Днес, возейки се в трамвая, срещнах моята майка. Имайки предвид, че вече много години тя не е между живите, бихте си казали, че лудостта ми е стигнала опасни граници.
Забола нос в рамката на вратата, мислех някакви си мои неща. Някъде зад гърба ми се чуваше спор. Мъжки глас убеждаваше някого да седне на отстъпеното място. Толково отдавна не съм виждала подобен жест в градския транспорт, че извърнах поглед, за да погледна. До празна седалка спореха мъж на преклонна възраст и побеляла стара жена. Тя упорито отказваше да се възползва от мястото.
– Не е нужно, цял ден съм седяла!
На предните две седалки имаше млада жена и дете. Ученик, вероятно пети или шести клас. Смутена, жената също се опита да отстъпи мястото си. С блага усмивка и категоричност, нетърпяща възражение, старицата отказа и на нея.
Погледите на всички ни вече бяха втренчени в суетнята и в заинатилата се баба.
Изчервено до уши, момчето гушна раничката си и стана.
– Елате, моля Ви, аз съм малък, мога да постоя прав!
Репликата, която чух ме шокира:
– Седнал си, чедо, а щом си седнал, значи си уморен!
Сякаш чух нея! Такава беше моята майка. Виждаше млад човек и му отстъпваше мястото си и все с тези думи.
– Личи, че не е добре или е преуморен младежът. Кой знае колко се е бъхтил цял ден.
Ако беше жива, щеше да е като тази баба. Изправена, достойна, усмихната, жалостива – Майка!
Днес щеше да е на 83.
В лицето на тази жена, днес срещнах моята майка.
Задушница е. Те намират своя начин да дойдат при нас!
Светла да е паметта им!
Източник: irenamudrost
