работехме много бързо и тайно, защото Вергилов искаше да се отърве навреме от компрометиращите снимки, докато не са се усетили швейцарците.

Направихме документацията, после изработиха автомата в цеха. Празен работеше добре, но строителните инженери видяха голям зор, като почнаха да отливат панелите, защото бяха откраднати само чертежите, но не и технологията за производство на панелите. Трябваше да измислят всичко сами. Отначало отливаха само по 4 панела на седмица, докато накрая стигнаха до 12 на ден.

Един ден, към 9.30 сутринта, дойде началника на отдела и ни каза да спрем работа, защото Тодор Живков щял да посети града ни и ние трябвало да отидем да го посрещнем. Цялото предприятие, под строй, отидохме на входната артерия на града, откъдето щеше да мине кортежа от правителствените черни „Волги“. Заехме определеното ни място по дължина на единия тротоар на булеварда. Стояхме и чакахме. Раздадоха ни малки червени знаменца, които трябваше да размахаме, за да поздравим Тодор Живков. Всички предприятия бяха спрели работа и хората изкарани навън, защото и двата тротоара на целия булевард от края на града чак до центъра, бяха отрупани с народ. Така трябваше да покажем народната любов и почит към първия държавен и партиен ръководител.

Беше много студен декемврийски ден. Духаше и много силен вятър. По едно време на празното място на отсрещния тротоар дойдоха и деца от близкото основно училище. Бяха 12-13 годишни деца, само ги подредиха старателно. Стояхме така до към 12 часа на обяд, като потропвахме с крака, за да се стоплим. Учителките на отсрещния тротоар, от време на време, отделяха по една група от децата и ги караха да се гонят по вътрешната страна на тротоара, близо до сградите, където имаше празно място. Чакахме, вече доста премръзнали, а Тодор Живков така и не идваше. По едно време, незнайно как и защо го бяха пуснали, но се зададе почти празен градски автобус. Ние с Андрей го изчакахме и в последния момент преди да затвори вратите скочихме в него. Като слязохме на нашата спирка се отбихме в кварталния магазин за месо.От няколко седмици почти нямаше месо по магазините и хората стояха с часове на дълги опашки, за да купят по половин килограм. Не даваха по повече. Сега магазинът беше пребогато зареден с хубаво, съвсем прясно месо и нямаше хора. Всички бяха на булеварда. Купихме си един килограм и си отидохме вкъщи.

На другия ден, от колегите си разбрахме, че Тодор Живков минал 1 час след като си тръгнахме. Колите профучали покрай тях, като той дори не се показал да махне с ръка. Кортежът се водел от патрулна милиционерска кола с включена сирена. „Волгите“ се изпреварвали непрекъснато една друга, за да не се разбере в коя точно е Т. Живков. Колоната свършвала пак с милиционерска кола. Имало и инцидент: едно от онези деца припаднало на улицата.

XIII

Георги Вергилов изпълни обещанието си. Три месеца, след като бяхме започнали работа в ЗСК той ни връчи настанителна заповед. Даваше ни под наем ведомствен апартамент. Той беше в новопостроен голям жилищен блок в краен квартал на града. Целият квартал беше една огромна строителна площадка. Навсякъде разхвърляни строителни елементи, новопостроени жилищни блокове, разпръснати между тях фургони, в които се преобличаха и оставяха инструментите си строителните работници. Улиците бяха само трасирани, потънали в мръсна, лепкава кал и големи локви. Акт 16, с който се узаконяваха всички строежи, за нашия блок още не беше подписан, но всички апартаменти бяха населени. Само нашия апартамент беше празен. Вергилов го оставил така, като оборотен, за командировани колеги пак от ЗСК, но от други градове. По-късно по пионерска униформа – бели блузи, тъмносини панталони или поли и алени червени връзки на врата. Чудехме се защо в тоя студ децата трябваше да бъдат толкова голи. Учителките беше решил да ни го даде. Не беше голям – около 60 кв. метра. Състоеше се от три стаи и кухненски бокс. Беше в много лошо състояние. Като последен, незаселен апартамент, работниците го ползвали за почивка. Балатумът във всекидневната стая беше силно износен и имаше големи дупки от изгаряне. Тапетите бяха опушени, а в детската стая едната стена, която представляваше всъщност северния калкан на блока, беше изцяло мокра. Като спреше да вали дъжд отвън, отвътре по стената продължаваше да се стича вода. Ние, обаче, бяхме много доволни, че най-сетне се сдобихме с ново, самостоятелно жилище. В продължение на три седмици работехме по него, за да го приведем в приличен вид. Най-напред се заехме с мократа стена. Андрей започна да кърти със секач и чук горния ръб между стената и тавана. Искаше да разбере причината за теча. Оказа се,че това беше бракуван панел, на който целия горен зъб беше обрушен. Беше запълнен с хоросан, като в местата с по-големи дупки имаше натъпкани големи парчета от смачкани на топка хартиени циментови торби. От вътре всичко беше старателно шпакловано. Андрей изкърти и почисти всичко до основния бетон на панела. Тогава зейна една огромна дупка по цялата дължина на стената, през която се виждаше небето. После той започне да я запълва. Най-напред започна с болкит – някаква мека смола, която не препуска вода, после започна да реди пласт, след пласт, смес от водно стъкло и епоксидна смола. Отначало не знаеше колко втвърдител за епоксидната смола да сложи и се беше получила една много течна маса. Андрей беше стъпил на кухненската маса и с двете си протегнати ръце подпираше епоксидната смола, защото тя все се свличаше надолу по стената докато се втвърди. От неудобната поза, която беше заел, изпъшкваше от време на време. Аз стоях от долу и му се хилех.

– Какво се хилиш? Ела ти да подпираш тая гадост! – смееше се и той.

Беше ни много весело и хубаво. После върху тоя пласт той направи и гипсова шпакловка. Стана здраво и много прилично. Сетне се заехме с тапетите. Сменихме ги във всички стаи. Никога не бяхме слагали тапети и с първия имахме много неприятности.Той все се късаше, защото го изпъвахме върху най-кривото място на стената. Неволята ни научи как бързо и лесно да ги залепяме. Поставихме нов балатум във всекидневната. Изчистихме навсякъде и на 18 януари 1975 г. се нанесохме в апартамента. За пренасянето на багажа наехме камион. Извикахме няколко колеги да ни помогнат. Всичко предварително бяхме опаковали в кашони и чували. Мъжете пренасяха всичко, аз само командвах кое, къде да се постави и добре бях направила, защото една седмица, след като се преместихме, разбрах, че съм бременна с второто ни дете. Имах тежка бременност. Първите три месеца повръщах непрекъснато, а после, чак до края, не ножех да понасям миризмата на храната. Дори хляба ми миришеше на лошо. Бях навлязла в 10- тия месец, а нямах никакви родилни болки. Много се притеснявах да не се наложи пак да родя с операция, но лекарите оправиха всичко и аз родих нормално в началото на октомври 1975 г. Родих момченце, което явно беше преносено, защото кожата му, особено на шията беше сбръчкана като на бабичка, а и ноктите му бяха пораснали. Кръстихме го Антон.

Андрей беше много щастлив и горд баща. Всяка вечер, след работа идваше на свиждане. Родилният дом беше в голяма, висока сграда, разположена на централна улица, по която имаше усилен автомобилен трафик. От задната страна на сградата имаше малко празно дворче. В единия му край бяха струпани някакви стари, пробити радиатори от парното отопление. Андрей влизаше в това дворче, а аз се показвах от прозореца на IV етаж, където бях. Разговаряхме като викахме, за да се чуем. После той се пльосваше на радиаторите и много щастлив заявяваше:

– Аз тука ще спя, за да съм до вас.

Антон беше хубаво, здраво бебе, но много ревлив. Спеше само по един час между храненията, а през останалото време плачеше непрекъснато. Отначало мислех, че и той като Стела беше гладен. Заведох го в детската консултация, направихме пробно кърмене. Имах достатъчно кърма.Той просто имаше много силни стомашни колики. Започнах да му давам отвара от анасон, но и тя не помагаше много. Той все плачеше. Особено тежки бяха нощите. Будеше ме през половин час. Безсънието ме измъчваше много и затова с Андрей започнахме да дежурим. Той стоеше при Антон до 12 часа през нощта, а аз спях през това време на дивана във всекидневната. После аз поемах дежурството до сутринта. Така поне имах по три часа спокоен сън на денонощие. През деня въобще не можех да легна, защото докато си свършех работата и се наканех да легна, Антон се беше вече наспал и започваше отново да плаче.

Тъкмо нещата с Антон се пооправиха, тръгнаха в своя ежедневен спокоен ритъм, когато Андрей се разболя много сериозно. Заболя го дясната ръка. Отначало болката не беше много силна и Андрей не й обръщаше внимание, но постепенно тя се увеличи толкова много, че се наложи да отиде на лекар. Започна тежко и продължително лечение. Приеха го в болницата и в продължение на 7 месеца го лекуваха, но без особен успех. Нещо повече – започна да го боли и лявата ръка, а към края на лечението и краката. Официалната диагноза беше – плексит с тендовагинит. Мускулите му се топяха с всеки изминал ден. Всяка седмица мерех със сантиметъра обиколката на ръцете и краката му. Всеки път беше по-малка с 1 см. Беше станал само кости и кожа. Превръщаше се в пълен инвалид. До там беше стигнал, че не можеше билетче в автобуса да си перфорира сам.

Един ден, съвсем случайно, срещнах една съученичка на Андрей. С плач и хълцане й разказах за състоянието му.

• Знаеш ли – каза тя, – аз имам един познат народен лечител, който се занимава точно с плексит и радикулит. Елате, ще ви заведа при него.

Така тя ни запозна с бай Димитър.Той прегледа основно Андрей и установи, че от тежката физическа работа, която беше работил на младини, имаше разместване на прешлените на гръбначния стълб. Течността, която ги смазваше, излизаше от разместените места и се калцираше отвън, като по този начин притискаше всички нерви и кръвоносни съдове, които започваха от гръбначния стълб.

• Мога да те излекувам напълно, но трябва да си свободен, за да идваш редовно – каза бай Димитър.

Така по настояване на Андрей лекарите го изписаха от болницата и всяка вечер, след работа, ходеше при бай Димитър. Той му правеше по 45-минутен масаж, след което го заливаше с някаква отвара, която си приготвяше сам. За 5 месеца бай Димитър го възстанови напълно. Само трябваше много сериозно да се пази от тежка физическа работа.

Докато Андрей беше в болницата, аз извиках майка да ми помага да гледам Антон.Те с татко вече се бяха пенсионирали, а сестра ми още не беше се омъжила, така че майка дойде. Стоя при нас почти цяла година. Те двамата с Андрей изпитваха силна неприязън един към друг, но се търпяха заради мен. Тя никога не му прости какво беше направил с първото ми семейство, нито пък той на нея – как го посрещна първия път.

После майка се прибра в къщи за сватбата на сестра ми.

Антон беше на година и половина, когато го записахме в детската ясла. Трябваше да започна работа, защото с една заплата беше много трудно да се живее. Много скоро, обаче, той направи една страхотна бронхопневмония и се наложи да го лекуваме цял месец докато се оправи. Не можеше повече да ходи на яслата и трябваше да го гледаме вкъщи. Само, че нямаше кой да го гледа, докато аз бях на работа. Свекърва ми беше вече починала, а майка ми помагаше на сестра ми, която също имаше бебе. Тогава извикахме татко. Той се отзова с готовност.

Десетина дни си стоях вкъщи и показвах на татко какво и как трябва да прави. После започнах работа. Още първия работен ден се получи инцидент. Вечерта, като се връщахме от работа, татко ни посрещна още на асансьора.

Да знаеш какво стана! – много уплашен каза той. – Разстройство! Защо си разстроен? Какво стана? – не разбрах аз.

• Не, бе. Антон получи разстройство!

Като влязохме вътре от пръв поглед си личеше, че Антон имаше разстройство. Той стоеше насред стаята, гол от кръста надолу, целия изпоцапан и плачеше силно, защото изобщо не можеше да се понася мръсен. В ъгъла на стаята имаше картонена кутия от обувки пълна с мръсните дрехи на Антон. Из целия апартамент имаше големи, ярки следи от разстройството. Като напълнил всички легени в банята с мръсни дрехи, татко започнал да търси в какво още да ги слага. Разнасял ги навсякъде, като ги хващал гнусливо с два пръста, докато най-сетне намерил картонената кутия.

Най-напред изкъпах Антон, после му дадох чай от сушени боровинки, подсилен с една капка йод и той се успокои. С Андрей изчистихме навсякъде, после изпрах мръсните дрехи. Като седнахме да вечеряме, татко все още много изплашен поклати глава:

• А, не, това не е работа за мен! Ще ти пращам пари да наемеш жена да гледа детето.

Ами, като ще пращаш пари по-добре да си остана вкъщи – отвърнах аз – Имам право на неплатен отпуск, докато Антон навърши 3 години.

Така татко редовно ни пращаше пари и аз си стоях вкъщи, докато Антон навърши три години и започна да ходи на детска градина.

XIV

Антон беше любвеобвилно дете. В градината се чувстваше много самотен и изоставен. Много остро усещаше липсата на майчина любов и грижи. Плачеше непрекъснато и често бягаше. После започна да боледува. Водех го при участъковата лекарка, тя го лекуваше, докато един ден много сериозно ми каза:

• Разберете, другарко, има деца, които не могат да посещават детски заведения. Детето трябва да остане вкъщи.

Така е, но няма кой да го гледа, – отвърнах аз.- Свекърва ми е починала, а майка ми е в друг град и гледа детето на сестра ми. Аз не мога да остана без работа, защото знаете как се живее с една заплата.

На улицата ще израсте, но няма да го пращате повече на градина! – сопна се тя.

Така Антон нямаше още навършени 4 години, когато се наложи да стои сам вкъщи. Купихме грамофон и много плочи с детски приказки. Научихме го да си го пуска сам. После се наложи и да го научим как да си включва, направо в контакта, отоплителната електрическа печка. Всеки ден, през обедната почивка, един от нас с Андрей си ходеше вкъщи, за да го нахрани и сложи да спи. Понякога, от време на време, една съседка, която си гледаше внуците, отиваше у нас да наглежда Антон. Той беше много кротък и не правене никакви бели. Играеше си, слушаше приказки и така стоеше сам вкъщи.

Когато след 3-годишен отпуск по майчинство, започнах работа, установих, че доста неща съм позабравила. Наложи се няколко от учебниците си да чета отново, за да вляза в ритъм. Андрей го бяха преместили в технологичния отдел, а по-късно там преместиха и мен. Отделът се състоеше от нас двамата и още три жени, една от които беше инженер и н-к на отдела. Тя, заедно с още една от жените, бяха страшно надъхани партийни членове. Ние с Андрей не криехме политическите си убеждения, а дори той спокойно разказваше политическите си вицове.

Един ден бяхме останали само трите в стаята. Те започнаха разговор за Съветския съюз, колко много ни помагал и как ни давал нефт и въглища без пари.

Как така, без пари? – не се стърпях аз. – Нали 60-70% от износа ни е за Съветския съюз? Всичко изнасяме там – храни, облекло, обувки, електроника, цигари и то на безценица. Един замразен български бройлер тука струва 2,20 лв/кг, а там е 1,60 рубли. Една кутия български цигари БТ тука струва 0,45 лв.,а там е 0,32 рубли. Какво ще ми разправяте, че ни помагал! отива нашият уран? Знаете ли, че едногодишният добив на уран, ако се продаде на Запад по международни цени е достатъчен цели 2 години никой да не работи в България и да живеем със стандарта на Кувейт. Точно, ако не е Съветският съюз и комунистическата система, България може да бъде нещо като Швейцария, само че на Балканите. Каква природа имаме само!

• Да, ще даваме урана на Запад, че ония да правят бомби от него!

Я, че руснаците да не би да правят от урана гълъбчета за мир!

Скарахме се ужасно. Този случай веднага беше докладван в

партийното бюро. Нищо не ми направиха, но не го забравиха и по- късно имаше фатални последици.

През февруари 1979 г. Георги Вергилов направи събрание с всички, които живеехме в нашия блок. Беше решил да ни продаде апартаментите, като постави две условия: в срок от две седмици да внесем по 60% от стойността на всеки от апартаментите, което правеше 6000 лв.,- една огромна сума за тогавашното време и да подпишем декларации, че се задължаваме да работим 10 години в предприятието. Заплашиха ни, че който не внесе парите в този срок ще бъде изваден от апартамента и ще го продадат на други работници. Желаещи за жилище имаше много .

Ние с Андрей имахме само около 800 лв. спестени пари. Веднага подадохме молба до ДСК да ни отпусне заем от 3000 лв., но ни разрешиха само 1000 лв. Баща ми ни даде 1500 лв, а другите събрахме от приятели. Така в уречения срок внесохме 6000 лв, на сметката на Обединението в София, под чието командване беше ЗСК. Подписахме и декларация,че ще работим 10 години в ЗСК. Останалите 40% от стойността на апартамента щяхме да изплащаме през тези 10 години. След като всички от блока бяхме изпълнили поставените ни от Вергилов условия, събрахме пари по между си и платихме една прилична сума на юрист-консулта на предприятието, за да придвижи където е необходимо, документите ни. После зачакахме да ни дадат нотариалните актове. Чакахме дълго, от февруари до ноември, като през това време питахме юрист-консулта какво става с нашите документи. Неговият отговор неизменно беше:

• Внесъл съм документите в Обединението в София и в Министерството на строежите, от където чакаме заповед, с която да се разреши продажбата.

