Нанси Джанг е на 34 години, живее в град Тианджин и е търговски представител в компания за храна за домашни любимци. Омъжена е от шест години, но вече е твърдо решена, че няма да има деца.
Мотивите ѝ се припокриват с тези на почти 190 милиона други работещи семейства в Китай, които според местни социологически изследвания просто отказват да създадат свои наследници. Джанг настоява, че не желае деца просто защото има „твърде много несигурни фактори в китайското общество“, а менталното и физическо напрежение е прекалено голямо.
„Отглеждането и образованието крият прекалено много разходи и основната тежест пада върху жените“, казва тя пред ABC News.
Подобни мисли се чуват от хора в най-различни части на страната. Фор Уонг и съпругата му са установени в Пекин, но и те нямат намерение да създават поколение: „Появата на дете е като отваряне на кутия с мистерии, аз нямам кураж да я отворя“, казва Уонг.
Такива мнения са индикатор за много съществени промени в мисленето и културата на съвременните млади китайци, които просто отказват да следват традиционните практики и поведение. Успоредно с това създават неочаквани главоболия на комунистическата партия, която трескаво търси решения за излизане от множащите се кризи. И открива своето безсилие.
Как Индия измести Китай
Само преди два месеца се случи събитие, което мнозина възприемат като знаково. За първи път, откакто ООН събира данни, Китай (1,426 милиарда души) изгуби лидерската позиция с най-голямо население в света и беше изместена от Индия (1,429 милиарда души).
Всеки ден в Индия се раждат 86 000 деца, докато в Китай техният брой е едва 49 400. Очакванията са за допълнително свиване на китайското население от около 10% през идните две десетилетия. По-дългосрочните проекции са за спад до под 1 милиард души към 2080 г.
Коефициентът на раждаемост пък е около 1.2, един от най-ниските в света. Погледнато в самата структура на населението, най-драматичният срив е при хората в най-работоспособна възраст между 15 и 49 години. Тук пикът е минат още около 2010 г. и погледнато напред, между 2010 и 2050 г. се очаква тази най-продуктивна група да се свие с почти 40%.
Особено проблематична е динамиката при по-възрастното население над 65 години. През 2005 г. броят на тези хора е около 100 милиона, през 2025 се очаква да е 200-та, а през 2050 да достигне цели 400 милиона. Към тогавашния момент съотношението работещи – неработещи ще е под 2 към 1.
Китай все повече ще страда от двоен проблем – мащабно свиване в относителния дял на работещите в общото население и много по-възрастна работна сила
Казано по-обобщено, Китай все повече ще страда от двоен проблем – мащабно свиване в относителния дял на работещите в общото население и много по-възрастна работна сила в сравнение с годините на голям растеж на страната.
Съществува и друг важен дисбаланс, който често е обект на притеснение сред управляващите в страната. Към 2023 г. в групата между 0 и 25 години на всеки 100 души от женски пол се падат 116 от мъжки. За Пекин това е един от най-големите рискове за социална нестабилност.
На какво се дължа сегашните тенденции
Основна причина за сегашните тенденции е прословутата „политика за едно дете“. Тя е въведена през 1979 г. от притеснения за асиметрия между растежа на населението и капацитета на икономическата и социалната система, а нейният официален край идва едва през 2015 г.
Ускорената урбанизация засилва демографското свиване, а предпочитанието за мъжко поколение води не само до бум на нелегалните аборти, но и до допълнително свиване на броя на жените
Ускорената урбанизация засилва демографското свиване, а предпочитанието за мъжко поколение води не само до бум на нелегалните аборти, но и до допълнително свиване на броя на жените. Разхлабването на ограничителната политика е забавено с поне около десетилетие и негативните динамики са набрали прекалено голяма скорост, когато през 2016 г. партията прави обратен завой и приема „политика на две деца“.
Тя е неуспешна и само пет години по-късно следва „политиката на три деца“, която вече се формулира в среда на нарастващо притеснение и дори паника за дългосрочното развитие на страната. Това неспокойствие роди и различни управленски мерки, което тепърва се очаква да имат някакъв ефект.
Те са в различни посоки. Например, премахнато бе правото на компаниите да уволняват служители с повече от едно дете, а от партийната реторика изцяло изчезна понятието „семейно планиране“. Въведени бяха различни данъчни отстъпки за родители и компании в релевантните сектори, допълнителна образователна подкрепа и намаляване на разликите в подготовката между децата от различните социални групи, както и инвестиции в услугите за детска грижа.
