На 3-ти април през 1860 г. се ражда официално съвременната българска нация, когато по време на светата възкресенска литургия в българската църква “Св. Стефан” естественият лидер на българите епископ Иларион Макариополски вместо да изрече името на цариградския патриарх Кирил VІІ обявил на множеството “Помени Господи всякое епископство православних” и с това показал на българите в двора и на света, че не зависи от друга църковна власт.
Пристъстващите празнуващи (около 5800 души, защото толкова червени яйца били раздадени според документите на нашата църква) започват в знак на неизмерима радост да хвърлят шапките си, да се прегръщат, а някои от по-старите дори да плачат. Защото това бил единственият начин българският народ да бъде признат за отделен “миллет”, т.е. народност в Османската империя с право на защита от свои представители пред султана, която дотогава считала всички православни (българи, гърци и сърби) за “рум миллет”, представлявани пред гръцкия цариградски патриарх.
Актът среща неодобрението и съпротивата на руският император и неговата администрация, които подкрепят безусловно гръцката национална идея и гръцката вселенска патриаршия и се противопоставят остро на всеки опит за българска църковна независимост. Във всичките си действия Русия се ръководи от принципа, че православните християни трябва да бъдат включени в рамките на единна и неделима държава, ръководена от императора.
На 3-ти април, но през 1879 г. също така е избрана столицата на вече възстановената българска държава – София. Малкият град с едва около 12 000 жители според историята става столичен с два гласа преднина пред болярския Търнов град. София е избрана заради аргумента, че е в средата на българските етнически територии.
Тя се превръща в символ на мечтата българите да бъдат обединени в една държава, в която законът ще важи еднакво за всички.