Дойде 12 ноември 1979 г. когато излезе 50-то Постановление на Министерския съвет, с което всички цени на стоки и услуги се увеличаваха с 80 %, като за компенсация работните заплати се увеличаваха с 20%, но не на всички, а чрез атестация щяха да се формират за всеки по отделно, в рамките на тези 20%.

След няколко дни дойде и дългоочакваната заповед, с която се разрешаваше продажбата, но по силата на новото постановление Ето, виждаш ли, ако не е Съветският съюз с този огромен пазар, ние сме загинали – отвърнаха те.

• А, бе, вие не сте ли учили политикономия? Не знаете ли, че точно там е бедата. Една страна не трябва да обвързва повече от 20-25% от икономиката си с тази на друга страна. Ако в Съветския съюз се получи срив в икономиката му, тогава наистина сме загубени.

Ние сме бедна страна и точно затова трябва да се държим за Съветския съюз.

Кой ви каза, че сме бедна страна? – не отстъпвах аз. – А къде

цената на един апартамент от 10 000 лв. ставаше автоматично 18000 лв.

Започна голямо негодувание сред живущите в нашия блок. Направихме събрание, на което се взе решение аз да напиша писмо до Държавния съвет, с което да запознаем отговорните другари с всички обстоятелства около закупуването на жилищата и да поискаме да ги платим по старите цени, тъй като вече бяхме предплатили част от необходимата сума. Готовото писмо, придружено с подписка от по-голямата част от засегнатите, изпратихме до Държавния съвет с копия до Министерство на финансите, Министерството на строежите, Българска телевизия и в-к „Работническо дело“.

По това време Андрей беше в болницата. Имаше голям камък в десния бъбрек и се наложи оперативно лечение.

Междувременно в предприятието дойдоха атестационните карти. Беше назначена комисия, в състава на която влизаха н-ците на отдели, представител на профсъюза и представител на партийното бюро. Тази комисия попьлваше атестационните карти, след което оформяха комплексна оценка, на чиято база се формираше размера на работната заплата на всеки по отделно. Атестационните карти се състояха от множество въпроси, половината от които бяха политически – дали присъстваме на събрания, чествания, трудови дни, манифестации. На всеки въпрос поотделно се поставяше оценка по 6-то балната система.

На всички въпроси относно работата ни, в нашите карти, имахме отлични оценки, но на политическите въпроси ни бяха поставили оценки „0“, поради което комплексната оценка беше много лоша и вместо да получим увеличение, заплатите ни бяха намалени с 10 лв.

След връчване на заповедите за новите заплати,аз написах възражение до директора на ЗСК инж. Вергилов, от името на двама ни, тъй като Андрей беше все още в болница. Възражението ми завършваше със следното изречение:

„Е добре, дори и да имаме по-различно мнение от общоприетото за живота в България, то означава ли това, че върху нас трябва да се приложи икономически и психологически натиск, когато не сме направили абсолютно нищо, което да е в разрез със законите и Конституцията на НР България, а съвестно си гледаме работата и допринасяме с нещо за общото благо на народа“.

На това възражение Вергилов изобщо не отговори, но след десетина дни, когато Андрей беше излязъл вече от болницата и започнал работа, ни извикаха в партийния кабинет. Беше дошъл агент от Държавна сигурност. Беше цивилен, но се представи като майор Йорданов. Започна дълъг разпит за това по-различно мнение за живота в България. От време на време, той ни питаше:

• Ама вие срещу Партията ли сте, или само срещу отделни личности?

Разбира се, че бяхме срещу Партията, но му отговорихме, че сме срещу отделни личности като визирахме членовете на атестационната комисия и директора Вергилов.

Накрая Йорданов приключи разпита с препоръката:

• Гледайте си работата, не се занимавайте с Партията, защото иначе, лошо ви се пише.

Към края на януари 1980 година получих две писма – отговор на писмото ни с подписката изпратено до пет различни инстанции. Отговорите получих аз, защото подписката започваше с моето име. Едното от писмата – отговор беше от Министерство на финансите, в което се казваше дословно:

„Обстоятелството, че са внесени предварително суми за покупка на ведомствени жилища не може да създаде права за закупуването им по старите тарифни цени, тъй като в Наредбата за държавните имоти няма предвиден ред за внасяне предварително на суми за покупка на жилища преди подаване молби в Народния съвет.

В случая, Вие до 12 ноември 1979 г. не сте подали молби до Народния съвет, ведно с необходимото разрешение от ведомството, поради което няма основание да се уважи искането Ви за покупка на жилищата по досегашните цени.“

Другото писмо-отговор беше от Министерство на строежите, в което се казваше:

„Предварителната вноска от 6000 лв. се е налагало за разплащане на жилищен блок, построен и населен с работници, работещи в ЗСК, съгласувано с ръководството на Обединението (СК „СБКИ“- София).“

Цитираният жилищен блок, беше всъщност малка кокетна жилищна кооперация в центъра на града, построена и разпродадена на най-близки хора на инж. Вергилов. Самият той беше купил един от апартаментите. Юрист-консултът, на когото бяхме платили, за да придвижи документите ни, също беше купил апартамент.

Бяхме жестоко измамени и ограбени.

На всичкото отгоре, от секретарката на инж. Вергилов, разбрах, че той е получил писмо от Генералния директор на Обединението, във връзка с нашето писмо с подписката, с което му нареждаше: „Тая жена, която е изготвила писмото, да бъде уволнена дисциплинарно.“

Българска телевизия и в-к „Работническо дело“ изобщо не реагираха на нашето писмо. Те редовно осведомяваха гражданите на НР България само с успехите на социалистическото строителство и как Партията се грижеше за по-пълното задоволяване на нуждите им. Истинските събития в страната ни се отпечатваха само в секретния бюлетин на Партията. Бяха само няколко десетки броя предназначени за Окръжните комитети на БКП.

Наскоро след тези събития се случи още един инцидент.

Още докато бях в отпуск по майчинство Андрей с още един колега от Базата по осветителна техника, който беше започнал работа в ЗСК по същата причина като нас, бяха направили конструктивната документация на 8 машини – така наречената напрегателна техника. ЗСК строеше не само промишлени сгради, имаше определен обем и жилищно строителство. То се изпълняваше по така наречената скелетно-безгредова система. Цялата тежест на сградата се носеше от нейния скелет, който се състоеше от подовите панели и носещите колони. Подовите панели представляваха: 3-4 см бетон от двете им лицеви страни, след това тънка арматурна мрежа, а от вътре бяха кухи. Запълваха се или от празни картонени кутии, или от стиропор. През тази кухина, по цялата дължина на панела, минаваха метални струни. Броят и сечението (дебелината) им се изчисляваха и указваха в чертежите на строителните инженери. След монтирането на подовия панел върху колоните, се пристъпваше към напрягане на тези струни. Опъваха се чрез 8-те машини, които конструираха Андрей и колегата му, до точно определен размер на напрежението на опън. Целият товар на сградата (от фасадните и междинни стени, от мебелите в сградата, от вятър, от земетръс и т.н.) се носеше от тези струни. При натоварване те изпитваха напрежение на огъване и силата, с която трябваше да бъдат предварително опънати се изчисляваше така, че деформацията при огъване да е минимална. Образно и съвсем аматьорски казано, тези струни бяха нещо като въжетата за пране. Колкото по-опънати са те, толкова по-малко провисват след простиране на прането.

Работата при изработване на конструктивната документация на тези 8 машини беше много трудна. Преди години Вергилов видял тези машини на някаква международна изложба. Били по някаква западна технология. Той ги взел от там и поради липса на подходящи инженери ги беше дал на един голям майстор, който ръчно беше изработил дубликати. После Вергилов върнал оригиналните машини, а след години Андрей и колегата му трябваше да направят чертежите по тези дубликати. Представляваха нещо като хидравлични преси, само че вместо на натиск работеха на опън, с 360 атмосфери налягане. Всъщност можеха да ползват само идеята за конструиране на машините. Всичко пресмятаха на ново и детайлите бяха съобразени с българските стандарти.

Когато започнах работа, след отпуска по майчинство, тези машини се произвеждаха в цеховете на РМП и се продаваха на другите ЗСК в страната. Един ден Вергилов извикал началника на конструктивния отдел и устно му наредил да изтрият имената на Андрей и колегата му от цялата конструктивна документация на напрегателната техника и на тяхно място да впишат неговото име. Всички колеги категорично отказали да изпълнят тази заповед, защото щяха да нарушат професионалната етика. Всеки от нас подписваше чертежите си и заедно с гордостта от направеното, носеше и съответната отговорност при провал.

Вбесен Вергилов извикал всички от отдела в кабинета си, като поискал да му занесат и всички оригинали на чертежите, които бяха начертани на паус. Викал, кряскал, заплашвал ги с наказания и уволнения, като накрая в пристъп на ярост накъсал всички чертежи. Те вече не ставали за нищо.

По-късно колегите възстановиха оригиналите по хелиографните копия, но вече с неговото име.

Така Вергилов с откраднатата западна технология на скелетно- безгредовата система и с откраднатите чертежи на напрегаталната техника, защити дисертация и стана доктор на техническите науки.

XV

Ние бяхме в капан – с най-ниските заплати в цялото предприятие, потънали в борчове, за да направим предварителната вноска за закупуване на апартамента, излъгани и ограбени като всички останали от нашия блок. Не можехме просто да напуснем ЗСК и да си намерим друга подходяща работа, защото автоматично при напускане трябваше да освободим и върнем апартамента, в който живеехме под наем. При тая жилищна криза невъзможно беше да наемем друго жилище, подходящо за семейство с две деца.

Най-много ни измъчваше немотията. Хранехме се много непълноценно. Най-хубавото ни ядене беше през пролетта – каша от коприва заедно с качамак (питка от царевично брашно).

Не ни оставаше нищо друго, освен да започнем жестока борба, за да се измъкнем от този капан.

През март 1980 г. написахме дълго, от 14 страници, писмо до Държавния съвет. Това беше най-върховният орган на държавната власт. Народното събрание работеше епизодично, от сесия на сесия, като само гласуваше предварително взетите решения на тайни партийни пленуми. Държавният съвет изпълняваше ролята на Народното събрание между отделните сесии. Председател на Държавния съвет и на ЦК на БКП беше Тодор Живков.

В това писмо описвахме подробно ситуацията, в която бяхме попаднали и завършвахме със следното изречение:

„Ние сме преди всичко граждани на планетата Земя и затова искаме да ни бъдат издадени визи за някоя от неутралните страни: Швейцария, Швеция или Австрия. Очакваме разбиране и жест на хуманизъм.“

Това беше страхотен шамар за цялата комунистическа система. Дори тайното намерение за напускане на България се наказваше със затвор, а камо ли гласно и официално да искаш това!

Обратната разписка, с която бяхме изпратили писмото, се върна като подтвърждаваше, че е получено. Дълго чакахме отговор, но такъв така и не дойде. След месец и половина написахме второ писмо до Държавния съвет, този път съвсем кратко, с което настоявахме да отговорят на първото писмо. На 29 май получихме най-сетне отговор, който цитирам дословно:

„Уведомяваме Ви, че от направената справка не се оказа да е постъпила през месец март 1980 г. в Приемната на Държавния съвет и Министерския съвет молба от Ваше име.“

Писмото беше подписано от Димитър Цачев. Този отговор посрещнахме с удивление. Те просто като щрауси, криеха главите си в пясъка! Но в Държавна сигурност знаеха за това писмо и какво искаме с него, защото наскоро след като го изпратихме, агента майор Йорданов ни посети отново. Бяха го изпратили да ни издърпа юздите.

• Писали сте, че искате да напуснете България – започна той,- Ами като толкова много искате, защо не избягате?

Защо да бягаме, др. Йорданов? – отговорихме ние. – Не сме престъпници, че да бягаме през границата! Искаме да напуснем спокойно тези страна, така както е в целия цивилизован свят! Е, в краен случай може да ни пуснете цялото семейство на екскурзия до Австрия.

Защо на екскурзия? – учуди се той. – А-а, че после да не се върнете. Казах ви, гледайте си работата и не се занимавайте с политика, защото не знаете какво ви очаква!

Немотията, в която живеехме и това, че ни бяха измамили той наричаше политика.

През юли, както правехме всяка година, отидохме да вземем Стела при нас и заедно да прекараме годишния си отпуск. В първите години след развода Ганчо ми правеше много въртели, когато отивах да я взема от него. Не я даваше, криеше я по всевъзможни начини. Една година дори се наложи с милиция и съдия- изпълнител да я взема от него. Когато стана на 10 години тя започна да настоява да дойде при нас. Явно правеше разлика в отношенията на двете семейства. Обяснихме й,че това може да стане чак като навърши 12 години. При обстоятелствата, при които стана развода съдът никога нямаше да ми предостави родителските права. Чак след 12-годишна възраст на детето съдът вземаше под внимание желанието му и се съобразяваше с него.

Тази 1980 г., тя навърши 12 години и много настояваше да дойде при нас. Научихме я какво да направи. Беше много просто за изпълнение, но трябваше да го направи сама. После я върнах при баща й.

Всяка година в края на август в моя роден град имаше панаир. Един ден Стела, след като взела твърдо решение, че трябва да дойде при нас, казала на баща си, че отива с приятелка на панаира. Вместо това, отишла при моите родители, преспала през нощта при тях, а на сутринта заедно с дядо си се качили във влака и татко я доведе у нас. Веднага се обадих на Ганчо по телефона, за да му кажа, че Стела е при нас и да не се притеснява за нея. След няколко дни той дойде с баща си, за да се види лично с нея.Тя слезе долу пред блока и говориха около половин час. Какво им беше казала не знам, но се върна и заяви, че остава при нас. Това беше единственият път, когато той измина дългото разстояние между двата града, за да се види с нея. Всяка година през лятото аз я водех при Ганчо, защото тя имаше нужда да се вижда и общува с него. После заведох дело за предоставяне на родителските права, но то беше чиста формалност. С постъпката си Стела беше решила всичко.

Отначало беше много трудно докато свикнем един с друг. Стела много ревниво наблюдаваше дали не обръщаме повече внимание на Антон и капризничеше непрекъснато. Антон пък, от своя страна, също я дразнеше. Андрей се държеше резервирано с нея, а аз бях посредника между всички. Наложи се да поговоря насаме с Андрей.

• Андрей, моля те, не се дръж толкова хладно с нея. Тя трябва да почувства твоята топлота и загриженост. Нека й създадем душевен комфорт, тя има въпиюща нужда от това.

Аз мислех, че като те оставям по-често с нея насаме, това е достатъчно, но щом казваш така, сигурно си права – отвърна той. – Добре, тогава ще се заема с нейното възпитание.

Една вечер, когато тя пак капризничеше за нещо, Андрей й каза:

Стела, ние всички много те обичаме и искаме да си наше дете. Голяма си вече и трябва да прецениш къде ти е по-добре. Ако искаш, можеш отново да се върнеш при баща си, но втори път при нас няма да те вземем. Не за друго, а за да не започнеш да сновеш ту тук, ту там и никой да не може да те контролира. Моля те, дръж се по- прилично и се постарай да свикнеш с нас.

След този разговор нещата постепенно започнаха да се оправят. Станахме здраво и задружно семейство. Когато тя стана по-голяма, 8-ми или 9-ти клас, Андрей често разиграваше различни опасни житейски ситуации, като я караше сама да намира правилното решение, за да се справя с тях. Разговаряхме с нея за всичко, включително за секс и презервативи, като се стараехме максимално да я подготвим за самостоятелния живот, който я очакваше. Когато завърши математическата гимназия, Стела беше много приятно и мило момиче, с добре култивирано естествено държане и изострено чувство за собствено достойнство, което без да афишира умееше чудесно да отстоява.

Месечната издръжка, която изпращаше баща й я събирах в един плик и когато завърши гимназия вече беше доста прилична сума.Тия пари похарчихме, когато беше приета за студентка. Андрей й намери квартира, купихме всичко необходимо и я подредихме. После й купихме и нови цивилни дрехи, защото в гимназията имаха ученическа униформа.

Тя беше наследила великолепната преподавателска дарба на баща си и започна да следва математика в Пловдивския университет. Така започна новият й самостоятелен живот.

Няколко месеца преди Стела да дойде при нас, като нямаше резултат от писмото ни до Държавния съвет, написахме писмо лично до Тодор Живков с копие до ЦК на БКП. От канцеларията на Т. Живков изобщо не ни отговориха, а от Централния комитет препращаха писмото до Окръжния комитет на БКП с препоръката да проучат случая и да вземат решение. Те от своя страна нито проучиха, нито взеха някаво решение, а изпратиха майор Йорданов да ни заплаши.

Психическият климат около нас в предприятието беше нетърпим. Вергилов всячески търсеше пропуски в работата ни, за да ни уволни дисциплинарно. Цялото партийно ръководство беше ангажирано с това. Дебнеха ни непрекъснато. Една сутрин като започнахме работа видяхме, че силозите на бетоновия център са паднали. По-точно единият беше паднал и повлякъл след себе си още други два от целия пакет. Вергилов знаеше, че съм правила силоз за цимент и веднага назначи комисия, която да провери случая. От проверката се установи, че моят силоз е монтиран на бетоновия център, но на Марица-изток, а падналите са разработка на един колега, член на партийното бюро. Нямаше какво да ми направят и просто потулиха случая.

След време, имаше голяма буря, и моят силоз падна. Вергилов, вече съвсем сигурен, ме даде на прокуратурата. Започна следствие. Предоставих им цялата конструктивна документация заедно с изчислителната записка.

Всичко беше сметнато съвсем точно. Носещата конструкция на силоза беше сметната на изкълчване, на вятър, на земетръс, всичко както е редно. Оказа се, че поради липса на материали бяха заменили изчисления от мен профил на краката на носещата конструкция с друг подобен, но с по-малко сечение (по-слаб). Заповедта за промяна на материала беше подписана от началника на конструктивния отдел, също партиен член. Пак потулиха случая.

