Елена ДЮЛГЕРОВА
Признавам, че съм мечтала за среща с тази фантастична жена, но не съм вярвала, че това ще се случи. Е, случи сe. За кратко, но се случи.
Уговорката ни с Веселина Кацарова е да се видим в Операта, а след запис, който трябва да направи за БНР, да поговорим. Денят е 21-ви май, в Стара Загора от Цюрих е пристигнала на 20-ти. Както само ЗАРАТА писа, наш човек я „хвана“ на летище „София“ – както може да се очаква, чрез социалните мрежи, виждайки, че пуска снимки във Фейсбук.
Според уговорката ни я чакам приседнала на позахабено диванче в администратината част на Операта. Буквално прелита край мен – руса, висока и слаба, елегантна в черния си артистичен клин и дискретна връхна дреха цвят екрю. Запознаваме се набързо, после тя „отлита“ към залата за записа си. Обещава да се върне „ей сега“ за интервюто.
…Е, връща се, но моето време почти е изтекло и раздумката ни е кратка, „на крак“ с обещание за по-дълга при следваща първа възможност. „Какъв е поводът да си дойдете този път“, питам. „Не си идвам често, за съжаление. Най-вече да видя мама, само тя ми остана тук, след като татко почина. За последно се видяхме през ноември. А и нали съм артистичен директор на Операта“, отвръща дамата, покорила десетки световни сцени. „Стара Загора са мама, прекрасните ми съученици, музикалната гимназия, Елена Петкова – директорът на училището, когато в него учих и завърших специалност „пиано“. Щастливото ми детство. Липите. Никъде по света липите не миришат така, както в моя роден град. В Швейцария също има липи, но те не миришат.“ Така задъхано отговаря на въпроса какво е Стара Загора за нея. Замисля се и допълва: „Корените ми, мечтите ми, емоциите ми са в Стара Загора. Когато се връщам, действително се зареждам с добра енергия, вяра и оптимизъм. Виждам това, което искам да видя и чувам това, което искам да чуя. Това ми дава сила и воля да продължа да живея и да гледам напред и нагоре. Колкото повече минават годините, имам повече носталгия за България. Това е самата истина.“
Разговорът тече накъсано, няма време…
„През юни ще стана на 56 и вече не мога да работя, както преди, с темповете, които съм си налагала“, разкрива дивата без капка кокетство.
Почитателите й знаят, че благодарение на Веселина Кацарова, може би най-обичаната българска новогодишна детска песничка – „Тихо се сипе първият сняг“ на композитора Александър Райчев по стиховете на Цветан Ангелов – звуча на коледния концерт във Виена през 2014 година.
„Чия беше идеята да се включите в концерта точно с българска новогодишна песничка“, успявам да се „прилепя“ с още един въпрос, твърде любопитен според мен. Веселина ме поглежда с учуден поглед, замлъква. После се разсмива и отвръща: „Ами моя, чия да бъде!? Много българи се срамуват, че са българи, камо ли български песни да пеят. А аз пея, защото си обичам страната, гордея, че съм българка и от Стара Загора при това!“
Ей това е краткият ни разговор, подпрени на овехтялото диванче в административната част на Старозагорската опера. Разделяме се с обещание това да не е последната ни среща, а по възможност да поговорим на дълго и нашироко по Фейсбук като се прибере в Швейцария.
А аз, в безпомощността и разочарованието си, че само леко съм се докоснала до прелестното излъчване и вродената харизма на Веселина – съгражданка и почти връстница (горе-долу по едно и също време сме учили в Стара Загора: тя в Музикалното, аз във Френската) – решавам да подбера цитати от нейни интервюта, които са ме впечатлили. С надеждата да доставя на вас, читатели на ЗАРАТА, озарение, подобно на моето за тези десетина минути в този чуден хладноват майски ден.
Нека те бъдат и поздрав за големия български празник 24-ти май:
„На 4 годишна възраст съм искала да стана като Лили Иванова. Т.е. искала съм да пея от дете. Съдба.“
„За мен музиката е чувство, начин за изразяване, на отправяне на послание към хората и на голяма интимност, независимо пред колко души пея. През 90-те години изключително много пеех в Америка, в Япония в големи зали с по 4000 -5000 човека. Въпреки всичко мисля и си представям, че пея само да един човек.“
„Започнах да пея и разбрах, че гласът е най-трудният инструмент. Гласът е у нас. Той е свързан с нашата душа, с нашата естетика. Дори и с какви сме като хора – добри или лоши, злобни, великодушни… Намирам, че гласът е необятен феномен. И затова в пеенето е нужно знание.“
„Музиката е начин да прегърнеш някого. Тя е добро. Музиката е изразително средство на доброто, на душата. И терапия за много хора. Музиката е честност, откровеност.“
„Някои казват, че съм много обикновена. Не, аз съм земна. Това е моята сила. Колкото повече съм земна, толкова повече съм силна. Живея така както искам, без да се съобразявам дали това се харесва някому или не. На себе си трябва да се харесам, когато се видя в огледалото.“
„Вярвам на Стара Загора. Затова се съгласих да бъда артистичен директор на Държавната опера в моя роден град. Спомняте ли си, че преди години имахме моменти, когато искаха да я закрият… Трябваше да сложим някакви цени за майсторския клас. Дори исках българските участници да не заплащат нищо, но така или иначе трябваше да сложим някакви цени. Когато ги обявихме, една от участничките помислила, че сме пропуснали една нула.“
„Искам да кажа на българските музиканти, не защото съм аз и не защото има и други българи, които са направили голяма кариера: Много е трудно българин да пробие зад границите на България. Казвам това като честен музикант. И в същото време задавам реторичния въпрос: Трябва ли да мислим, че всичко, което идва от чужбина е добро. Това се отнася за всяка област. Те не ни предпочитат. Вземат ни само, ако те не могат нещо, както ние го можем.“
„Защо хората са лоши? Защото са тясно скроени. Големите личности имат много антени на главата си. По-скромно скроените имат само по една и тя много бързо се уморява, образно казано.“
„От 30 години живея в чужбина и съм уверена, че е по-добре един човек да си върши сам работата, отколкото четирима да вършат една и съща работа.“
„Отново се обръщам към младите колеги: Тук съм, за да казвам истината. Защото има мои колеги, които отидат донякъде, върнат се и говорят измислици, просто на когото както му е угодно. Нека се говорят истините. Защото младите са бъдещето ни… Да, стават недоразумения, но ние трябва да бъдем подготвени технически.“
„Стопля ме, когато някой ме прегърне истински, когато чувствам, че човекът е искрен с мене. Чувствам всеки, който е фалшив. Нося силна енергия и чувствам, когато някой е преправен. Преглъщам…Но обичам, когато ме целуват искрено, когато целувам моя син, когато моят татко ме е прегръщал и моята майчица…“
