„Ненавиждам София“, написа някакъв варненец по повод блокадата на Орлов мост. Без значение чия правда е по-велика, аз съм вцепенен от думите, които си казват хората един на друг. От ужасяващата омраза, за която, надявам се, им стига смелост да изливат само в социалните мрежи, но не и когато се срещнат очи в очи, защото тогава ще бъде катастрофално. Сякаш портите адови са се отворили и сатаната пирува.
Те са всякакви: млади и стари, глупави и умни, учени и неуки, такива, които се мислят за „леви“, и такива, които се мислят за „десни“, от града, от село, даже и от чужбина – обстоятелство, което често ги изпълва с необяснима гордост и самочувствие. Свързва ги единствено неистовата омраза, която не знам как не изпепелява собствените им души преди да я излеят навън, облечена в думи.
Лошите думи се раждат от лоши мисли и от лоши чувства. Но също така лошите думи се превръщат в лоши мисли и лоши чувства. Словото не е нещо ефимерно, което отлита. Словото е опасно оръжие – бич и меч. Христос, проповядвайки на планината, казва:
„Слушали сте, че бе казано на древните: „не убивай; а който убие, виновен е пред съда“. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“ (празноглав, смахнат – б.м.), виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена“ (Мат. 5:21,22).
„Безумнико“ е нежно ласкателство на фона на всички други думи, с които се наричат хората в гнева и ненавистта си.
Не е все едно какво говорим, думите не отлитат. Словото има ефект, още преди да се е превърнало в действие, дори още когато е само мисъл. Затова казваме, че греховните помисли са осъдителни също толкова, колкото и извършените грехове. Греховните думи също.
Най-нетолерантните хора са борците за толерантност, както впрочем и борците за каквото и да било друго, включително и борците за свобода, но тяхната нетолерантност поне е оправдана. Нетолерантността на борците е отричане на всяко различно мнение, но не по същество, а само защото е различно. Понякога омразата ги заслепява толкова, че те забравят за какво или срещу какво „се борят“. Често не изслушват човека срещу себе си, а го разкъсват след първата му дума. Ако го изслушат, може би ще установят, че той казва същото, което уж се мъчат да изразят и те, но го казва кротко, без злоба и без желание да издига гилотини. При все това борците „се борят“ включително и от името на инакомислещите. Издигат лозунги от рода на „Ремонтираме държавата“, „Ние сме строителите на съвременна България“ и други подобни по размаха си. А от инакомислещите се очаква да им бъдат благодарни, задето смело оправят и техния живот. Така си мислят. И целият този мисловен процес е обилно подправен с омраза, ненавист и нетърпимост.
Омразата на „будния, активен и отговорен гражданин“, на онзи, който вярва, че колкото по-брутална е мисълта му, толкова тя е по-праведна, е манна небесна за тарикатите. Те се хранят от нея, култивират я, развъждат я и пак се хранят.
Относно обществената памет. Нали помните, че протестите по времето на Орешарски бяха структурирани около #КОЙ? Нали помните също така, че #КОЙ не беше просто въпросът „Кой?“, а „Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС?“. Впоследствие се разбра кой е #КОЙ – тя сама си призна. През 2013 #КОЙ се хилеше на протестиращите иззад огражденията пред Парламента, през 2020 #КОЙ е сред протестиращите и гневно се зъби на тирана. Разликата е изумителна, но приликата също е изумителна – същите, които тогава махаха Орешарски, за да сложат Борисов на неговото място, днес махат Борисов, за да издигнат… #КОГО?… И ако революцията е същата, няма ли да е същият и резултатът?
Но мразещият гражданин не желае да се замисля. Той чака да го напомпат с омраза и те го помпат, защото така е по-удобен. Така е по-полезен за всички с изключение на себе си. Помпат от едната, помпат и от другата страна. Помпат, докато всички се пръснат и се оцапат взаимно с жлъчката си.
Разбира се, борбата си е проблем на борещите се. Никой не може да ги съди, защото никой не знае какво е на другия в сърцето. Едва ли е едно и също за всекиго. Обществото, огромното мнозинство от обществото се отнася най-толерантно към борбата им за справедливост или поне към представата им за това що е борба и що е справедливост. Защото по въпроса „що е борба“ е трудно да са предскаже кой как ще изглежда в условията на една истинска борба с барикади, с окопи в дъжд и пек и т.н. Чудя се, ако се стигне до кървави сблъсъци с тирана, дали ще видим водачите на първа линия? Ще видим ли пламенните оратори на барикадата? Или там пак ще остане само бедният и излъган Гаврош.
Хората с омраза ли се раждат или някой ги научава? Според мен и едното, и другото. Омразата е рожба на лъжата. Доколкото този свят във вида, в който го познаваме, е заченат с лъжа, то хората се раждат с омраза. Но вместо да гледат как да се оправят, те през целия си живот се усъвършенстват чрез нови порции лъжа, услужливо предоставени от всякакви страни и по всякакви поводи. Един от най-ефективните генератори на омразата е разделението. Хората се различават по много признаци, всеки човек е една малка и уникална вселена. Даже не и толкова малка. Но по много други признаци са еднакви, например по общата си природа „човечество“. Когато някой иска да накара хората да се обичат, посочва им по какво са еднакви. Когато иска да се мразят, казва им по какво са различни. Ето един пример. В дискусията за блокадата на Орлов мост един от защитниците на протестиращите нарече критиците им „селяни“ (и още много неща, които ще премълча), на което му отговориха, че ако не били селяните, тези лигави гражданчета, дето се напиват и се друсат по блокираните кръстовища, няма да има кой до ги храни. Оставяйки настрана, че в днешния свят май е точно обратното, такава позиция кара всекиго, който се чувства „селянин“ (каквото и да означава това днес) да вирне нос, без да се замисля, че хората живеят, единствено защото живеят заедно. Яростно коментиращият в социалните мрежи „селянин“ (който храни всички останали) не се пита кой е изобретил и произвел трактора му, откъде идат семената и торовете, откъде иде електричеството, с което си свети, с което захранва хладилника, телевизора и други светини на своя бит. Не се замисля откъде идат дрехите, бензинът, мобилния му телефон и компютъра, чрез който посещава глобалното село и се изказва пред публика. Не се пита най-сетне откъде идва и омразата му към онези, които „храни“, защо се тресе от ненавист вместо мъдро да си пие ракията.
Разделението е омраза. Лъжата също е омраза. Ние се раждаме с омраза в сърцата си и е много важно през живота си да я потушим, а не да я разпалваме за услаждане на низките си страсти. Битка за справедливост не се печели с омраза, а с любов. Това е, което ми се щеше да кажа. Нека яростните коментари започнат сега: …