Като видяха колко много ми помогна Андрей, докато течеше следствието те решиха да положат всички усилия, за да се получи разрив мужду нас. По отделно много по-лесно щяха да се разправят с нас. Отначало се опитаха чрез ревност да ни разделят, но тези опити се провалиха много бързо. После решиха друго. Преместиха ни в отделна стая, само двамата. Разчитаха, че като сме напълно изолирани и сме по 24 часа заедно, неминуемо ще се скараме и ще се разделим.

Само, че те не знаеха с кого си имат работа. Ние бяхме страхотен тандем. За мен Андрей беше цяла една Вселена. С много тънък, наблюдателен усет той умеше в най-обикновени на глед неща да намира по нещо неочаквано и ново. За него аз бях „Ваше Величество“. Кралицата на неговото сърце.

Много обичах сутрин да се излежавам в леглото и той често през почивните дни ми доставяше това удоволствие. За разлика от мен, той щом отвореше очи скачаше от леглото. Връщаше се в спалнята след известно време и казваше високо:

• Ваше Величество, ставайте! Очакват Ви велики дела! Закуската е сервирана.

Отварях лениво очи и усмихната казвах:

• Да, вярно. Нейно Величество Слугинята я очакват прането и готвенето. Много велики дела!

Разсмивахме се, целувахме се и аз с нежелание се надигах от леглото. Никога не се уморявахме един от друг, не си омръзнахме, винаги имахме какво да споделяме. Така, без да искат, ни бяха създали прекрасни условия за работа. Най-тежките технологични разработки минаваха през нас. Работеше се по индивидуални поръчки и затова се правеше само маршрутна технология, но ние винаги за най-сложните детайли правехме подробни операционни карти с точни указания за изработка. Правехме и необходими понякога технологични приспособления. Работехме много бързо и уверено. За да не допуснем никаква грешка разменяхме работите си и всеки проверяваше работата на другия. Така по-лесно се откриваха грешките. Нямахме право на никакви грешки, защото постоянно ни следяха и дебнеха какво правим.

Оставаше ни много свободно време. Там съчинявахме и пишехме писмата си, а те бяха много: До Комитета за държавен и народен контрол, пак до Държавния съвет, до Министерството на правосъдието, до нашия народен представител, до Министерството на околната среда, и т.н., като изнасяхме много факти за неправомерни и незаконни деяния на Вергилов и приближените му, затова как ни тормозят и неизменно настоявахме за визи за напускане на страната. Всички отговори, които получавахме, бяха по един и същи сценарий: Прехвърляха молбите ни до съответните окръжни инстанции с молба за разрешаване на случая, а те вместо отговор, изпращаха майор Йорданов. Той идваше много наострен и наперен, с намерението да ни смачка психически. Страшно беше. Той започваше дълъг, изтощителен разпит за това, което бяхме писали. Цялата атака беше съсредоточена към Андрей. Към мен се отнасяше със снизхождение, но от това уплахата и психическото напрежение не бяха по-малки и за мен. Йорданов много ловко задаваше подвеждащи въпроси, непрекъснато поставяше клопки, в които Андрей да попадне. Предизвикваше го да говори против Партията и Народната власт. Една само изтървана дума или реплика можеше да ни коства затвор или най-малкото – интерниране. Цялата репресивна машина на Държавна сигурност беше зад гърба на Йорданов. С огромно напрежение следях целия разпит, като само от време на време, се опитвах да помагам на Андрей. Той изнасяше на плещите си цялата тежест на словестната атака.Това беше психологическа война, жестока битка за надмощие между интелекти. Но Андрей винаги излизаше победител. Накрая Йорданов омекваше и въздъхваше тежко:

• Антонов, – обръщаше се той към Андрей – толкова умен човек си, защо вършиш такива глупости?!

Е, все някой трябва да започне да върши глупости, за да се оправят нещата в тая страна – отговаряше Андрей.

Не ви ли е страх? Не знаете ли какво може да се случи?

Ние само свивахме рамене. Отлично знаехме какво може да ни сполети, но трябваше да завършим борбата си до край. Не можехме да се примирим.

• Е, и сега, какво ще правите по-нататък? – много често питаше Йорданов, като се мъчеше да отгатне следващите ни ходове, за да вземат предохранителни мерки срещу нас.

Какво ще правим си е наша работа! – отговаряше Андрей. – Точно на вас ли трябва да кажем?!

Какво пишеше в докладите си не знам, но и на Йорданов, както и на нас, хич не му беше лесно.

Писмата си пишехме по следния начин: Пръв започваше Андрей.

Той целият беше в устрем, в атака. Аз заех позиция на активна отбрана. След като нахвърляше в основни линии цялото писмо, аз започвах да редактирам. Често дълго спорехме за някоя фраза или цял абзац, дали да остане или да бъде заменен с нещо друго, докато накрая постигахме съгласие. Бяха много дълги и много остри писма. Трябваше много да внимаваме какво точно пишем, защото се движехме по много тънка граница между позволеното и непозволеното. За непозволените неща използвахме цитати от в-к „Работническо дело“, Ленин, Маркс, Юлиус Фучик и много други. Използвахме тактиката: „с техните камъни по техните глави“. После аз ги преписвах на чисто, винаги с индиго, така че втория екземпляр оставеше за нас.

Когато нито работехме, нито пишехме писма, четяхме. Беше започнала да излиза дълга поредица от философски книги: Платон, Демостен, Хелвеций, Монтен, Ламетри, Хегел, Спиноза и др. Отделяхме пари от скромния си бюджет и си ги купувахме. Четяхме ги жадно, с настървение, като си водехме бележки и често обсъждахме местата, които ни харесваха.

Вечер, вкъщи, се заемахме с децата. Беше много приятно да се занимаваме и играем стях.

Това беше ежедневието ни в продължение на повече от година.

Докато ние пишехме писмата си, въпросът с продажбата на апартаментите все още не беше решен. Хората много негодуваха,че ги бяха измамили. Непрекъснато правеха събрания и излъчваха делегации от 2-3 човека, които ходеха в София от министерство на министерство, като искаха справедливо да бъде разрешен въпроса.

Една вечер, през април 1981 г., пак имаше събрание пред блока, на което отиде само Андрей. Аз приготвях вечерята. Поредната делегация разказваше, че пак се връщат от София без положителен резултат. Андрей държал голяма реч, като обвинявал Вергилов и юрист-консулта. Накрая предложил да отидем всички на следващия ден в Окръжния комитет на БКП и да настояваме най-после да бъде уреден тоя въпрос. След едночасов дебат те се съгласили.

На другия ден, беше вторник, рано сутринта се събрахме една група от 70-80 човека, по един представител от апартамент и отидохме до Окръжния комитет на Партията. Застанахме на отсрещния тротоар на сградата и зачакахме Първия секретар на БКП, Васил Недев, да дойде на работа. Към 7.30 часа той се появи.

• Ето го, ето го – зашепнаха няколко души от нашата група и страхливо започнаха да отстъпват в градинката зад нас.

Андрей излезе напред и го пресрещна.

• Аз съм инж. Антонов от ЗСК – представил му се той.

А-а, ти ли си инж. Антонов? Знам го твоя случай. Ела, сега ще ти кажа аз на тебе! – заканил му се Васил Недев.

Бяха на доста голямо разстояние от нас и не ги чувахме какво говорят. Само видяхме, че си стиснаха ръцете, а после Васил Недев побутна по раменете Андрей и се запътиха към входа на сградата. В последния момент преди да влязат, Андрей махна с ръка зад гърба си. Това беше знак за нас.

• Хайде, тръгваме! – издадох заповед аз.

На входа дежурният милиционер ни спря.

• Къде отивате? Не може да влезете! – строго каза той.

Васил Недев каза да влизаме – отвърнах аз, като водех групата след себе си.

Той ни погледна учудено, но се отдръпна и ни пусна да влезем.

Андрей и Васил Недев влязоха в кабинета му, а ние останахме в коридора. Нищо не правехме. Просто стояхме мълчаливо и чакахме Андрей да излезе, за да ни съобщи решението на Васил Недев.

Целият Окръжен комитет изпадна в страхотна паника. От всички врати наизскачаха разни отговорни другари, търчаха по коридора и нагоре-надолу по стълбите и току ни крещяха:

• Какво стоите тука?! Веднага се махайте!

Ние стояхме мълчаливо и не мърдахме от местата си .Секретарят по строителството Лечо Данев също търчеше по коридора и на няколко пъти влизаше в кабинета на Васил Недев, но само след секунди излизаше от там и търчешком се запътваше на някъде.

През това време в кабинета Андрей и Васил Недев се карали жестоко.

• Ти не обичаш България, затова искаш да я напуснеш! – викал Васил Недев.

Не е вярно! Аз съм само срещу корумпираните управници на тоя народ! – крещял и Андрей.

• Ти чуваш ли се какво говориш! – викал Васил Недев и на няколко пъти посягал към алармения звънец, за да извика милиция, но Андрей го заливал със словесната си атака и той в яростта си забравял за него.

Лечо Данев влизал при тях няколко пъти, искал да каже на Васил Недев за нашата група, че сме окупирали сградата и да го пита какво да прави, но от Андрей не можел да вземе думата и пак излизал навън.

Търсели Вергилов под дърво и камък. Най-после го намерили. Той пътувал със служебната кола за Хасково. Обадили му се по радиотелефона, обяснили му накратко ситуацията и му наредили да се върне веднага обратно.

Към 9.30 часа, Андрей все още беше при Васил Недев, когато Лечо Данев дойде при нас и ни нареди:

• Да останат само 4-5 човека представители. По-интелигентните. Другите, веднага излизайте от тука!

Ние продължихме да стоим мълчаливо. През цялото време аз ясно съзнавах опасността, която тегнеше над Андрей. Всеки момент можеха да го арестуват като организатор на стачката, каквото всъщност беше нашето нахлуване в ОК на БКП. Тогава стачките бяха абсолютно забранени.

След малко една група от отговорни партийни другари дойдоха при нас и започнаха да ни избутват надолу по стълбите, като непрекъснато крещяха:

• Махайте се! Махайте се!

Мъжът ми е още вътре в кабинета! Никой да не си тръгва докато не излезе от там!- извиках аз.

Цялата наша група се спря и зачака отново. Не можех да ги задържа повече от десетина минути, защото натискът на другарите беше много голям. За щастие Андрей излезе през това време. След малко и Вергилов дойде. Отделиха представители от нашата група, а всички останали излязохме навън пред сградата и зачакахме отново.

Към 11 часа нашите представители излязоха и ни разказаха как е протекъл разговора и как Вергилов все поглеждал през прозореца и казвал:

• Вижте ги! Антонови стоят на открито, а нашите мръсници ходят да се крият из храстите.

Пак не бяха решили нашия проблем, но им казали, че в четвъртък ще направят общо събрание на всички живущи в блока и тогава ще ни кажат какво ще правят с нас. После отидохме на работа и за този ден ни написаха по една самоотльчка. Пръснахме се по работните си места.

Служебният ни телефон беше изключен веднага, а след малко пред вратата на стаята застана на пост отговорникът за Държавна сигурност към предприятието, Наньо Тенев. Във всяко предприятие имаше такъв отговорник. Обикновено тази задача се изпълняваше от н-к отдел „Личен състав“, но за големите предприятия, каквото беше ЗСК се назначаваше отделен човек. Наньо Тенев не ни пускаше да излезем навън от стаята. Бяхме в нещо като домашен арест. Целта беше да не можем да се свържем с другите, за да им дадем указания какво да правят или просто да ги окуражим.

Към 2 часа след обяд дойде черната служебна „Волга“ на Държавна сигурност и спря пред административната сграда. От нея слязоха няколко цивилни и влязоха в сградата. От нашия прозорец се виждаше всичко. Помислихме си, че идват за нас, но после разбрахме, че грешим. Извикваха един по един всички, които бяха в ОК на БКП. По-късно разбрахме, че са ги викали в кабинета на Вергилов. Разпитвали ги какви са подбудите им, за да стачкуват. Крещели им, как можело да се подведат по акъла на такива опасни дисиденти, каквито сме били ние. Вергилов ни наричал неофашисти. По-оперените ги бяха били жестоко, като непрекъснато им повтаряли, че ги бият заради нас. На следващия ден, сряда, ние пак бяхме под арест, а разправата с тях продължаваше. Смазаха ги и телом, и духом. Всички бяха убедени, че това, което ги постигна беше заради нас. Вечерта пред блока се опитахме да разговаряме с тях, но те бягаха от нас като от чума.

В четвъртък, все още, Наньо Тенев стоеше пред вратата ни. Ние използвахме времето, като подготвихме речта, която имахме намерение да произнесем вечерта на събранието.

То беше обявено за 18.30 часа. Отидохме в последния момент. Кварталният клуб на ОФ организацията беше много голям, но беше изпълнен с хора до краен предел. Всички живущи в нашия блок бяха там. Между тях, разпръснати, седяха тайните ченгета на Държавна сигурност. Познавахме ги, бяхме ги виждали от 1979 г. От както бяхме почнали да пишем писмата си, ни следяха непрекъснато. Майор Йорданов също беше там.

На третия или на четвъртия ред имаше три празни крайни стола. Всичко останало беше заето. Аз седнах на най-вътрешния стол, Андрей седна до мен. В този момент Наньо Тенев дойде и седна на най-външния стол до Андрей.

След малко, заедно с Вергилов, влязоха и официалните представители на властта. Събранието започна. Откри го партийният секретар на ЗСК. Едва-що изрекъл първите думи и от залата стана един наш колега електроинженер и партиен член, прекъсна го и направи предложение всички да се разграничат от жалбите на сем. инж. Антонови и да гласуват ние да бъдем отстранени от събранието. Андрей понечи да стане да говори, но в този момент Наньо Тенев го натисна към стола и не му даваше да стане. Започнаха да се боричкат. Тогава аз скочих:

• Ние сме съпричастни към нещастието на всички и трябва да останем! – извиках аз.

От президиума закрещяха неистово срещу мен и не ми позволиха да продължа. После подложиха на гласуване направеното предложение. Андрей все пак успя да се освободи от хватката на Наньо Тенев и стана да преброи гласовете. Тук-там имаше вдигнати ръце. Вергилов, обаче, побърза да обяви единодушие.

• Къде го видя това единодушие? – извика Андрей. – Вижте колко малко хора гласуват!

Е, болшинство, болшинство! – настояваше Вергилов.

Чуха се гласове от залата, които настояваха ние да останем. Тогава от президиума стана Лечо Данев.

• Другари, няма защо да се солидаризирате с Антонови. Те не обичат България и българския народ. Те са много опасни дисиденти. Техните пари са върнати, така че няма защо да остават. Моля, гласувайте за отстраняването на Антонови.

Колеги – извика Андрей – всичко това е лъжа! Цялата зала е пълна с тайни ченгета! Ще ви принудят да заплатите апартаментите по новите цени!

В този момент Наньо Тенев и още едно ченге се нахвърлиха отгоре ни, хванаха ни под мишница и ни изхвърлиха навън от клуба.

Този акт на насилие изплашил всички. Лечо Данев се възползвал от това и с една продължителна реч ги заплашил, че ако не се подчинят и с тях ще постъпят така. После някой от залата предложил ние да бъдем изхвърлени и от апартамента. Вергилов веднага отговорил:

• Вие действайте, аз съм с вас!

Така, чрез насилие и заплахи беше сломено народното негодувание. Всички бяха принудени да заплатят апартаментите по новите цени, а на нас не ни позволяваха да го купим. За нас бяха приготвили и друго. В нашия блок живееше един дядо Въльо. Стар земеделец, николапетковист, той беше лежал 5 години в концентрационен лагер в Белене. Често идваше у дома и ни разказваше за БЗНС, за Стамболийски, Г.М.Димитров и Никола Петков. Разказваше ни и за лагера в Белене, на какви мъки и унижения са били подлагани всички политически затворници. Никога няма да забравя един епизод от неговите разкази.

• Надзирателите бяха жестоки хора, зверове – разказваше дядо Въльо. – За тях явно не бяхме нищо. Гавреха се с нас по всевъзможни начини, всичко, което им дойдеше на ум. Имаше един, особено гаден. Викахме му Лайняра.

До тоалетните ни водеха под охрана два пъти на ден, сутрин и вечер, но все на някого му се налагаше да облекчи естествените си нужди не точно в определеното време. Отделяше се настрани и клякаше в някое уж по-затулено място. Тогава Лайняра бързо дотичваше до него, тикваше дулото на пистолета в тялото му и със садистична усмивка заповядваше: „Ха сега, изяж го!“. Лагеристът нямаше никакъв избор. И най-малкото неподчинение се наказваше със смърт. Смъртта в лагера беше ежедневие, къде от изтощение, къде пребити до смърт, или просто разстреляни. Всеки ден имаше по няколко трупа. И аз съм ял – добави тихо дядо Въльо, а сълзите бавно се стичаха по бузите му…

На следващия ден след събранието, петък, късно вечерта дядо Въльо дойде у дома.

• Андрей, спукана ви е работата! – много уплашен каза той – Партийният секретар заедно с председателя на ОФ правят подписка вие да бъдете интернирани. Ей сега бяха при мен и ме заплашваха пак с Белене. От 42 апартамента има подписали се хора и още обикалят от врата, на врата.

Дядо Въльо побърза да си отиде. Ние стояхме зашеметени. Чувствахме как примката около шията ни се затяга. От страх ни бяха предали! Аз бях и много обидена. Докато бях в майчинство на много млади майки бях помогнала, съветвах ги как да гледат бебетата си, показвах как да им приготвят храна. На една колежка, която на една бригада си беше счупила крака, носех всеки ден манджа чак до другия край на града, защото беше сама с две малки деца. Наскоро се беше преместила в нашия блок. Бяхме направили толкова много с нашите писма и за тях, бяхме поели такъв риск със стачката, обичах ги като роднини, а те от страх ни бяха предали.

