На 31 юли 2017 г. (н.с.) се навършват 140 години от боевете за Стара Загора по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.
След форсирането на река Дунав на 15/27 юни 1877 г, руските войски се разделят на 3 отряда: Западен отряд – 35000 войници, Източен отряд – 80000 войници и Преден отряд – едва 12000 бойци (командир генерал Йосиф Гурко), в който е включен съставът на Българското опълчение. Предният отряд започва убедително войната – успява да превземе важни градове по пътя си към Балкана. Установен е контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България. Пътят за настъпление към широките полета на Тракия е открит. Османското командване, шокирано от действията на освободителната войска, заповядва прехвърлянето от Албания в Южна България на огромната армия на Сюлейман паша, който по-късно ще извърши същинско военно престъпление, избивайки мирното българско население по пътя си.
На 11 юли/23 юли 1877 г., командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 12/24 юли Петко Р. Славейков приветства освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и с изключителна тържественост. Пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора.
Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище.
В навечерието на сражението в Стара Загора са разположени 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4 км под формата на дъга на около 1,5 км южно от Стара Загора.
Армията на Сюлейман паша настъпва с 41 табора и многобройна артилерия. Сутринта на 19/31 юли е групирана в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започва с топовни гърмежи и пушечни изстрели около 7 часа. Те отговарят с няколко залпа. От юг напира османската армия.
Около 10 часа генерал Столетов изпраща съобщение до полковник Де Прерадович, в което му заявява, че му поверява защитата на града, изпращайки му подкрепление от 2 оръдия и Казанският драгунски полк. Към това време вече всички опълченски дружини са на позиция южно от града.
Към обяд, когато положението е почти неудържимо, всички резерви влизат в боя. На помощ не може да се разчита. При това положение, тилът на защитниците е осигурен от множество местни граждани, които се прехвърлят на самата бойна линия, докопвайки се до пушките на убитите и ранените. Героизмът на тези хора е толкова голям, че по нищо не се различава от този на опълченците.
С напредването на времето, боят се разгорещява все повече и докато опълченските дружини се топят като пролетен сняг, от юг прииждат нови и нови турски сили. Въпреки тежката ситуация, нито един опълченец не мисли за отстъпление.
Един от най-критичните моменти настъпва, когато османците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина. Подполковник Калитин, командир на 3-та дружина, успява да поведе войниците. Врагът не очаква подобна реакция и като по чудо положението временно е спасено. Командирът на 3-а рота, щабс-капитан Попов, макар и ранен, повежда своята войскова част, която дава значителен отпор.
След пладне Сюлейман паша хвърля всичките си налични сили срещу отбранителните позиции, които, като виждат заплахата от обкръжение нямат избор и започват да отстъпват. Моментът е изключително драматичен и трябва да се действа бързо, за да могат опълченците да се прегрупират и да заемат позиции на Шипченския проход, преди частите на Сюлейман паша.
Врагът правилно осъзнава, че моментът е подходящ за по-сериозно настъпление и атакува. Най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с легендарния си командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с 1-ва опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите части от Старозагорския отряд и да осигури възможност за бягство на север на населението на града и хилядите бежанци от Тракия.
Положението на дружината става особено тежко. Битката за Самарското знаме се превръща в истинска касапница. За него загиват мнозина опълченци, покосени от куршуми, както и самият командир на 3-а дружина подполковник Калитин. Знамето, предавано от ръка на ръка и напоено с кръвта на героите, е спасено.
Старозагорският отряд отстъпва по пролома, а изплашените турци почти не го преследват. След като успяват да се изтеглят през тесните и криви улици на Стара Загора и обкръжени от десетки хиляди бежанци, изморените опълченци, с обгорени от барут лица, поемат пътя към Казанлък. Чувайки писъците на жертвите от горящия град, те вървят със стиснати юмруци и зъби. Много от тях изостават от колоната, за да подканват бежанците да се движат преди тях, като взимат децата на ръце.
С навлизането си в Стара Загора войниците на Сюлейман паша избиват хиляди българи от града и селата южно от града, а други, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция.
Градът е опожарен и обезлюден. Мнозина се спасяват с бягство отвъд Балкана, където остават до пролетта на 1878 г. Някои не се завръщат повече в Стара Загора. Съвременници на събитията смятат, че повече на това място няма да съществува град. В боевете за защитата на Стара Загора, Самарското знаме и Българското опълчение получават своето бойно кръщение. След разформироването на Предния отряд, ген. Гурко издава прощална заповед, в която се казва:
„Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славнитe защитници на Стара Загора.”
