Една малка и будна Копривщица намери сили да гръмне и да кръсти мостчето, където това се случи – „Свобода”
[ad id=“225664″]
Моята Копривщица. Нека не звучи собственически. Копривщица е на всеки, който я усеща със сърцето си. И на теб, и на теб, който си седнал благоговейно на мостчето, кръстено „Свобода“, където е гръмнала първата пушка през април 1876.
Въпреки, че градът е със сравнително кратка история (основан е след падането на България под турско робство), край него витаят легенди коя от коя по-интересни. 12 апостоли пазят околовръст с високите си чела сгушеното градче. Планинските върхове тук носят имената на светци и войводи. И как да е иначе.
[ad id=“263680″]
Не бях ходила в Копривщица от 20 години. Но тя винаги ще има своето специално място в душата ми. Усещам я с кръвта във вените си като свещено миро. Когато затворя очи си я представям някак ажурно, като обвита в тънка брюкселска дантела. Не знам защо и не искам да си го обяснявам. Върнах се отново там с детския спомен от първото ми докосване до историята на градчето.
Няма да забравя думите, изречени от чужденец, видял за първи път Копривщица: Ако ние имахме такъв град, щяхме да го покрием със стъклен похлупак. Тогава ми ги каза майка ми, по-късно се поразрових и разбрах, че те са по-скоро легенда и местен фолклор и се приписват както на съветски другари, така и на разни американски и други чуждоземни милионери.
Копривщица е сбъдната романтика, приказка, която те води по кривите калдъръмени сокаци, през мостчета от дялан камък, надвиснали над ромолящи планински рекички. Тук се шепти като в поетичен унес, сядаш, мечтаеш, пишеш, рисуваш, обичаш. Тук можеш всичко!
[ad id=“236993″]
Високи дувари и красиви дървени порти опасват пасторалното щастие на пъстрите копривщенски къщи, останали верни на себе си през столетията. Възрожденският дом е най-гостоприемният човешки храм. Прекрачваш прага и влизаш в света на истинските аромати: на топъл хляб, на планинска чубрица, на чисто пране.
Повечето стари къщи в изгубените през годините наши селца и градове са някак сбръчкани, тъжни и восъчни като мъртъвци, но не и къщите на Копривщица. Те ревностно пазят колорита си, цветовете на дърветата в дворовете си, там все още леко се поклащaт люлките, вързани за крушата. Навсякъде е пометено и цъфнало. От пъстрите миндери надничат малчугани, дяволити моми откъсват китка, напети момци запасват пищов и сабя. Мечтите им са в облаците и те са се опитали да ги осъществят, горди и решителни, първи.
[ad id=“236999″]
Старите огнища на Копривщица отдавна са загаснали, но техният пламък още гори в сърцето ми, защото в това малко градче не са само къщите, тук са мислите, мечтите и силата на поколения поети, писатели, умни и можещи хора, горди българи, обикаляли света, учили се от него, но разбрали, че по-свещено от дома и Родината няма.
Всеки стъпил по копривщенския калдъръм се връща в детството си, макар и отделен с век, два и повече от онези години на бурен живот. Защото детството е дом, обич и красиви спомени за предците. A този дом никога не излиза от нас и ние трябва да го проветряваме и премитаме редовно…