Легнахме си, но все мислехме какво да правим. Дълго спорехме, докато накрая идеята се избистри.

В събота сутринта оставихме всякаква домакинска работа и седнахме да пишем писмо. Беше дълго писмо, в което описвахме подробно всичко случило се до тук. В неделя след обяд писмото беше готово. Пуснахме го в Централната поща. Беше адресирано до Главния Прокурор на Републиката, с копие до Окръжния прокурор.Това беше много неочакван и необичаен ход. Оказа се, че беше и единствено правилният. С това писмо искахме Главния прокурор да ни защити от властта. Търсехме защита от човека, чието задължение беше да защитава точно тая, същата власт от такива хора като нас. Това ги смая и обърка.

В понеделник сутринта, като отидохме на работа, пред портала имаше милиционерска кола. Милиционерите бяха излезли от нея и заедно с Вергилов, Наньо Тенев и още някои от партийното бюро стояха и ни чакаха. Изгледаха ни злобно, но ни пуснаха спокойно да отидем до нашата стая. Всичко беше готово за нашето арестуване. Чакаха само заповед от прокурора.

Към 10 часа сутринта напрежението около нас спадна. Милиционерите се качиха в колата и си тръгнаха. Явно Окръжният прокурор беше получил нашето писмо и беше отменил акцията до второ нареждане. С писмото си му бяхме вързали ръцете и той чакаше разпореждането на Главния прокурор.

На следващия ден получихме писмо от Обединението, с което ни съобщаваха, че не ни разрешават да закупим апартамента, и че ни връщат парите по сметка в ДСК. Поискахме разрешение от н-к отдела да излезем от работа за няколко часа. Той ни разреши и ние към 10 часа отидохме в ДСК да изтеглим парите. Те не бяха наши и трябваше да ги върнем на хората, от които ги бяхме взели. Оказа се, че сметката ни в ДСК беше блокирана. Служителката, като разбра това, се изчерви от неудобство. Отиде при директора на ДСК, забави се доста, но като се върна ни се извини и каза, че на другия ден ще получим парите си.

По обяд се върнахме на работа. Началник отдела ни посрещна с голяма кавга затова, че не бяхме казали къде отиваме. Бяха ни търсили няколко пъти от МВР и настойчиво бяха питали къде сме. Вергилов пусна заповеди за наказания. Наказваше н-к отдела с мъмрене затова, че не знаеше къде сме, а нас ни наказваше с последно предупреждение за дисциплинарно уволнение. Вечерта, като се прибрахме вкъщи, разбрахме за какво беше цялата тая тупурдия.

Точно по времето, когато сме били в ДСК, вкъщи идвал непознат за Стела човек. Тя беше в болнични. Лежала си кротко в леглото, когато чула кратко позвъняване, а после някой се мъчел да отключи входната врата. Тя отворила вратата.

– А-а, момиче, -казал непознатият, силно изненадан – търся баща ти. Нося един проект. Мислех, че работи на смени, но щом го няма, ще дойда довечера.

Стела ни го описа подробно: среден на ръст, много як и набит, с прошарени коси и едва забележим белег на едната буза. Беше майор Йорданов. Идвал да ни подхвърли я оръжие, я някакви шпионски материали. После правят внезапен обиск, намират ги и ни скалъпяват политически процес при закрити врати. Такава беше схемата по онова време.

С присъствието си Стела осуетила този пъклен замисъл, а от МВР ни търсели настойчиво, защото трябвало да осигурят безпрепятственото му изпълнение.

При едно от поредните си посещения при нас, Йорданов сам се издаде, че е идвал вкъщи с такава мисия.

От този ден нататък, винаги когато излизахме и вкъщи не оставаше никой, постъпвахме по следния начин: Открехвахме вратата на апартамента, колкото да се промъкнем през нея, а от вътрешната й страна нареждахме една върху друга шест разноцветни пластмасови чашки в строго определена комбинация на цветовете им. После заключвахме отвън както обикновено. При нормално отваряне на вратата, за да влезе човек, чашките падаха и се разпиляваха. Никой чужд човек нямаше да може да ги подреди в същата комбинация. Така поне щяхме да знаем,че някой е влизал в наше отсъствие.

Следяха ни непрекъснато, разглеждаха живота ни през лупа, с надеждата да открият някаква пукнатина в него, за да ни унищожат. Много искаха физически да се разправят с нас, но трябваше да го направят по такъв начин, че да изглежда пълна случайност. Всичко да бъде без много шум. Не искаха от нас да правят герои, не искаха да ни превръщат във втори Сахаров и Елена Бонер.

Андрей и си тръгнал.

Всъщност тоя апартамент не представляваше нищо за Вергилов. Беше раздал, строени от предприятието, толкова много вили и апартаменти на разни генерали и отговорни другари, че един апартамент в повече, не беше кой знае какво. Но гордостта му беше засегната и затова не искаше да го даде.

Наложи се да напишем второ писмо до Главния прокурор на Републиката, в което описвахме горния случай и отново искахме защита. Повече от три месеца нямахме никакъв отговор от прокуратурата. Явно се чудеха как да постъпят с нас. Ако Андрей беше сам, всичко щеше да бъде много лесно за тях, но това, че бяхме цяло семейство много ги затрудняваше.

С писмата си бяхме обходили всички възможни инстанции. Време беше да пишем и до радио „Свободна Европа“. Тъкмо съчинявахме писмото, когато извикаха Андрей в Районното управление на МВР. Отидохме двамата заедно. На пропуска ни прибраха паспортите. На мен ми наредиха да остана в чакалнята, а Андрей въведоха в кабинета на началника на Районното управление, полковник Казански.

• Антонов, много се жалваш, бе! – започнал полковникът. – Какво толкова ти е направил Вергилов, че непрекъснато пишеш срещу него?

Запознати сте с писмата ни, така че знаете защо – отвърнал Андрей. – Защото е крадец и мошеник!

Я, по-кротко! Да не започнем да се ровим в миналото ти и да ти вадим кирливите ризи !- заканил му се полковника.

Моето минало е чисто. Вие се опитвате да хвърлите петно върху него! Аз за пръв път влизам в милиция.

Недей така, бе, човек! Ти не знаеш какво може да ти се случи!

Аз ли не знам?! Случайно може да ме блъсне кола или да ме убоде отровен чадър. Има и водоеми в града, случайно може да съм паднал там, а има и лудници, в които да ме затворите и да ме обявите за луд. Вие сте способни на всичко това! Докато мога ще се боря за нашето оцеляване. Ние трябва да живеем!

Да оставим тоя въпрос настрани – казал по-спокойно полковникът. – Извикал съм те да подпишеш декларация, че няма да се жалваш повече.

Как няма да се жалвам повече?- разсмял се Андрей. – Само преди няколко месеца излезе Закона за молбите и жалбите на гражданите. Според него всеки има право да се жалва.

За тебе този закон не важи! Трябва да подпишеш декларацията! – казал полковника.

Андрей внимателно я прочел, след което я подписал с особено мнение. Тази декларация всъщност беше отговора на Главния прокурор. С нея ни затваряха пътя към радио „Свободна Европа“. Възхитен от достойното му държане накрая полковникът предложил:

• Искате ли да ви дам служебната кола да ви закара в предприятието?

Не възразявам – отговорил Андрей.

Слязохме от служебната „Волга“ пред портала на ЗСК. Беше точно по обяд. Имаше много работници навън излезли на почивка и ни видяха като се прибирахме. След два часа същата кола дойде отново, този път чак до нашата стая. Бяхме си забравили паспортите на пропуска на МВР и полковника изпращаше шофьора да ни ги донесе. Хората, обаче, като видели колата, че идва до нашата стая си помислили, че са ни арестували. Имаше много работници от селото на Андрей, които всяка вечер пътуваха до там и вечерта казали на баща му, че е арестуван.

На другата сутрин свекър ми, много разтревожен, дойде при нас и от вратата каза:

• Андрей, казаха ми, че си бил арестуван!

Спокойно, тате, нали виждаш, че съм тука – засмя се Андрей. После му разказахме всичко и той се успокои. На тръгване каза:

Не знам, ваша работа е какво ще правите, но по-добре е да се примирите. Нали виждате, че с тия гадове не може да се излезе на глава.

Не можем да се примирим, тате. Трябва да излезем от тоя капан, в който ни натикаха – отвърна Андрей.

Минаха няколко месеца в сравнително затишие. От Държавна сигурност само зорко ни следяха, но обстановката около нас в предприятието беше нетърпима. Последователно се събираха ту партийното бюро, ту профсъюзното ръководство, а накрая направиха и помирителна комисия. Нищо не решиха. Искаха само да се махнем и да освободим апартамента, нещо, което в никакъв случай не можехме да направим.

Вече и ние се чудехме какво да предприемем по-нататък, когато разбрахме, че във връзка със Закона за жалбите и молбите на гражданите към Държавния съвет беше открита Обединена приемна за гражданите. Заместник-председателите на Държавния съвет имаха определени дати и часове, в които приемаха и изслушваха молбите на граждани. Обадихме се по телефона и записахме час за приемане при академик Ангел Балевски.

През април 1982 г. отидохме на среща с академик Ангел Балевски. От входа на Държавния съвет, след паспортна проверка, ни пое един милиционер, който ни заведе до стаята на някаква секретарка. По пътя до там, на всеки етаж имаше паспортна проверка. Секретарката ни прие и поиска от нас да й кажем по какъв въпрос идваме при Ангел Балевски. Започнахме да й разказваме, но тя ни прекъсна:

• По-накратко! С две думи кажете по какъв въпрос идвате.

Е, с две думи казано: ние трябва да живеем – отговори Андрей.- Имаме подадени две молби до Държавния съвет от 1980 г.

Показахме й отговора на една от молбите. По инициалите на писмото тя разбра, че Димитър Цачев се е занимавал с тях. Отиде при него и донесе молбите ни, след което ни представи на Ангел Балевски. Встрани до него седеше някакъв сътрудник. Балевски ни покани да седнем, прочете молбите ни, а после поиска да му разкажем за какво сме дошли.

Андрей започна много сбит разказ за това как ни бяха измамили с апартаментите, как в отговор на нашето писмо Генералния директор на Обединението е наредил да бъда уволнена дисциплинарно, как после са ни направили комплексната оценка и, че вместо да ни увеличат, са ни намалили заплатите и в каква мизерия живеем.

• Ами сигурно не сте добри инженери, затова са ви намалили заплатите – прекъсна го сътрудникът.

Това не е вярно!- каза Андрей.- Др. Балевски, учили сме по вашия учебник по металознание. Готови сме веднага да се явим на изпит при Вас, за да проверите знанията ни.

Ангел Балевски само мълчаливо кимна с глава. После Андрей продължи да разказва за всичките ни перипетии до тук. Обясни, че при тия условия не можем да останем повече в България и затова искаме да я напуснем. Завърши разказа си така:

• Ако ние пречим с нещо на тоя народ, готови сме живи да ни изгорите пред паметника на Цар Освободител!

Балевски през цялото време слушаше мълчаливо, а сътрудника все прекъсваше Андрей, като се мъчеше да го препраща от министерство в министерство. Но ние бяхме писали навсякъде все безрезултатно. Накрая Балевски попита:

• Отказвате се от българско поданство?

Не!- в един глас отговорихме ние.- Българи сме и такива искаме да си останем!

И, като как тогава искате да напуснете България?

С указ на Държавния съвет! – пак двамата заедно отговорихме.

Ангел Балевски помълча малко, после каза:

• Добре. Разбрахме проблема ви и ще ви отговорим. Довиждане.

Но как ще разберем какво сте решили?! – попитахме ние.

Не се безпокойте за това. Ще разберете. Ще ви намерим.

Така завърши срещата ни с академик Балевски. От тук нататък събитията протекоха с главоломна бързина. Първо Държавна сигурност оттегли преследвачите си. След 2-3 дни получихме копие от писмо от Държавния съвет, което беше адресирано до Генералния директор на Обединението, с което Балевоки изискваше той да се запознае лично със случая и за резултата да уведоми Държавния съвет. Това писмо Генералния директор препращаше до Вергилов с нареждането той да се заеме със случая. Вергилов веднага пусна заповеди за назначаване на комисия за нови комплексни оценки. Комисията беше в състав от 5 човека, само един, от които беше инженер и то със специалност „двигатели с вътрешно горене“. Всички останали бяха монтьори, а зам.партийния секретар, даже учител, но работеше като технолог. С една дума комисията не беше компетентна да оцени нашата работа. Затова и комплексните оценки, които направиха бяха пълни с политика. Цитирам дословно:

„Инж. Антонов е завършил ВМЕИ през 1974 г, като задочник – специалност технология на машиностроенето. Безпартиен е. Не членува и в ОФ организация. Член е на Българския професионален съюз. Андрей Антонов се отнася отрицателно към почти всички мероприятия, провеждани от партийното ръководство на завода и комбината.

Към нашия социалистически строй има ясно изразено отрицателно отношение – според него за неговата личност тук няма свобода нито за творческа изява, нито за словото. Той счита, че в нашата страна не е правилно оценен и затова иска да замине в някоя страна като Швеция или Австрия, където ще се изяви и ще може да живее много добре.

От години наред около себе си инж. Антонов създава нетърпима обстановка на работа. Според него той живее сред вълци и вие като вълк. Не желае да работи с другите членове на конструктивно-технологичния отдел.

Не иска да работи и с работниците, които изпълняват неговите технологични разработки. За него и най-малката грешка, допусната от конструктори, технолози или работници е повод да изрази гласно отрицанието си към всичко, и техника, и ръководство, и политика. С поведението си само влошава социално-психологичния климат в отдела и пречи на работата му. Не посещава мероприятията, организирани в нашия комбинат, като събрания, трудови дни, ленински съботници, манифестации и чествания. Контактите му с хората обикновено завършват с конфликти.

Инж. Антонов с политическите си и делови качества, с неефективността на полагания от него труд, не отговаря на изискванията на заеманата длъжност.

Комисията предлага на стопанското ръководство той да бъде освободен от работа в ЗСК.“

Следват подписите на комисията.

Моята комплексна оценка не беше много по-различна от тази на Андрей. Веднага написахме възражения, всеки поотделно до Вергилов, тъй като не бяхме съгласни с така направените комплексни оценки. Възраженията ни бяха дълги, в които точка по точка оборвахме твърденията на комисията. Андрей пишеше:

„…Кое наричат малка грешка? Това,че инж. Парашкевов (н-к отдела) ми нареди писменно да променя технологичния ред на една кофражна форма, която после бригадирът Атанас Танев се чудеше как да приведе в приличен вид.

В какво се състои онова „формално“ изпълнение към възложените задачи? Нека аргументирано отрекат моята безрезервна колегиална и техническа помощ инж. О. Петкова, инж. Кондратиев, инж. М. Танева, н-к цехове, н-к сменн и работници.

Проверете колко пари струва на ЗСК – Кремиковци линейният метър на изработената от тях технологична линия“Спирол“ и колко е тази изработена в нашето РМП. Техническото решение е лично мое и. нашата линия е 3 пъти по-евтина от тази на Кремиковци. Освен, че съм технолог, бях се превърнал и в конструктора работник-шлосер, за да се завършат поръчките в срок. Не само, че не ми платиха извънредния труд и обещаните 100 лв., но и получих по-малък процент годишни премии от зам. партийния секретар, който е със средно образование.

Работата, която изпълнявам е много повече от тази, която се изисква от длъжностните ни характеристики, отговарящи на заплатата, която получаваме.

Декларира се, че „не съм нарушител на трудовата дисциплина“, а гореизложеното, което премълчават, представят за „изразена омраза към социалистическия строй и отделния негов труженик“.

Може ли да се приемат оправдания, като това на инж. Парашкевов, че са изнасилени от Вас да се държат така с нас? Необходимо е да уточним, че когато съгласието с Вас е само за лична изгода, спокойствие и добри пари, това не се нарича изнасилване, а проституиране.

Нима зад всичко това не стои ръководството със своята политика?

Народовластието се изкористява от ръководители, които държейки властта, си позволяват да отъждествяват себе се с държавата и личния си интерес с интереса на народа. По силата на тази властническа логика издигат обвинения срещу противниците на пороците и ги преследват като врагове на народа. „Онзи, който е враг на пороците и е стъпил здраво на правия път ще го намразят първо заради нрава му“ – е казал Петроний.

Що се отнася до това, че „вие като вълк“ точността на цитата е: „Сред вълци трябва да се вие“ и това не е според мен, а е мисъл на академик Ярослав Радев.

На основание чл. 1, ал. 1 от 63 ПМС/76 г. право е на административния ръководител „да освобождава, премества на друга работа или да понижава в длъжност тогава, когато въз основа на комплексна оценка се установи, че тяхната квалификация, подготовка и работа не дават възможност да изпълняват достатъчно ефективно възложените задачи“.

Текстът е ясен. Комисията трябваше да се произнесе за качеството и ефективността на нашия труд, а не да прави политически характеристики“!

В моето възражение аз пишех:

„Ето какво гласят Указанията № 0-24/15 XI 79г.: т.27. Минималната заплата за длъжността по принцип се определя на лицата, изпълняващи относително тесен кръг от задачи в рамките на регламентираното поръчение и под непосредственото ръководство“.