Интересна промяна е разширяване на майчинството. Към момента единствената национална регулация е за 98 работни дни, а отвъд тях разпоредбите зависят от местните власти и отделните компании.
Защо случаят на Китай е толкова различен
Всъщност, драматичният демографски срив е пресечна точка на няколко и различни тенденции отвъд „политиката на едно дете“. Някои са добре познати и от други страни и включват урбанизация, нарастващо ниво на образование сред жените и по-добра интеграция в пазара на труда.
Другите са по-специфични за Китай. Културната промяна и отдалечаване от по-традиционните нагласи по отношение на децата, брака и семейството са с неочакван интензитет и скорост. Нещо повече, след Южна Корея страната е с най-висок разход спрямо брутния вътрешен продукт (БВП) за отглеждане на дете от раждане до университет.
Средният разход за хората, живеещи в градовете е 99 108 долара, но в някои места като Шанхай достига 199 165 долара. Други ключови причини са невероятно високите разходи за купуване на имот, грижата за възрастни хора и често нерегламентирано дългото работно време.
Демографският срив е и социален вот на недоверие към собствените институции, власт и бъдеще
Демографският срив е и социален вот на недоверие към собствените институции, власт и бъдеще. На практика в страната все още не е изградена цялостна работеща система от публични услуги, а преходът към нов стопански модел разрушава социалния хоризонт, очаквания и сигурност на милиони китайци.
Увереността в бъдещето е подкопана след десетилетия на бърз растеж и „новото нормално“ е нарастваща нестабилност и несигурност. Тази нова социална и икономическа реалност едва сега започва да се осъзнава и от много проучвания е видно, че голяма част от населението е в личен и семеен ступор.
Удар по „средното царство“
Случващото се е и символен удар по „средното царство“. Демографската мощ, притежанието на най-голямата човешка общност и проектирането ѝ в бъдещето бе съществена част от митологията, внимателно градена от Китай през последните десетилетия. Нейната плътност трябваше да излъчва сила, чийто мащаб целеше да обезсилва съперниците и опонентите. Да спомага за спечелването на битки преди въобще те да бъдат провеждани.
Ускорената демографска имплозия удря по първенството на Пекин в голямата битка за работещи и потребители, и накърнява образа ѝ на доминираща страна по най-различни критерии, който се култивира от доста време. Неприятен за властите е и фактът, че именно Индия е страната, която измества „средното царство“.
Именно сравнението с Ню Делхи е често използвано като контраст на траекториите на развитие на двете държави, особено в икономическата част. Нещо повече, комунистическите елити настойчиво се опитват да представят своя цялостен модел на развитие не просто като подходяща алтернатива, но и като перспективен и работещ. Китайският модел трябваше да бъде бъдещето, убедително и еднозначно. Подобно настояване е все по-трудно да бъде защитено. В този смисъл, случващото се е удар по престижа и „меката сила“ на страната.
Разбира се, както мнозина не спират да напомнят, „демографията не е съдба“. Но е истина, че веднъж отключена, подобна спирала надолу е почти невъзможно да бъде спряна. На практика, Китай е изправен пред две фундаментални предизвикателства.
Едното е на „клопката на средните доходи“, която трябва да бъде преодоляна след края на лесния, експортен растеж. Второто е на „остаряване преди забогатяване“, което е още по-сложно за решаване. Нарастването на продуктивността често се представя като панацея за подобни проблеми, но дори да приемем това твърдение, ситуацията за Китай е не по-малко притеснителна.
По изчисления на Международния валутен фонд между 2012 и 2017 г. растежът на продуктивността е 0,6%. Пекин официално си е поставил цел да превърна страната в „развита икономика“ към 2050 г. (със стандарт, сравним с този на Португалия), което означава, че между 2020 и 2050 г. производителността ще трябва да се увеличи с общо 156%, или 3,2% на година. Към днешна дата, тази цел изглежда напълно непостижима.
Ако към всичко това добавим забавянето на икономиката, огромния дълг, напускането на западни инвеститори, свиването на производствените капацитети и инвестиции и политическия натиск върху техно индустриите и неработеща пенсионна система, картината става още по-проблемна за елитите в Пекин.
Всъщност, пъзелът от проблеми става все по-сложен, а предизвикателствата все по-често се трансформират в кризи. Сега към тази реалност комунистическата партия ще трябва да понесе и символния удар на демографската имплозия.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
