Светът е твърде малък, за да се опитваме да го парцелираме
Разсъждаваме върху природата на празниците (и не само) в приказни категории. Като деца. В приказките всичко е добро или лошо, черно или бяло, вещица или принцеса. Средно положение няма. Злото трябва да бъде умъртвено, доброто да живее щастливо до дълбоки старини. Лесно лепваме етикетите кое да отива под ножа и кое пасва на нашата лична приказка.
Сега сме се захванали с Хелоуин, сякаш този празник е специално измислен, за да изличи от земята българското и да го замени с тикви. Ужасът , че децата се костюмират и поне за малко влизат в приказка, различна от Хитър Петър, е всеобхватен. Сякаш на сутринта след Хелоуин хлапетата ще се събудят махмурлии и ще опорочат паметта на будителите.
А те просто имат нужда от карнавал. Една от най-старите традиции, един от най-древните ритуали е карнавалът. Носим го в гените си още от пещерни времена, когато предците ни са навличали животински кожи и са плашели зверовете с техни подобия. Карнавалът винаги е съпровождал човечеството и е освобождавал тъмните сили, които се трупат в душата на всеки човек. Дали е маскарад или просто бесни танци по улиците – все едно. Това е начинът да изгониш злото. Не от другите, от себе си. Да пуснеш беса, да бъдеш някой друг и този друг да ти покаже какъв трябва да си утре.
Понякога си мисля, че ние, българите, имаме проблем с народопсихологията, защото сме се отказали от карнавалите. Не ми подсказвайте за кукерите, те отдавна не са карнавал, те са сувенирен обичай. Гледаме ги като на витрина, изпълваме се с дива гордост от звъна на чановете, ама все едно ги слушаме някъде в миналото. Днес истински кукери няма. Няма и маскаради.
А децата ни имат нужда от това. За да открият будителите точно на другия ден, когато са се изчистили. Когато са пуснали бесовете си, през смях и малко ужас, да излязат от тях и да потънат в тъмното. Защото след Хелоуин чудовищата под леглото са малко по-очовечени, по-близки. И чудовищата, които населяват страховитото бъдеще, също изглеждат по-лесни за побеждаване. 2-3 бонбона и шоколада, и готово.
Нито един будител не може да помогне за това. Патетиката, с която се опитваме да набием в главите на децата някаква парадна национална гордост, ги отблъсква. Будителите все още са само портрети на стената. Не знаем как да им говорим за тях, а още по-лошо е, че самите ние не знаем защо будителите са важни. Не сме им ги поднесли в ранното детство с приказка. Или на нас не са ни ги представили така, когато сме били деца.
И сме лишили децата си от приказната България, така както са ни лишили и нас. Населили сме света им с чудовища от телевизионния екран, истински чудовища от риалити програмите и новините. Телевизиите, дори обществената, не предлагат детски програми. Единствените телевизионни забавления за деца идват от западни канали, щедро преведени на български, с които децата запълват свободното си от компютърни игри време. И навсякъде ги дебнат едни и същи небългарски символи, традиции и знаци.
Светът е вече твърде малък, за да се опитваме да го парцелираме. Утре (тази – б.р.) вечер децата ще излязат на улицата костюмирани и весели, и ще се смеят на български. Няма да мислят колко американски е този празник, защото са си го направили свой.
А ние – всички ние в България – имаме спешна нужда от карнавал. Не венециански, не бразилски, а български. Със сопи и овчи кожи, с караконджули и самодиви. На Орлов мост, на Предела, на Дунава и на Камен бряг. И там да пуснем бесовете си на вятъра.
Оригиналното заглавие на текста е „Светът е вече твърде малък, за да се опитваме да го парцелираме“