От момента, в който ми определихте най-малката заплата в цяла България, защото това е най-ниската заплата от Единната щатна таблица – приложение №2, до сега работата ми е ограничена от Вас в рамките на регламентираните задължения, съгласно горецитираната точка за длъжностните характеристики. Въпреки това аз пак съм вършела повече отколкото т.27 ми позволява. Имам предвид следното:

• Пълна технологична операционна разработка, с разходни норми и конструиране на технологични приспособления на „Помпа бутална“, чертеж Л/5 МНХ-01-02-00-00. Това е голяма по обем и сложност работа, която направих заедно със съпруга си през м.март 1981г.

През същата година по същия начин съм разработила детайли за технологична линия „Спирол“ – поръчки от 2 до 17 включително. Пак през 1981г. направих разходни норми и пълна операционна технология на „Клин“2х05; Котви: 2БК4; 2БК6; 2БК8 2БК10; 2БК12 и ЗБК18. Технологичните приспособления за изработка на горецитараните детайли са конструирани пак от нас двамата. Предназначението на тези разходни норми беше за утвърждаване на цени, но независимо от това предупредих инж. Парашкевов, че те трябва да бъдат дадени на изпълнителите, н-к цеха, ТРЗ и ОТК, защото това са изделия, на които имаме серийно производство. Той, обаче, не изпълни задължението си. Не организира тяхното размножаване и разнасяне до съответните длъжностни лица. Нещо повече: не остави и екземпляр от тях в РМП, а всичко изпрати в София. По същия начин инж. Парашкевов постъпи и с разходните норми и операционна технология на „Планки напрегателни“ 1П8; 1П16; 1П24; 2П8; 1П16; 2П24; 1П42 и Клинове и котви за въже 07,75; 012,4; 0 13,5 и 0 15, направени от мен през м. декември 1981 г. По този повод се скарах с него, защото се беше стигнало до положение работниците да нямат чертежи, а инж. Парашкевов отказваше да им даде такива.

– Йовко Койчев, н-к цех, предупредих, че ще подам рапорт срещу него във връзка с много скъпите хонинговани тръби, които се използват за напрегателните цилиндри. Добре, че директора на РМП се намеси и предотврати тяхното разхищаване.

Аз питам.това ли е афиширане на грешките на колегите си? – както се твърди в комплексната оценка.

Това ли е незаинтересованост от „производството на разработваните от нея поръчки“?

И още: ако съм го правела и съм излизала извън рамките на регламентираните ми служебни задължения, то защо съм го правела? Дали защото „изразява непрекъснато изключителна неприязън и враждебност към народната власт и към всички стопански и партийни мероприятия провеждани в ЗСК“, или защото знам, че никой от отдела не е способен да го свърши, а трябва да се произвеждат материални блага, за да има за всички?

По този ли начин аз не обичам България?

Лесно е да се пишат голословни приказки, но те трябва да се доказват и не как да е, а с дела. Ето какви са моите дела и аз нямам основание да се срамувам от тях.

И с Янка Стоилова съм се карала и от 1973 г. си говорим само служебно. Поводът беше уговорката й с н-к склада – Йовка, да вземе от склада блузи, които се даваха като работно облекло само на работничките. Тя няма право на такава блуза и за да не е толкова фрапираща постъпката й, издействала блузи и за останалите 4 технолози. Аз, обаче, отказах, като й заявих, че не прилича на зам. партиен секретар да има такъв морал. Е, наложи се зам. гл. счетоводител на РМП – Раданова да направи внезапна ревизия на склада и всички незаконно взети блузи да бъдат върнати.

Ето как: „с работата си, с поведението си и с отрицателното си отношение към членовете на колектива, тя влошава социално- психологичния климат в него и пречи на работата му“ – както се казва в комплексната оценка.

Да. Имаме отрицателно отношение към колегите ни и не само към тях, а към всички, които рушат трудова, стопанска, технологична и въобще човешка дисциплина. И към всички ония, които на дело изкористяват държавните и партийни документи, а на събрания знаят да вдигат големи лозунги. Затова от 1980 г. не ходим на събрания, а за трудовите дни имаме направени два рапорта до Вас, поради лошото ни здравословно състояние. Не ходим и на манифестации, защото, какво да манифестираме? Оръфаните си дрехи ли? Или единомислие с всички посочени до тук личности? Ние не желаем да бъдем в едни редици с тях.

От всичко казано до тук, прекалено добре личи характерът ми – аз съм пряма, откровена, честна, безкомпромисна. Е, как тогава ще ми е „изключително приятно да се занимавам с интриги срещу партийното и стопанско ръководство“, като ми липсват основните качества за това – лукавство, притворство и склонност към клюкарство. Това твърдение не само,че не е вярно, но е и смешно.

Много отдавна бихме напуснали предприятието, в което само разсипахте здравето ни, но не можем заради ведомствения апартамент, в който живеем. Не можем да отидем и в друг град, където пак да потърсим ведомствено жилище, заради характеристиките с подобно съдържание като това на комплексната оценка, които ще валят като ледени градушки отгоре ни. За това имаме само две възможности: или да напуснем България, или да се борим до край, за да оцелеем.“

На тези възражения Вергилов изобщо не отговори, а в края на м.май 1982 г. ни връчи заповеди за уволнение, като се позоваваше на направените комплексни оценки и на основание чл.2 от 63 ПМС/76 г ни уволняваше по непригодност. Даваше ни едномесечно предизвестие и 14-дневен срок за обжалване пред Обединението в София.

Пак започнахме да пишем – обжалвахме заповедите за уволнение пред Обединението. Тъкмо приключихме написването на жалбата, когато в същия ден в ЗСК дойде комисия от Централния съвет на профсъюзите – по повод нашия случай. Какво са разговаряли с Вергилов и партийното ръководство не знам, но нас ни извикаха отделно.

• Не можете да напуснете България – каза единият от тях. – Всичко трябва да се уреди тук и ще направим каквото можем в това отношение. Кажете какво е вашето желание.

В такъв случай искаме да бъдем съкратени, за да можем да останем във ведомствения апартамент под наем – отговори Андрей.

Няма ли да е по-добре за вас да се преместите, например в ЗСК- Бургас, където пак ще ви дадем ведомствено жилище?

Не, не искаме да се местим – отговорихме ние.

Помислете добре. Няма да можете да си намерите работа. Какво ще правите после?

Не, оставаме тук, а за работа не се грижете. Ще си намерим.

С това срещата приключи. Към готовата жалба само добавихме следния пост скриптум:

„Днес, 03.06.1982 г., при нас бяха др.Стоянов и др. Камбуров от ЦС на БПС. Ние приехме направеното предложение.“

На 16.06.1982 г. ни връчиха заповеди от Генералния директор на Обединението, с които той ни съкращаваше, нареждаше да ни се изплати обезщетение за срока на предизвестието от 4 месеца и изрично упоменаваше, че запазваме правата си на предоставеното ведомствено жилище. Мотивировката за издаване на тези заповеди беше:

„В изпълнение указанията на Държавния съвет на НРБ дадени с писмо №5684 от 23.06.1982 г….“

Така академик Ангел Балевски ни помогна след 3-годишна борба да излезем от капана на Вергилов и Държавна сигурност.

Бяхме напълно изтощени. Сутрин ставахме, набързо свършвахме домакинската работа и пак лягахме. Лежахме тихо един до друг .Не говорехме. Не мислехме. Просто лежахме и почивахме. В почивните дни излизахме с децата на разходка, но се движехме като сомнамбули. Игрите ни с тях бяха твърде вяли и безинтересни. Това състояние на дълбока психическа умора продължи повече от три месеца.

През октомври започнахме да си търсим работа. Обикаляхме от предприятие в предприятие из целия град, но от всякъде ни отказваха. Чак към края на октомври Андрей беше отишъл до един Научен институт и директорът му обещал да го вземе на работа. Андрей се върна много обнадежден вкъщи.

• Марта – каза той – знаеш ли, намерих работа. Но по-добре иди ти утре да разговаряш с директора.Ти си жена, по-трудно ще намериш работа. Аз ще продължавам да търся.

На следващия ден отидох в Научно-изследователския строителен институт – НИСИ. Директорът се казваше Попдимитров. Представих му се.

• Казвам се инж. Марта Антонова. Вчера съпругът ми е идвал при Вас и Вие сте му обещали работа, само че ние размислихме и решихме аз да дойда при Вас.

О, това е доста объркващо! – възкликна Попдимитров. – Първо мъж, а сега жена. Трябва да помисля малко. Къде сте работили до сега? В ЗСК при инж. Георги Вергилов – отговорих аз.

Добре, но ще се обадя на Вергилов, да го разпитам за вас.

Това е ваше право, др. директор, но като вземате решение нека бъде в моя полза – усмихнах се аз.

Така през ноември 1982 г. започнах работа в НИСИ. Институтът беше филиал на Софийското НИСИ. Беше малко предприятие – сколо 120 човека. Състоеше се от две направления – строително и машинно. Строителите бяха нещо като проектантска организация само, че освен жилищно имаха и промишлено проектиране. Нашето, машинно направление, се състоеше от една секция конструктори, които разработвахме конструктивна документация на машини за строителството и експериментален цех, в който се изработваха машините по нашите чертежи. Основното задължение на нашата секция беше научната работа. Задачите по науката ни се даваха от София, като тяхно задължение беше да проучват задълбочено тесните места в строителството, да съставят план за необходимите машини и съоръжения и да осигурят финансирането за тяхното изработване. Работехме приложна наука. Разработвахме поставените ни задачи поетапно. Започвахме с прототип, преминавахме през нулева серия и ако машината се окажеше добра след направените изпитания, организирахме и серийно производство.

В института веднага се пръсна мълвата, че е започнала работа нова колежка – опасна дисидентка. Повече от месец всички ме наблюдаваха с любопитство, но никой не разговаряше с мен. Аз се държах спокойно и хвърлях всички усилия в работата си. Тя беше много интересна и аз с увлечение работех. Постепенно колегите свикнаха с мен, видяха, че съм отличен специалист и аз добих голям авторитет сред тях.

С Андрей, обаче, нещата не бяха добре. Дълго време, след като аз започнах работа, той все още безуспешно продължаваше да обикаля предприятията. Никъде не го искаха. Накрая отиде при Председателя на Изпълкома на Окръжния народен съвет. Секретарката в момента отсъствала от работното си място и Андрей се възползвал от това и влязъл в кабинета направо.

• А – а, ти се инж. Антонов от ЗСК – възкликнал Председателят неприятно изненадан, като го познал по правените от Държавна сигурност снимки.

Кой те пусна тук? Какво искаш?

Идвам при Вас, др.Председател, да ми помогнете да си намеря работа – казал Андрей. – Никъде не ме приемат.

Е, каквото си дробил това ще сърбаш! Не мога да ти помогна! – отвърнал Председателят.

Така ли?! – възкликнал Андрей. – Тогава отново ще поставя въпроса за напускане на България!

Председателят го изгледал злобно, но явно уплашен от заканата на Андрей, започнал да се обажда по телефона. След няколко разговора с директори на различни предприятия веднага му намерил работа.

Сега вече бяхме добре. Имахме жилище, имахме работа с нормални заплати, имахме и две прекрасни деца…

Три години, след като почнах работа в НИСИ, направих и две изобретения. Това бяха две много хитри машини за работа с битумен материал, с който се покриваха покривите на жилищните сгради. Едната машина представляваше количка с 80-литров резервоар за топлия битумен разтвор. Чрез натискане на крачен педал, резервоарът се обръщаше и изливаше част от разтвора, като едновременно с това пред него падаше гребло, което размазваше битума на тънък слой. Веднага след количката следваше другата машина, която представляваше нещо като огромни клещи на колела, с които се поемаше рулона от битумна хартия, разстилаше я върху намазаната повърхност и пак с гребло я притискаше до залепването й. Още на етап конструктивна документация за прототипа Държавната приемателна комисия в София взе решение и двете машини да бъдат представени в ИНРА (Институт за рационализации) за одобрение като изобретения. Изработихме двата прототипа и ги изпробвахме. Клещите работеха добре, но количката я пробвахме с вода, поради липса на подходящ обект. Чак на нулевата серия намерихме жилищен блок, на който правеха хидроизолацията на покрива и там ги изпробвахме в истински работни условия, Клещите бяха безупречни – леки и много удобни за работа. Количката, обаче, беше много тежка. Колелата й затъваха. Явно трябваше да сложа по- големи колела и да намаля вместимостта на резервоара, за да я олекотя. Докато работех по количката и двете машини станаха излишни. Просто смениха технологията на работа. Вместо тежкия и мръсен битумен материал започнаха да работят с някаква вносна смола. Съхраняваха я в херметически затворени 20-литрови кутии. Само ги отваряха, изливаха я на повърхността без подгряване и разтапяне, размазваха я и при застиването си тя образуваше тънък стъклоподобен изолиращ слой. Имаше, обаче два огромни недостатъка – остра, задушлива миризма и беше канцерогенна. Наистина с нея работата беше чиста и лека, но за сметка на здравето. Така моите машини бяха признати за изобретения, но не можаха да бъдат внедрени в производството.

В НИСИ работех почти 10 години. Бях попаднала при един чудесен колектив, при един директор, който много добре умееше да подбира кадрите си и, който високо ценеше работата ми .Направих десетки машини – фреза за бетон, автоматичен стенд за развиване и разкрояване на тенекеджийска ламарина, вал за огъване на ламарина, ЗИК – машина за профилиране на тенекеджийска ламарина, абкант- преса, стенд за отливане на фасадни панели и още много други. По-късно Попдимитров откри нова технологична секция към експерименталния цех и аз я оглавих. За мен това бяха щастливи години. Работех много и упорито. Отказах се от политиката. Разбрах, че само с глава не може да се пробие дебелата, бетонена, социалистическа стена.

Андрей, обаче, не беше се отказал. Търсеше съмишленици, стремеше се да отвори очите на хората, да видят истината за социализма, но уви! Никой не го разбираше. Или ги беше страх. Страх от репресии, страх от това, че никога нищо не беше сигурно, всеки момент можеха да ти вземат абсолютно всичко, което си постигнал с толкова труд и усилия. Страх, който вледеняваше душите на хората, страх повсеместен и всевластващ. Страх, който те караше да стискаш очи и да не гледаш, или ако все пак се осмелиш да погледнеш, да не вярваш на очите си, да не мислиш изобщо.

Лагерите и отявлените жестокости като през 40-те, 50-те и дори 60-те години ги нямаше вече, но страхът, че всичко може да се повтори отново се носеше във въздуха като лепкава паяжина и никой не можеше да се отърве от нея. Така комунистическата олигархия държеше в подчинение цял един народ. Това бяха психологични репресии, нямаше доказателства за тях. Какво можеше да кажеш – освен, че те е страх от живота изобщо. Никой не можеше да го обясни, да го докаже. Трябваше да си тук, за да го почувстваш. Единственото спасение от този страх беше автоцензурата. Трябваше винаги да си нащрек, винаги да внимаваш какво и как ще го кажеш, с какво изражение на лицето ще го направиш. Всички се бяха научили на това и го правеха автоматично, инстинктивно, защото доносниците бяха навсякъде. Доноси, доноси, доноси… За абсолютно всичко се държеше сметка. И никой в никого не беше сигурен. Всеки можеше да е доносник. Ако доносниците се знаеха всеки щеше да ги отбягва, но те бяха тайни и незнайни. Външно почтени, уважавани хора. Хора обикновени, като всички останали. А защо го правеха? Колкото и да е чудно и те от страх. Страх, че ако откажат да доносничат те ще бъдат репресирани, а така си мислеха, че са подсигурени, че нищо няма да им се случи. Това беше една огромна, мръсна, лепкава паяжина, в която всеки имаше своето място – едни като жертви, други като паяци – доносници, а трети като паяци, които изяждаха всички останали. Но дори последните не бяха сигурни, защото те се изяждаха и помежду си. Красноречив пример за това беше злокобната участ на Трайчо Костов.

Всичко това беше тайно, на дъното, в душите на хората. Всички го знаеха, но никой не говореше за него. Държаха се, като че то не съществува.

Затова всички бягаха от Андрей. А той не можеше повече да търпи социализма. Научил се да работи безпогрешно, не можеше да търпи и никакви грешки, било конструктивни, било в производството. За тия години смени четири предприятия – гонен от всякъде. От веселия, непринуден, забавен Андрей – душата на компанията, не беше останало нищо. Беше се превърнал в неприятен човек. Никой не го разбираше. Всички бяха устремени към постигането на социалистическото щастие – да имаш апартамент, вила, лека кола и двуседмична почивка през годината на Черно море. Толкоз! На никой от простолюдието не разрешаваха да има повече.

В стремежа си за това лелеяно щастие всички крадяха. Предприятията по Конституция бяха общонародна собственост. Всеки я имаше за ничия и крадяха – кой повече, кой по-малко, в зависимост от своя ранг и пост,който заемаха в социалистическата йерархия. Директорите даваха първи и най-голям пример за това.То поне се виждаше, а какво правеха по-отговорните другари беше държавна тайна. Най-странното беше, че всички бяха доволни от това положение. Никой не говореше за корупция или нещо подобно. „Е, има и за тях, но има и за нас“. Това беше общоприетата максима, а че страната ни затъваше в заеми – никой не го бе грижа.

Границите на България бяха затворени. Можеш да отидеш на екскурзия из соцлагера, но сам. Семейството ти оставаше като заложник, за да са сигурни, че няма да избягаш и да не се върнеш. Дори до южната граница на България беше много трудно да се отиде. За целта трябваше да си извадиш от МВР така наречения „открит лист“, който се даваше след двуседмично проучване – кой си и защо отиваш там. А после десетки километри преди южната граница имаше контролно-пропусквателни пунктове, където проверяваха всичко отново и отново. Цяла България представляваше всъщност един огромен концентрационен лагер.

Мъчно ми беше за Андрей. Опитвах се да му помогна.

