Живка Кехайова:
Има ли въпрос, по който българите да не са разделени и ако има кой е той, че в момента не се сещам.
До днес половината родители пращаха открити писма до кого ли не, че образованието отива по дяволите с това дистанционно обучение, че не е тяхна работа да учат с децата си и да ги контролират. Подкрепяха ги и половината учители.
Днес е в сила заповедта за връщане в училище присъствено и другата половина от учителите и родителите изпратиха отворено писмо до институции и медии, че това е абсурдна безотговорност към здравето.
В същото време повечето родители не желаят децата им да бъдат изследвани с антигенни тестове, а повечето учители не желаят да бъдат ваксинирани.
Куп българи късаха маски, а дори народни представители от левицата държаха да ходят в Народното събрание, където, между другото, нито се регистрираха, нито работеха, без маски. Любопитното е, че същите тези хора – абсолютно същите, надават вопли защо масовото ваксиниране се бави.
Чудо и половина!
Не вярвам в дъното да е въпросът с чипирането. Със сигурност у нас и по света има не малък брой идиоти, но не допускам да са 50%. Тогава?
Някой има ли идея как точно да стане имунизирането, ако хората не се имунизират? И като не се имунизират какво им пука колко броя ваксини има, след като няма да се ползват? А като не се имунизираме (ако не друго, то поне практиката навсякъде доказа, че дори да се заразиш между първата и втората игла, когато ваксината почва да действа изцяло, то поне боледуваш леко и не влизаш в интензивното), как тогава можем да искаме да се отварят заведения, училища и да имаме туристически сектор? Искаме и да върнем поне от части стария си живот – как? Какво е предложението?
Ще помогне ли референдум? И половината, която го загуби ще приеме ли гледната точка на онази, която го е спечелила?
А в случая става въпрос само за един, дискутиран днес проблем. Дори не засягам неща като зелена, или въглеродна икономика искаме? Либерално, консервативно, или социологическо управление на държавата искаме? Акцентът върху развитие на икономиката и бизнеса ли да бъде, или върху социалната политика – защото в слаби държави двете няма шанс да са в хармония?
След меисец и половина ще гласуваме – за какво всъщност ще гласуваме като на практика не ни интересува нито един от важните и структуроопределящи управлението въпроси, а се вълнуваме от личните си емоции, симпатии и антипатии, при положение, че утре те може да са други?
Има ли някакво нормално и прагматично решение на този социален буламач?
Нормалните държави поне са имали шанса да изградят общества на базата на възлови ценности като лична свобода, регламентирана от социална отговорност – т.е. като искаш да си свободна личност си и отговорна към обществото такава, иначе просто не си свободна личност. Колкото и да се разкапват и там нещата, все още остава някаква база.
Ние нямахме този шанс, не искаме да го изградим и накъде тогава?