• Стига, Андрей, спри се вече. Не виждаш ли, че е невъзможно. Хората просто не те разбират, – казвах му много меко аз.

Ти поне, недей, Марта! Не разбираш ли,че се задушавам тук! Трябва да направя нещо! – троснато ми отговаряше той.

Въздъхвах тихо, душата ме болеше за него, но не можех да му помогна. Стараех се поне в семейството да му е добре, поне тук да има почивка. Прегръщах го, галех го нежно, щедро го дарявах с любовта си. Той ми отвръщаше с благодарност. Любовта ни беше все още свежа и голяма. Децата бяха пораснали – Стела беше вече студентка, а Антон в Математическата гимназия, но това не ни пречеше да се обичаме, както в първите години от съвместния ни живот. Дойде 10 ноември 1989 г. Тогава стана комунистическият преврат в България. Дълго преди това целият соцлагер вреше и кипеше. Всичко започна от събитията в Полша през 1980 г. с нейния профсъюз „Солидарност“. После дойде Горбачов с неговата „перестройка“ в Съветския съюз. После Унгария отвори тайно границите си и през тях масово и организирано бягаха немците от ГДР, отиваха най-напред в Австрия,а оттам в Западна Германия. Докато най-сетне рухна и Берлинската стена.

В България нямаше нищо. Никакви протести или вълнения. Всичко течеше в своя нормален социалистически ритъм. Вярно е, че от началото на 1989 г. беше започнал така наречения „възродителен процес“ за принудително сменяне на имената с български на българските турци. За оправдание на жестоките репресии, на които бяха подложени турците, комунистите разпространяваха слуха, че те искали автономия на районите, в които живееха. Българите повярваха на тези слухове, но се отнасяха с безразличие към съдбата им. Спокойно наблюдаваха репортажите по националната телевизия за масовото им преселване в Турция, как ги подиграваха, че отивали на екскурзия в Турция заедно с хладилниците си. Имаше тук-там единични гласове в тяхна защита, но по радио „Свободна Европа“. Българските медии се отнасяха само с подигравки към тях.

По-късно се чу за сформирания от д-р Тренчев профсъюз „Подкрепа“, но той нямаше никакви обществени прояви.

Няколко дни преди 10 XI случайно се видяхме с един приятел на Андрей, бивш негов колега. Беше много уплашен и отчаян. Разказа ни, че преди месец се събрали 9 човека, стари земеделци и написали писмо за реабилитация на Никола Петков. Всички го подписали, но докато се чудели какво да правят по-нататък с него, един от тях без да пита останалите взел, че го изпратил в радио „Свободна Европа“.

• Сега Държавна сигурност е по петите ми, а директора ме заплашва с уволнение, само няколко месеца преди да се пенсионирам – завърши разказа си той.

Не се притеснявай толкова много – успокои го Андрей. – На Тодор Живков и социалистическият строй не им остават много време. Не е чак толкова страшно. Я, по-добре ни ела на гости, да се разведриш.

Уговорихме се в един от следващите дни да ни дойде на гости. Този ден се случи точно 10. XI. Тъкмо обсъждахме инцидента с групата интелектуалци, които бяха малтретирани в градинката пред „Кристал“ в София, когато видяхме по телевизията новината за свалянето на Тодор Живков. То беше радост, то беше чудо! Мина доста време докато се успокоим. После се уговорихме да се съберем с останалите осем земеделци, за да обсъдим въпроса за учредяване на БЗНС – „Н. Петков“.Събирахме се няколко пъти в къщата на единия от тях. През декември направихме учредителното събрание.

Настана чудно време! Разбуниха се духовете на хората. Всичко стаявано цели 45 години през комунистическото управление на страната започна да излиза наяве. Започнаха първите спонтанни митинги. Сформира се коалицията СДС, в чийто състав влизаха няколко големи, с традиции партии – БЗНС – „Н.Петков“, Социалдемократическата партия, Демократическата партия, Радикалната партия и няколко нови, по-малки партии като Зелената партия. Започна да излиза и в-к „Демокрация“. Там се изнасяха потресающи факти за престъпленията на комунистическия режим. Публикувана бе карта на България, като с малки, черни черепи и кръстосани под тях кости се означаваха местата на всички концлагери. Даже ние с Андрей бяхме учудени колко много всъщност са били те. От дядо Въльо знаехме за Белене, Скравена и Богданов дол, но за останалите 101 концлагера нямахме никаква представа. Най-гадното беше в разказа на един от оцелелите от концлагера в една кариера край Ловеч. Условията там били по-жестоки от тези на хитлеристите в Освиенцим и Бухенвалд. Толкова много трупове на лагеристи имало там. Всяка вечер ги събирали с камионетка и ги откарвали в някаква свинеферма на брега на Дунава. Озверените и затъпели надзиратели разчленявали труповете и ги хвърляли през оградната мрежа на освирепелите свине, които търчали и грухтели нетърпеливо, а после се биели за кървавите хапки. А сетне, под формата на пържоли, кебапчета и кюфтета, същите свирепи животни са били на трапезата на всеки българин. Новогодишен подарък от Партията-кърмилница! По 5 лв. килото. Това е то, безотпадъчната технология на саморазправата и унищожението!

Отначало редовите комунисти тръпнеха от страх. Очакваха, че ще има нови репресии, този път срещу тях. Но, ние опозицията, не искахме това. Не търсехме мъст и отмъщение. Искахме всичко да се каже гласно, за да се знае и помни, а после почтено да го погребем в миналото си. Очаквахме едно искрено покаяние от тяхна страна, а сетне да започнем нов и чист живот.

Вместо това БКП стегна редиците си, мимикрира в БСП- Българска социалистическа партия, преименува и партийния си орган от в-к „Работническо дело“ във в-к „Дума“. Стефан Продев основа рубриката „Ние пак сме тук“, като с нея вдъхваше сили и кураж на редовите комунисти. После сформираха „Национална кръгла маса“, на която заедно с новообразуваната опозиция трябваше да вземат решение как да протече живота по-нататък. След дълги, мъчителни преговори взеха решение за насрочване на избори за Велико народно събрание, което да изготви нова Конституция на България.

Беше чудно време! Имаше духовен подем, възторг от свободата, еуфория! Изливахме на воля чувствата си по улици и площади. Музика, цветя, небесносините знамена на СДС се вееха свободно. Празник за душата!

Докато ние скандирахме по митингите Се-Де-Се и Де-мо-кра-ци-я, БСП се окопаваше и стягаше редиците си за поредното престъпление.

През юни 1990 г. СДС загуби изборите.Те бяха фалшифицирани. Централната избирателна комисия и до ден днешен не излезе с официален протокол за изборните резултати. СДС пак беше в опозиция. Андрей Луканов оглави новото комунистическо правителство, а Жельо Желев, лидерът на СДС, стана Президент на Републиката. Избра го не народът, чрез избори, а Великото народно събрание по предложение на БСП.

Първо се появи безработицата. Всички предприятия се освобождаваха от излишните си кадри. От излишно раздутите си щатове. Всъщност скритата до тогава безработица излезе наяве. Предприятията бъкаха от платени партийни, комсомолски и профсъюзни деятели. Всички спортисти се водеха аматьори, защото бяха пръснати по предприятията, но само получаваха заплати от тях. Дори не знаеха къде се намират те, защото получаваха заплатите си по пощата. Да не говорим за разните некадърници, които само се размотаваха насам-натам през цялото работно време. Тогава се разбра колко неефективна и енергоемка е социалистическата ни икономика.

После се появиха първите частни фирми, почти всички с посредническа дейност. По предприятията плъпнаха тези фирмаджии и изкупуваха всички залежали материали по складовете. Поради неритмичното снабдяване по време на социализма всички предприятия се презапасяваха. Сега започнаха да се освобождават от излишното. Бракуваха и продаваха. Частните фирми изкупуваха всичко на безценица и го складираха някъде.

После дойде време, когато всички стоки от магазините изчезнаха. Рафтовете бяха празни. Дори хлябът и млякото не достигаха. Хората се редяха на дълги опашки пред магазините още от 4 часа сутринта. Имаше много свободни пари, а нямаше какво да се купи срещу тях. Така дойде инфлацията. После във връзка с нея Андрей Луканов нареди да се направи преоценка на всички стоки и материали. Сега вече посредническите фирми плъпнаха отново по предприятията като им предлагаха същите закупени от тях материали, но на новите цени. Така бившата комунистическа номенклатура забогатя. Защото това бяха нейни фирми – къде директно, къде чрез подставени лица.

После дойде реда на частните банки. Никнеха една след друга, като гъби. Тайните ченгета от Държавна сигурност правеха банки и застрахователни дружества. Появи се рекетът с неговите „мутри“,а банките подмамваха хората с огромни месечни лихви и те се втурнаха да внасят парите си в тях. После дойдоха кредитните милионери. Пак бяха комунистически потенциал. Теглеха от тези банки огромни кредити, като гарант за тях ставаха държавните предприятия, преобразувани в Дружества с ограничена отговорност – ООД. И тъй като директорите им не носеха никаква материална отговорност за евентуален фалит на предприятието с охота, (а може би и срещу комисионни), ставаха гаранти с имуществото на предприятието. После кредиторите не връщаха взетия заем, а съответното предприятие-гарант го издължаваше. Така изведнъж предприятията се оказаха в много тежко финансово положение. Още по-лошо стана, когато кредитните милионери завъртяха търговия с вносни, западни стоки. Подбиха българския пазар. В целия соцлагер течаха същите процеси и тъй като почти всичкия български износ беше за него, загубихме и пазарите си. Така цялата ни икономика забуксува на празни обороти. Нямаше работа, предприятията бездействаха и бълваха непрекъснато поток от безработни. После същите тия частни банки, една по една изнесоха всички събрани пари (обърнати във валута естествено) в чужбина, а след това обяваваха фалит. Както бяха изникнали като гъби, така и фалираха една по една. После хиперинфлацията довърши всичко.

Така БКП – БСП за втори път ограби собствения си народ. Първият път чрез Закона за Национализацията през 1948 г., а сега тайно и подмолно.

За да не се разбере какво точно става в страната пуснаха в ход порнографията. Всички уж независими вестници и списания отпечатваха порнографски материали. Дори календарите бяха с порнографски снимки. Порнография, проституция, престъпност заляха страната. Отприщиха се най-низките, долни човешки страсти – кражби, измами, убийства, изнасилвания дори на 70-80 годишни бабички, блудства – ставаха непрекъснато, всеки божи ден. Честните, почтени хора стъписани гледаха и не можеха да разберат какво става, а комунистите нагло се хилеха: „Нали искахте демокрация, е те това е демокрацията!“ Нищо подобно! Това беше период на първоначално натрупване на капитала. Кой както можеше и кой над когото можеше!

След еуфорията дойде отрезвяването. Тая човешка гмеж дълбоко отвращаваше честните, почтени хора. Те, един по един, започнаха да се оттеглят от обществения живот. 700 000 млади,образовани българи напуснаха завинаги България. Бяха готови да вършат мръсната, черна работа на Европа, САЩ и Канада, само и само да не са тук. Нямала условия за развитие.

С Андрей не ги разбирахме. Питахме се с тревога защо сега, когато имаше вече свобода те бягаха? Защо чакаха всичко наготово? Ами нали те бяха бъдещето на тая страна? Защо не остават тук и не го направят това бъдеще такова, че да им харесва? До кога престарелите им родители трябваше да се грижат за тях и да им поднесат и бъдещето наготово?!

Единственият разумен отговор на всички тия въпроси беше: защото това беше подарена свобода, а не дълбоко осъзната необходимост. Затова не се втурнаха да я защитават, затова не отстояваха правата си и по този начин позволиха мръсната пяна на обществото да излезе най-отгоре.

През 1991 г. Андрей беше кмет в родното си село, но на изборите за местна власт през октомври 1991 г., не го избраха. Предпочетоха комунистката, бивша библиотекарка в селското читалище.

Пак през тази година имаше и нови парламентарни избори, този път за Обикновено народно събрание. С изготвянето на Конституцията Великото народно събрание беше приключило своята работа. Аз бях кандидат за народен представител от листата на БЗНС „Н. Петков“. Само, че Постоянното присъствие направи огромна грешка като излезе от състава на СДС и се яви самостоятелно на изборите. Не можа да премине 4-процентовата бариера. Така за първи път в историята на БЗНС той нямаше свои депутати в парламента. СДС спечели изборите с незначителна преднина пред БСП, но нямаше парламентарно мнозинство. Затова се наложи да сключи политическо споразумение с ДПС и с така полученото крехко мнозинство състави първото демократично правителство оглавявано от Филип Димитров.

Все още работех в НИСИ. В началото на годината на един стопански съвет ръководителят на машиностроителното направление (моят пряк началник) предложи да изготвим програма за оцеляване. Бяхме се отделили от НИСИ – София, бяхме самостоятелно ООД и нямаше вече никаква приложна наука. Търсехме самостоятелно работа, а тя все по-трудно се намираше и все по-осезателно усещахме как предприятието се задъхва. Попдимитров, обаче, махна пренебрежително с ръка и всичко продължи по старому. После в София имаше обявен конкурс за няколко обекта, но нашето ръководство не могло да предложи добри оферти и така ги изтървахме. Към края на годината вече бяхме толкова зле, че Попдимитров реши да ликвидира цялото строително направление. Направи общо събрание на колектива. Главната счетоводителка прочете обстоен доклад с пълен анализ на финансовото състояние. В него, обаче, тя хвърляше вината върху нас под предлог, че всички пари отивали само за заплати. Не се стърпях и взех думата за изказване.

Колеги, много внимателно изслушах доклада на гл.счетоводителка. Тук ни се вменява чувство за вина. Всеки от нас е дошъл да работи, а не само да получава заплата. Ръководството на института носи вината за това,че…

Речта ми беше много дълга. Обвинявах главно Попдимитров в мудност и бездействие. Изнесох много необорими факти в подкрепа на това твърдение, а после завърших с предложението:

• Сега започва „бум“ в частното еднофамилно строителство на къщи. Строителното направление има възможност да поеме тази работа. А ние можем да се пренастроим и да поемем всички необходими метални конструкции. Колеги, моля ви се, помислете добре. Нека бъдем по-гъвкави, можем да запазим цялостта на предприятието.

Никой от колегите строители не стана да ме подкрепи. Само началника на експерименталния цех се нахвърли отгоре ми:

• Нека каже Антонова, колко време само се размотава, а ние от цеха я храним!

Вярно е, че се размотавам – веднага реагирах аз,- Но това е защото нямам работа. Кажи има ли задача, която не съм изпълнила навреме? А колкото до храненето не вие мен, а аз храня вас, защото целия цех работи само мои машини!

Той млъкна сконфузен. Не приеха предложението ми. Даже не го подложиха на гласуване. Попдимитров не ми прости тая реч. Заедно с всички от строителното направление, съкрати и мен.

Така в началото на 1992 г. и двамата с Андрей се оказахме без работа. Един ден Андрей ми каза:Знаеш ли, всички предприятия са започнали да разпродават ведомствените си жилища. Какво ще кажеш да отида в ЗСК и да поискам да закупим апартамента? Сега имаме спестени пари, да ги използваме, докато инфлацията не ги е изяла.

• Прав си, Андрей. Само, че Вергилов все още е директор там и дали ще разреши?

Е, поне ще опитам – отвърна той.

Андрей няколко пъти ходи при Вергилов, като го молеше да ни продаде апартамента. От целия блок само той все още не беше продаден. После отидох и аз. Имахме един много неприятен разговор, защото Вергилов категорично отказваше да удовлетвори молбата ни. Накрая се примирихме твърде разочаровани.

През април Общинският съвет, в изпълнение на Закона за земеделските земи, започна да набира кадри за сформиране на ликвидационни съвети. Всички ТКЗС-та трябваше да бъдат ликвидирани, а земята и имуществото им да се раздаде на бившите собственици и работници.

Двамата подадохме молби, но одобриха само мен и бях назначена за председател на ликвидационен съвет в един близък до града регион. ТКЗС-то обединяваше землищата на 6 села, разположени в сърцето на Средна гора. Разстоянието по въздушна линия от първото до последното село беше около 30 км.

Ликвидационният съвет се състоеше от пет човека: аз, Господин Михов – счетоводител, Иван Зайков – строителен техник, Таня – средно икономическо образование и Марина – зоотехник. Таня и Марина бяха млади момичета, току що завършили образованието си, а Михов и Зайков- вече пенсионери.

Селяните ни приеха сравнитерно добре. С огромна неприязън, но спокойно, за разлика от много други места из окръга, където имаше селски бунтове и се налагаше с полиция да въдворяват ликвидационните съвети. Още докато се работеше Закона за земята в Народното събрание, БСП се беше погрижила да настрои хората по селата. Разпространяваха какви ли не долнопробни слухове, че СДС ще ликвидира ТКЗС-тата, като ги разграби. Крадецът викаше „дръжте крадеца!“

Заварихме ТКЗС-то вече ликвидирано. След няколко много бурни заседания с кавги и крясъци бил съставен споразумителен протокол, с който цялото имущество се разпределило между 6 новорегистрирани земеделски кооперации – по една във всяко село. Тия кооперации бяха така наречените орсовки. По името на депутата Орсов от БСП, който беше съставил брошура с подробни указания как да образува кооперации и да извземат имуществото. Тия кооперации бяха регистрирани във фирменото отделение на Районния съд, но фактически не бяха законни – член-кооператорите де юре не притежаваха никаква частна собственост, нито земя, нито инвентар.Точно това беше задачата на ликвидационните съвети: да разпредели законосъобразно земята и имуществото, като преди това удовлетвори всички кредитори на ТКЗС-то. Едва тогава частните стопани можеха да се сдружават в кооперации, или самостоятелно да обработват земята си. Но БСП бързаше да разграби всичко, както направи с предприятията.

От целия личен състав на ТКЗС-то бяха останали само трима човека: председателката, гл.счетоводител и още една счетоводителка. От деня на постъпването ни, от отдел „Земеделие“ на Общинския съвет, връчиха заповед за уволнение на председателката. От този момент нататък аз отговарях за всичко.

Администрацията на ТКЗС-то се намираше в една частна къща в курортно село, разположена долу-горе по средата на шестте села. Къщата беше вече реституирана и собствениците даваха зор да се изнесем от там. Чудехме се какво да правим, къде да отидем? После разбрахме, че в Пряпорец – едно от моите села кметството се помещава в голяма сграда, в която има незаети стаи. Отидохме там, разговаряхме с кмета на селото и той ни разреши да се нанесем в три стаи. В едната преместихме целия счетоводен архив, в другата се настаниха гл.счетоводител и счетоводителката на ТКЗС-то, а в третата бяхме ние.

Гл. счетоводител ни предаде касата. В нея имаше 17 лв., после ни обясни, че миналата година са теглили 1 000 000 лв. потребителски заем и понеже нищо не бяха погасили от него банковата сметка е блокирана. От три месеца не са плащали заплати на цялата администрация, поради липса на средства. След тия кратки обяснения той просто избяга. Един ден преди да дойдем ние, той си изплатил всички заплати и си приключил сам трудовата книжка. Започнахме да го търсим. Живееше сам на квартира, но беше напуснал и нея. Поискахме съдействие от МВР за издирването му,защото предстоеше ревизия.

Оказа се, че цялото ТКЗС е незаконно. Не беше регистрирано като юридическа единица в Районния съд. Как са работели тия хора толкова години, как бяха открили сметка в банката, като нямаха регистрация? Хванах се за главата. Как да оправим цялата тая бъркотия?

Най-напред обиколихме шестте села, за да се запознаем с обстановката. Във всички села, с изключение на Борилово, ръководствата на кооперациите ни приеха добре, но с тревога ме питаха какво ще правя с тях, тъй като бяха наясно с незаконния си статут. Отговорих им, че първо искам да се запозная с цялостното състояние на ТКЗС-то, а после ще взема решение за тях. Състоянието беше плачевно. Всички посеви от ечемик и пшеница бяха много лоши. По необясними причини бяха проточили сеитбата, без да орат, само с дисковане чак до Коледа и с хвърленото семе само бяха нахранили птиците и полските мишки. Само в Пряпорец имаше няколко ниви в добро състояние. В Остра могила 30 т. силаж за овцете беше напълно изгнил и отдалеч се усещаше острата му кисела миризма. Пак там имаше и 200 дка напълно изсъхнала лавандула. Разсадът за нея бил закупен още през есента, но неправилно бил съхранен и не засят навреме. Чак през април, когато била образувана кооперацията, председателят й организирал засяването му, но било вече късно. В Казанка всичко беше добре, но пък това беше селото с най-малко землище – 600 дка. Останалите 2000 дка навремето били закупени от Министерство на отбраната за построяване на военен полигон за изпитване на артилерийски снаряди. Той беше разположен по билото на Средна гора и беше глътнал едни от най-хубавите земи на всичките шест села. В Борилово имаше започнат строеж на нов овчарник. Така стоеше недовършен, защото по договор с някаква частна фирма трябвало поетапно да заплащат строителството му, но това не било направено. По-късно фирмата заведе дело срещу нас. Искаше си парите. Споразумяхме се да не им заплатим направеното, а те да си демонтират панелите и да си вземат строителните материали. В Змеево бъркотията беше най-голяма. Кооперацията беше една, но землището беше разделено – половината към нашия ликвидационен съвет, а другата половина към градското АПК. Във всяко село имаше по едно стадо от 400-500 овце, които бяха в прилично състояние, за разлика от машинния парк. Навсякъде из всички стопански дворове беше разхвърляна изпочупена селскостопанска техника. Всички кооперации имаха само по един работещ трактор с принадлежащите към него съоръжения. За шестте села имаше само една комбайна и една сенокосачка. На всичкото отгоре, още в първите дни от постъпването ни, от Районното данъчно управление дойдоха и ни съставиха акт. Две години подред ТКЗС-то не плащало данък обществено осигуряване (ДОО). Сумата беше огромна. Главницата плюс прилежащите й лихви възлизаше на около 300 000 лв.

С помощта на кметовете във всички села направих общоселски събрания. Изнесох подробна информация за състоянието на ТКЗС- то, в което го заварихме. После разясних каква е нашата задача и какво ще направим. Хората се поуспокоиха малко, но зорко следяха всяка наша стъпка. Често правех такива събрания, като се стараех да внеса максимално успокоение сред тях, но въпреки това обстановката си оставаше много сложна. Слуховете не спираха – кой от кой по-гаден и нелеп. Кражби ставаха почти всеки ден. Не липсваха и саботажи. С мъка успявах да опазя тяхното имущество от самите тях.Още докато обикалях из селата от Змеево дойдоха и ми се оплакаха, че бориловци им откраднали трактора. Председателят на бориловската кооперация заедно със счетоводителката и един тракторист отишли в Змеево за разрешаване на някакъв спорен въпрос и докато всички били вътре в канцеларията, бориловският тракторист подкарал трактора. Всички излезли навън и започнали да викат подире му, но без всякакъв резултат. Бориловският председател и счетоводителката се възползвали от суматохата и избягали. Председателят в Борилово беше бившия агроном на ТКЗС-то и ни беше посрещнал с голяма неприязън.

Веднага отидохме в Борилово да искаме обяснение за случилото се. Председателят го нямаше – бил някъде по работа, а механизаторите ми показаха писмена заповед, с която той им нареждаше да извземат трактора от Змеево. Няколко дни подред ходех до Борилово, за да се срещна с него, но той все отсъстваше. Разбрах,че ни разиграва нарочно. Всички ме наблюдаваха и с любопитство очакваха да видят какво ще направя. Уволних го и наредих трактора да се върне обратно в Змеево. Връчих заповедта за уволнение на счетоводителката му, тъй като пак го нямаше. След два часа той дойде при мен и нагло поиска обяснение защо го уволнявам. Ядосах се много и креснах отгоре му:

• Първо ти не си никакъв, кооперацията е нелегитимна и нямаш право да издаваш заповеди! И каква е тая инвентаризация, на която се позоваваш в заповедта си? Инвентаризация по никое време,преди жътва. Освен това ти си подписал споразумителния протокол и знаеш много добре, че във всяко село има само по един трактор. От къде, накъде ти ще имаш два, а в Змеево ще се чудят какво да правят! Заповедта ми не подлежи на обжалване! Толкоз!

Ще видим тая работа! – закани се той. – Ще се оплача и ако трябва и до съд ще стигна!

Оплаквай се където щеш!- все още крещях аз.- Докато съм председател на ликвидационния съвет на никого няма да позволя да безобразничи и да ме разиграва! Сега, взимай си трудовата книжка и веднага се махай!

Същият ден бях свикала съвещание с всички председатели и счетоводители на кооперациите. Те чуха разправията и мълчаха сконфузено, но разбраха, че ще управлявам с твърда ръка. Съобщих им решението си, че ги оставам да работят. Нямаше никакъв смисъл да ги уволня и да върна старите кадри – ония, които бяха довели ТКЗС-то до пълна разруха. Тия поне бяха приели работата присърце и работеха с ентусиазъм. Изгладих спорните въпроси между тях,тъй като все още имаше такива. Разпределих работата така: те щяха да провеждат текущата работа, аз се заемах с организационната и координираща работа между тях. Нашия счетоводител Михов трябваше да се заеме със счетоводния архив и заедно със старата счетоводителка на ТКЗС-то да посрещнат ревизора, който скоро щеше да дойде. Иван Зайков стана шофьор на раздрънкания джип, с който обикаляхме селата. Таня беше моя секретарка, и касиерка, и деловодителка, и водеше счетоводството на ликвидационния съвет. От кооперациите всеки месец трябваше да получаваме пари за издръжката на ликвидационния съвет.

Михов категорично отказа да се заеме със счетоводния архив под предлог, че не било етично да се рови в работата на колегата си – гл. счетоводител на ТКЗС-то. Тогава му възложих да се заеме с първия етап от ликвидационната работа – изчисляването на трудовото участие на всички, които бяха работили в ТКЗС-то от създаването му до днес. Той започна, но много бързо се отказа и от тая работа, като заяви, че не е по силите му да се справи с нея. Явно беше дошъл с намерението само да получава заплата. Написах докладна записка до зам. кмета по земеделие на Общинския съвет, като настоявах да ми назначат друг счетоводител. Михов отговори с възражение, в което ме обвиняваше, че съм имала авторитарен стил на работа, след което напусна.

От МВР бяха намерили гл.счетоводител на ТКЗС-то и го бяха заставили да дойде при нас, но той заяви, че е приключил с работата си тук и е започнал нова работа. Не можех да направя нищо, тъй като си беше взел трудовата книжка. Така само старата счетоводителка посрещна ревизора. Какво направи тая жена с него, така и не разбрахме, но той приключи ревизията с ревизионна записка, вместо с ревизионен акт, както очаквахме всички ние. А имаше защо: искахме да знаем как и за какво бяха похарчени парите от взетия заем, имаше една много заплетена далавера с 2000 незаприходени агнета, очаквахме, че ще бъдат разгледани въпросите с изсъхналата лавандула и негодния силаж. Един трактор беше продаден за смешната цена от 50 лв.

Всеки петък след обяд правех съвещание с всички председатели и счетоводители на кооперациите. На тях поставях и разглеждахме предстоящите за следващата седмица задачи. Вземах съответните решения. Всичко старателно се протоколираше. На едно такова съвещание ревизорът прочете ревизионната си записка и поиска да я подпиша. Никой от нас не беше съгласен с така направените в нея констатации. Излизаше,че всичко в ТКЗС-то е наред и законносъобразно. Бурно протестирахме, че ревизията приключва със записка вместо с ревизионен акт. Ревизорът започна да ни убеждава, че ревизионна записка и ревизионен акт били едно и също нещо. Имаше ни за пълни тъпаци. Не подписах записката, а вместо това направих една делегация, с която отидохме при Началника на Районното управление за финансов контрол. Изразихме недоволството си от работата на ревизора и поискахме втора ревизия, която обективно да прецени работата на ТКЗС-то. Началникът категорично отказа втора ревизия без да ни обясни защо. Тогава ние му заявихме, че няма да платим толкова през пръсти свършена работа. Той само сви рамене.

Така с тая записка не можехме да направим нищо. Ако имахме ревизионен акт щяхме да го дадем на прокуратурата и да потърсим съдебна отговорност от виновните лица. Парите сигурно нямаше да можем да върнем, но поне щеше да има някакво справедливо възмездие за безотговорната им работа. По-късно от баща си разбрах, че не може да се прави втора ревизия от Районния отдел за държавен финансов контрол. Това можело да стане като поискаме ревизия от Министерство на земеделието, но това се правело в много редки, изключителни случаи, тъй като било по същество ревизия на самия ревизор.

Бях си взела отпуска и отидох да видя татко, тъй като той беше на смъртно легло. Почина на 20 юли 1992 г. точно три месеца след смъртта на майка ми. Тя беше починала на 20 април. Даже дните съвпадаха – бяха все понеделници. Като разбраха това, съседките започнаха съчувствено да клатят глави и заявиха,че било много лоша поличба. До година щяло да има и трета смърт в семейството ни. Не им обърнах никакво внимание, тъй като не бях суеверна и за мен това беше пълна глупост. Но те излязоха прави.

Смъртта на родителите ми беше тежка загуба за мен. Чувствах се като дърво без корен, но нямах никакво време за тъгуване. Работата ме притискаше и аз й се отдадох изцяло. Жътвата беше в разгара си. С Кольо Танев, председателят на кооперацията в Пряпорец, след дълги преговори успяхме да наемем една бригада комбайнери. Сключихме договор с тях на най-ниските цени в целия окръг. Много се страхувах как ще протече цялата жътвена кампания, защото не знаех как се прави това и трябваше да разчитам изцяло на опита и добросъвестността на самите комбайнери. Още повече, че миналата година една комбайна се обърнала и запалила. Целият блок със зърно изгорял и едва успели да овладеят пожара. Трудността идваше от това, че нивите бяха по склоновете на Средна гора с наклон около 30°. Комбайнерите, обаче, свършиха много добре цялата работа. Нямаше никакви инциденти. Останахме много доволни и затова накрая освен договореното заплащане им отпуснах и малка премия. Те също останаха доволни от нашия жест.

Средният добив беше около 90 кг/дка. Веднага заделихме най- доброто за посев. Почистихме го и го обеззаразихме с разтвор от син камък. Не можехме да си позволим по-скъпи и надеждни препарати. Заделихме и зърно за изхранването на овцете. Накрая раздадохме останалото, като рента на селяните. Малко беше, но хората бяха доволни, защото за пръв път от създаването на ТКЗС-то получаваха нещо от земята си.

Едва приключили с жътвата, трябваше да се заемем с малините. В Пряпорец и Борилово имаше един масив от 130 дка късен сорт малини. С Кольо Танев отидохме в Консервния комбинат в града и предложихме на директора да изкупи малините по 10лв/кг. Той не даваше повече от блв/кг Дълго го увещавахме, но той остана непреклонен. Тогава поискахме писмо, че отказва да изкупи малиновата реколта и ни дава разрешение да я продадем на друг купувач. Преди три години ТКЗС-то беше засадило малините със средства отпуснати от Консервния комбинат и с договор се задължаваше да предава продукцията само на него.

Обявихме търг за изкупуването на малините. Явиха се две частни фирми – една софийска фирма и две млади момчета от нашия град. Софиянци даже носеха готов съставен договор, но предложиха цена от блв/кг. Търгът спечелиха младите момчета, които се съгласиха на 10лв/кг. Софийската фирма се представляваше от една жена, наета от фирмата да организира всичко. Началниците й като разбраха, че са загубили търга веднага дойдоха. Една вечер в 9 часа Кольо Танев ги доведе чак вкъщи, като молеха да отидем някъде и се споразумеем да откажем договора с младите момчета и да дадем малините на тях. Отидохме в едно барче в центъра на града, което работеше на нон-стоп. Те веднага отрупаха масата с алкохол и мезета. Започнаха да развиват някаква своя много сложна теория как отначало щели да плащат по блв/кг,а впоследствие постепенно щели да увеличат цената до 13лв/кг. Бяха трима изпечени мошеници, които искаха да изкупят голямото количество малини в началото на беритбата на ниска цена, а едва когато свършат и хората започнат да баберкуват щяха да предложат висока цена. Отказах да им дадем малините. Те ме държаха до 3 часа през нощта в това барче, като много разчитаха на алкохола да ми подейства и да подпиша договор с тях. Отидоха си много разочаровани от моя отказ, но не спряха до тук. Когато направих общоселско събрание, на което подробно разяснихме условията, при които трябваше да стане беритбата, софиянци нахлуха вътре в салона и започнаха да викат, че ние сме мошеници, сключили сме неизгоден договор, че те давали по 13лв/кг, а ние сме отхвърлили предложението им. Селяните настръхнаха веднага. Те и без това гледаха с голямо недоверие на ликвидационния съвет благодарение на постоянните комунистически слухове, че ние сме щели да ограбим ТКЗС-то.

Станах веднага, прочетох договора предложен от софийската фирма. В него се цитираше само първоначалната цена от блв/кг. Разясних подробно какво всъщност искаха да направят те. Успях да овладея положението, но софиянци пак не се отказаха. Като започна беритбата те ходеха между хората и ги увещаваха да работят за тях, като крадат от малините. Бяха командировали двама души, които непрекъснато ни създаваха неприятности. Момчетата, с които сключихме договор ми се оплакаха от тях. Казах им:

– Момчета, ако вие удържите на договорената цена, работете спокойно. Не приемам никакви отбиви от цената, нали се разбрахме, че за качеството на малините при транспортирането им отговаряте вие. В противен случай, ей къде са шопите, веднага давам малините на тях!

Добри пари спечелихме от малините. Тогава софиянци решиха да си отмъстят. Написали писмо до Министерство на земеделието, че малините били на консервния комбинат, а ние сме ги продали на частна фирма. От Министерството искаха обяснение. Веднага им изпратихме писмото от директора на Консервния комбинат, с което отказваше изкупуването. Добре, че предвидливо бяхме взели това писмо.

През септември, когато започна есенната сеитба, ние, ликвидационния съвет започнахме работа по първия етап от ликвидацията на ТКЗС – то. Трябваше да определим трудовото участие на всички, които бяха работили в ТКЗС-то от неговото създаване до настоящия момент. Съобразно броя на отработените дни щяха да получат дял от имуществото му.

Това беше огромна, обемиста работа. Наехме по един или двама местни хора във всяко село, които добре познаваха хората от селото си. Бяха все пенсионери, които преди това са били в счетоводството на ТКЗС-то. Дадохме им подробни указания какво трябва да свършат. Трябваше да направят точен списък на всички, които са работили в ТКЗС-то, като от ведомостите извадят точния брой на отработените дни. Трудността идваше от жените, които бяха работили там: Веднъж се водеха по бащино име, после по малкото име на съпрузите си, както е било на времето си, а по-късно по фамилното име на съпрузите. Така, че една и съща жена фигурираше във ведомостите под три различни имена. Освен това искахме да групират хората по семейства, за да може по-лесно да се определят наследниците на починалите. После ние започнахме да обобщаваме така извлечената информация. По дадената ни от Министерството на земеделието методика определихме кои имат право на дялово участие и с колко точно трудодни участваха. Цялата тая огромна по обем работа свършихме за два месеца. Резултатът беше: около 4000 човека с над 5 000 000 трудодни. Всичко отчетено човек по човек, ден по ден. После преписахме всичко на пишеща машина и изложихме списъците във всяко село на видно място, като дадохме 14-дневен срок за евентуални възражения.

Започна вторият етап от Закона за земята – земеразделянето. Тази задача се изпълняваше от геодезисти, не от нас. Трябваше да се определи на всеки поотделно колко земя му се полагаше. Там, където имаше запазени нотариални актове или емлячни регистри работата ставаше бързо и лесно, но за 45 години комунистическо управление много от документите бяха загубени или унищожени. Затова се налагаше хората да подават декларации и с тях да заявяват количеството на земята си. Въпреки,че непрекъснато роптаеха, че не искат тая земя, защото какво щели да правят с нея, как щели да я обработват, толкова много лъжеха в декларациите, че накрая, когато се обобщаваха всички подадени документи излизаше, че заявената земя е много повече от землището на селото.

Същото стана и с добитъка. Почти всички ликвидационни съвети раздаваха животните – овце или крави, на кой колкото му се полагаше. Селяните вместо да се радват на придобитата частна собственост, взеха, че ги изклаха. Нямали с какво да ги хранят. Нали получиха рента! А после крещяха, че СДС и ликвидационните съвети унищожили селското стопанство.

Аз не раздадох овцете. Целият район беше чисто комунистически. И шестте села бяха пълни с бивши партизани, ятаци и разни комунистически функционери. Но собствеността си беше тяхна и щом държаха да имат кооперации-тип ТКЗС, аз нямах нищо против. Трябваше само да им разпределя имуществото, а от там нататък какво щяха да правят си беше тяхна работа. Освен това животновъдството беше единствения рентабилен отрасъл и само чрез него можехме да върнем взетия от банката кредит. Зърнопроизводството в тази бедна полупланинска земя не беше рентабилно, стигаше колкото да се изхранят животните през зимата. Трайни насаждения, освен една много стара сливова градина в Казанка и малините в Пряпорец и Борилово, нямаше. Малините вече бяха 3-годишни, а по проект щяха да са рентабилни само още 2 години.

През ноември работата беше вече на привършване. Сеитбата завършихме до 20. X. и както трябва – с дълбока оран и дисковане. Осигурили бяхме храна за овцете, заделихме пари за гледачите им и за малкото хора, които щяха да работят през цялата зима. Приключвахме годината без печалба, но и без загуба. Само за нас, ликвидационният съвет, пари нямаше. Вече трети месец работехме без заплати.

Зимата неумолимо настъпваше. Падна първият сняг. Джипът, с който ходехме по селата, отдавна не го ползвахме, защото беше много амортизиран. Един ден, както пътувахме, така се раздруса целия, че щеше да ни хвърли в едно дере. Иван Зайков с големи усилия успя да го овладее в последния момент и да го спре на ръба на дерето, но много се уплаши и подаде молба за напускане. Не ми оставаше нищо друго освен да ходя пеша от село в село, тъй като все още имаше довършителни работи. Студ, сняг, виелица, а аз крачех ли, крачех по безлюдните междуселски пътища. По едно време се чу, че вълците започнали да слизат от планината. Бяха видели няколко от тях. През цялото време беше толкова трудно, а сега и вълци! Не издържах повече. Не стига, че работех без заплата, но харчех и от малкото останали ни спестявания, за транспорт до Пряпорец. Подадох молба за напускане.

Докато бях в ликвидационния съвет Андрей непрекъснато търсеше работа, но без никакъв успех. Все пак през това време беше успял да уреди нещо много важно за нас. Купихме апартамента. Андрей беше разговарял с една много близка роднина на Вергилов. Тя навремето също беше работила в ЗСК и знаеше за нашата борба с Вергилов, но останала много изненадана, че след толкова години той все още не искаше да ни продаде апартамента. Обещала да ни помогне. Какво беше разговаряла с него, така и не разбрахме, но един ден Вергилов извикал Андрей и оформили всички необходими документи.

След като платихме апартамента, от спестяванията ни останаха малко пари. Отделихме от тях една съвсем скромна сума, с която подпомогнахме сватовете ни да направят сватбата на Стела. Тя беше завършила висшето си образование и се омъжи за свой състудент, много приятен младеж. Той беше от голям крайдунавски град и тя се премести там.

Тримата с Антон се издържахме само от моята заплата, а после когато вече нямаше пари и работех без заплата,започнахме да харчим от малкото останали ни спестявания. Налагаше се Андрей незабавно да започне работа. Той разбра, че Вергилов вече се е пенсионирал и на негово място беше назначен един наш бивш колега, строителен инженер. Андрей разговаря с него, обясни му в какво отчаяно положение сме и той го взе на работа. Въпреки, че сега новият директор на ЗСК беше разбран човек, колективът, с който трябваше да работи Андрей беше същия, какъвто беше преди 10 години. Посрещнали го с открита неприязън, все още помнейки тогавашните събития.

През януари 1993 г. напуснах ликвидационния съвет. Пак останахме на една заплата. А и Антон тази година беше абитуриент. Започнах упорито да търся работа. Следях всички обяви. Явявах се на какви ли не конкурси, но по моята специалност търсеха само млади мъже. Никой не искаше баба-инженер. През март Общинският съвет обяви конкурс за управители на всички общински предприятия. Подадох молба да бъда допусната до конкурса. Процедурата беше много дълга и сложна. След като ме допуснаха до конкурса, трябваше да се направи бизнес-проект, който пък трябваше да се защити пред изпитна комисия, съставена от общинските съветници. Накрая спечелилите конкурса трябваше да бъдат одобрени на сесия на Общинския съвет и едва тогава кмета на града можеше да ни назначи на работа.

Кандидатствах за управител на едно голямо предприятие, чиито работници бяха инвалиди. Предвид социалните му функции то нямаше да бъде приватизирано. Направих отличен бизнес-проект, а после на защитата се представих много добре и спечелих конкурса. Обаче на сесията на Общинския съвет, когато трябваше да бъдем одобрени, съветниците от групата на БСП заявиха, че изпитната комисия не била легитимна, тъй като нямало техни представители в нея и след бурни дебати и гласуване, анулираха конкурса. Аз пак бях без работа.

После опитах да стана шивачка. Но конуренцията беше много голяма, тъй като куфарната търговия беше в разцвета си и от Турция се внасяха много евтини готови облекла. С голям зор успях да намеря няколко клиентки. Исках първо да си създам клиентела, а после да открия частна фирма. Уших няколко неща, които ми бяха поръчани, но за един месец изкарах толкова малко пари, че беше просто смешно с тях да издържам семейството си. И този опит завърши с провал. Чудех се какво да правя. Имах само никому ненужни вече знания.

По това време Андрей вече беше много болен. Даже аз не си давах сметка колко много болен беше всъщност. Наистина през годините беше прекарал бъбречна операция, после много тежък пиелонефрит, след който беше останал само с един функциониращ бъбрек. Поддържаше непрекъснато много високо кръвно налягане, независимо от провежданото лечение. Но най-лошато бе, че го болеше душата.

Виждаше ясно всичко, което ставаше в страната. Безпогрешно отгатваше тайните козни на БСП, виждаше как народът се хващаше на евтините им уловки, как с всеки изминал ден ставаше все по­беден и безпомощно се луташе в безпътица, как не знаеше какво да прави с подарената му свобода – тя нито се ядеше, нито се пиеше, а народа искаше само това.

Не за това беше мечтал той. Целият му живот беше минал в борба с комунизма. Не беше постигнал нищо.

Беше много унил и отчаян. Само аз му бях останала.Често ме молеше:

• Марта, моля те, кажи ми, че ме обичаш.

Знаеш, че е така, Андрей. Не мога да живея без тебе – отвръщах му аз, а после се прегръщахме и той тихо въздъхваше.

В ЗСК обстановката около него с всеки изминал ден ставаше все по-лоша. Нямаше никаква работа. Предприятието бездействаше, а директора продаваше всичко, което можеше и така осигуряваше заплатите на малобройния персонал. Работниците запълваха работното си време с игра на карти. Андрей, не можейки да търпи бездействието, често им подвикваше:

• Стига с тия карти, бе. Ставайте да почистим поне цеховете. Вижте каква мръсотия е навсякъде!

Не му отговаряха нищо, но все повече го намразяваха. И му отмъстиха.

През август, под силен профсъюзен натиск, директорът му връчи предизвестие за съкращаване. По това време Антон вече беше приет за студент във Физическия факултет на Софийския университет.

• Марта, какво ще правим? И двамата сме без работа, а Антон трябва да учи, как ще се издържаме? – много разтревожен ме питаше Андрей.

Не знам. Но има Господ, той ще ни помогне! – все още не губех надежда аз.

Тогава направих втората голяма грешка в живота си. Този път фатална, непоправима грешка. Помолих се на Господ за пари.

Една вечер, беше по средата на август, тайно и горещо се помолих на Господ, да направи така, че да спечелим пари от ТОТО- то. Това беше единственият изход и аз се надявах на чудо. После си легнах и заспах. През нощта сънувах ужасен сън. Сънувах, че с Андрей седяхме един срещу друг в някакво барче, но се бяхме отпуснали във фотьойли. Фотьойлът до нас беше празен, но след малко бавно и залитайки дойде Антон и се отпусна в него. Целият беше окървавен и загуби съзнание.

• Андрей, направи нещо! – извиках много уплашена, а сърцето ми беше свито от мъка.

Андрей седеше спокоен, хилеше се насреща ми като дявол и каза: Не виждаш ли, че умря!

В това време небето над нас се разцепи, блесна ослепителна светлина и от висините му се показа Архангел Михаил в бели одежди и с огромни криле. С гръмовит глас проговори:

• Господ чу молбата ти и ще я изпълни, но иска жертвоприношение!

Събудих се. Цялата бях плувнала в пот и изтръпнала от ужас. Беше 3 часа през нощта. До сутринта не заспах. После, все още под въздействието на съня, го разказах на Андрей. Той само прехапа устни от силна уплаха.

Сетне улисани в ежедневието си забравихме цялата тая история.

На 16 септември, четвъртък, отидохме двамата с Антон в София. Трябваше да се запише за студент. Накарах го и да подаде молба за настаняване в общежитие. Имаше висок успех на кандидат­студентския изпит, а и доходите ни бяха ниски, така че имаше голяма вероятност да получи място в общежитието. За всеки случай потърсих и квартира. От едно квартирно бюро на пл. „Славейков“ ни дадоха телефонен номер. Обадих се и някаква жена ми каза адреса си. Попитах я за наема. Оказа се доста висок, но все пак реших да отидем до там и да видим квартирата. Стаята не беше лоша, но докато се придвижим от пл.“Славейков“ до Докторската градина, където беше адреса, хазяйката увеличи казаната сума за наем с още 1/3.

• И да знаете, постепенно ще увеличавам наема, щото аз съм на водомер – съобщи ни важно тя.

Изгледах я кръвнишки. Като че ли всички останали не бяхме на водомер.Тая съперничеше на Радка-жабата, но нищо не възразих. Съгласих се. Много разчитах на общежитието, а и беше вече късно и нямаше време да търсим друга квартира. На първо време и тая можеше да свърши работа.

Върнахме се вкъщи късно през нощта. Андрей вече беше заспал. На другата сутрин му разказах какво бяхме свършили в София. Хич не остана доволен от високия наем. После пък той ми разказа какво е станало с него през това време. В ЗСК бяха направили профсъюзно събрание да обсъждат поведението му. Той хич не им мълчал, отворил си устата, както само той умееше. Станал голям скандал и те решили да го изгонят още преди да е изтекъл срока на предизвестието му. След събранието му станало много лошо. Отишъл на лекар – имал много високо кръвно налягане и му дали няколко дни отпуск по болест.

Положението беше от лошо, по-лошо, но все пак се опитах да го успокоя и разведря.

Вечерта Антон отиде на дискотека с приятели. Ние с Андрей седнахме един срещу друг на масата, пушехме и си приказвахме, както едно време. Спомняхме си първите години от нашето познанство. Как учехме заедно, как и двамата знаехме, че се обичаме, но не смеехме дума да обелим за това, камо ли да се докоснем. Първата ни любовна нощ. Трепетът, с който очаквахме да се видим отново след раздяла. Стояхме до 2 часа през нощта, като прекарахме няколко много приятни часа.

На другата сутрин станахме доста късно. Закусихме бавно. Андрей си изпи лекарствата. Към 10 часа и Антон стана от сън. Андрей беше в кухненския бокс. Антон се миеше на мивката там, а аз още допивах кафето си. Изведнъж Андрей се обади:

• Ох, какво ми става? Падам!

Докато скоча от стола, той се строполи на пода. Антон в последния момент успя да го подхване под мишниците, та не си удари много силно главата. Получи някакъв много странен гърч и пяна излезе от устата му. Беше в безсъзнание. Подложих само една възглавница под главата му и изтичах при съседите за помощ. Антон през това време се обадил на „Бърза помощ“. Съседите се отзоваха веднага. Дойдоха няколко мъже. Внимателно го пренесоха на дивана във всекидневната. Докато чакахме лекаря, Андрей дойде в съзнание, учуден изгледа чуждите хора, после ми се усмихна. Лекарят каза, че е получил хипертонична криза и веднага трябва да бъде откаран в болница. Ние двамата с Антон го придружихме. Оставиха ни и тримата в реанимацията. Лекарят замина с линейката за друг спешен случай, а една сестра започна да търси по телефона дежурен лекар. Беше съботен ден и нямаше лекари. Около час чакахме да дойде лекар. През това време Андрей все ме разпитваше как е станало всичко. Нищо не помнеше.

• О, то било много сериозно – каза той,- Но ти не се притеснявай, ще се оправя.

Милвах го по лицето, а той от време на време все повтаряше:

• Не се притеснявай, ще се оправя.

Изведнъж извика много силно и се хвана с ръце отзад за врата. Пак имаше оня странен гърч. Беше получил втори удар. Стоях до него безпомощна и изтръпнала от страх и безпокойство. След малко имаше и трети удар.

Чак тогава в реанимацията нахлуха лекари и сестри и нас с Антон ни изгониха на вън. После ме изпратиха в лабораторията да занеса спешна кръвна проба, а Антон отиде да купи презерватив. Нямаха катетри и затова щяха да приспособяват презерватива по някакъв начин. После го включиха на система. Докато всички още се суетяха около него, една от лекарките ме извика, за да й кажа всички данни. Попълваше картона за приемане в отделението. Като свърши, изгледа ме продължително и каза:

Навреме му помогнахме. Но много съжалявам, защото е още млад човек.

• Защо, какви ще бъдат последствията? – не разбрах аз.

Все още е рано да се каже – отговори тя.

После две санитарки взеха да бутат количката към отделението, а аз вървях отстрани и носех банката със серума. Изведнъж Андрей отвори очи и попита:

• Жена ми тука ли е?

Не се обадих, та аз вървях съвсем до главата му. Докато осъзная,че той просто не виждаше (зрението му беше засегнато), вече беше късно. Санитарките изтикаха количката в отделението, като ни казаха,че не може да влезем вътре. Да дойдем отново към 17 часа да му донесем дрехи и принадлежности.Така и не можах да разбера какво искаше да ми каже Андрей.

Не бях на себе се от страх и безпокойство. Имах предчувствие, че с Андрей ставаше нещо много лошо.

Още преди 17 часа с Антон пак бяхме пред отделението. Носехме багажа му. Като чу за кой болен носим багаж, сестрата, която ни отвори вратата, каза:

• Почакайте малко, сега ще дойде лекарят.

Краката ми се подкосиха, защото веднага разбрах какво е станало. Лекарят ни покани в кабинета си и много меко ни съобщи:

• Госпожо, съпругът ви почина в 16 часа. Приемете моите съболезнования.

Разплаках се, а после поисках да го видя.

• Вече е в моргата – каза лекарят. – Утре след обяд елате да го вземете. Трябва да му направят аутопсия.

Беше 18 септември 1993 г., а Андрей на 56 години.

На погребението дойдоха много хора – роднини, близки, приятели, колеги, от БЗНС, н-к отдел „Земеделие“ към Общината и зам.кмета по земеделието. Всички оставяха пари в ковчега – помощ за вдовицата и сираците. Веднага след погребението н-к отдел „Земеделие“, който беше ходил до Пряпорец, ми донесе и трите заплати, които ми дължаха от миналата година. След няколко дни получих и три заплати на Андрей. По решение на профсъюза, отпускаха ни помощ. Бяха много гузни и искаха по някакъв начин да изкупят вината си.

Сега вече имахме пари и Антон можеше да започне следването

си.

Сънят ми се сбъдна. Молбата ми бе изпълнена, но на каква цена, Господи! На каква цена!

Бях загубила най-ценното, което имах. Загубих любимия, приятеля, другаря, човека на когото се уповавах безрезервно. Как щях да живея от сега нататък? Та аз гледах света през неговите очи, а сега какво щях да правя? Няколко дни след погребението всички бяхме вкъщи – сестра ми с децата си, Стела със съпруга си и Антон. После един по един си тръгнаха, всеки зает със задълженията си и с проблемите си. Животът продължаваше. Последен замина Антон. Учебната година започваше.

Аз останах сама, съвсем сама, с огромната мъка в сърцето си. Без абсолютно никаква работа или занимание, което да отвлича мислите ми. Никому ненужна вече. Сама, затворена между четирите стени на апартамента. За мен бе дошло времето на пълен мрак и отчаяние…

ЕПИЛОГ

Сякаш нищо не се е случило, нищото се завърна от никъде, за да доведе безвремието. А то нагло попита: – Е, „кво пък толкоз е ставало?

2001-2002 г.