Фотоизложба на Регионална занаятчийска камара-Пловдив, гостува в Казанлък, съобщиха за ЗАРАТА
„Една разказа
на приказка от изследователя и майстор Стоян Маринов“ – текст: гл.ас. д-р по етнология към БАН Галин Георгиев.
Този каталог, представя част от традиционната етнографска естетика на забражданията от различни български райони в съответствие с поводите, по които се използват, наименованията им, включително прилежащите им части, материали, украси и пр. Забраждането като завършващ елемент на традиционния национален костюм обединява творчеството на множество занаяти: Художествени тъкани, Художествено плетиво, Накити от мъниста, Везбарство и Иглена дантела /кене/, които стоят в основата на създаването и носенето на забрадката.
Концепцията на каталога включва представяне на деветнадесет забраждания и украси за глава, възстановени по редки и изчезващи в наше време образци. Те са събирани и комплектовани благодарение на дългогодишните занимания на Стоян Маринов на терен, чрез посещенията му от 1981г. насам в редица селища на България и извън нейните предели, както и в резултат от проучванията му на музейни колекции, литературни източници и снимки. Вследствие на тази почти апостолска дейност той успява да издири и изучи, да систематизира и усвои, включително да възстанови и изработи, както и да представи в невероятно близък до оригиналите им и въздействащ вид десетки български народни облекла, накити и части от традиционни костюми, най-вече забраждания и аксесоарите към тях. Резултатът е комплектоването на богата и разнообразна, на значима по количество и съдържание частна негова колекция, част от чиито елементи имаме удоволствието да разгледаме и да им се насладим тук.
Изложбата-приказка ни разкрива същността на забраждането като завършена и сложна система, чиито елементи притежават както материално, така и нравствено-духовно, социално и естетическо измерение. Тук са вплетени в едно прическа, конструкция, форма, декорация и силует, а също и маниерите по прикрепянето на всички разнообразни по вид, материал и изпълнение съставни части на женското покриване на главата. Визуалният разказ ни представя украсите и забрадките за глава и като продукт, съчетаващ занаятите тъкачество, везба, плетиво, гайтанджийство, шивачество, изработка на ювелирни накити и накити от мъниста, оформяне на прическа (домашни дейности), апликация, използване на природни материали от растителен и животински произход. Образите на момите лазарки, на булки и невести, на по-възрастни жени и пр. ни повеждат из различните етнографски области и групи население от българската етническа територия, включително и сред преселниците от Северна Добруджа, българите от Мала Азия (дошли от Турция след Балканските войни) и т.н..
В културната традиция на българите, подобно на всички останали балкански народи, женската коса е натоварена с особена магическа сила. С нея са свързани множество представи, вярвания и обредни практики. Особено внимание се отделя на отрязаните или падналите при ресането коси, тъй като се вярва, че с тях могат да се правят магии – те се събират и се заравят под трендафилово дърво, зазижда се в дупка на дувара или се запазват и служат за допълнително наставяне на женската коса.
Покриването на косата е познато още от дълбока древност. Съобразно възрастта и социалния статус на жената могат да се обособят най-общо 5 вида женски прически и забраждания: на подевки, на моми, на годеници, на невести и възрастни жени. Вярвало се е, че свободно пуснатите, разпилени коси са присъщи на нечистите сили и на демоничните същества – представителите на „отвъдния“, на другия свят. Смятало се е, че появата на жена на публично място без забраждане е нещо извънредно и вещае болести и природни бедствия, а според обичайното право свалянето на забрадката е равнозначно на разтрогването на брака.
Обичаят за сплитането и покриването на косата имал за цел да „укроти“ нечистите демонични сили и същевременно да покаже мястото на жената в семейната и родовата общностна йерархия. Поставянето на кърпата върху главата играе ролята на белег за приобщаването ѝ към новото семейство, към мъжовия род (често пъти тя се дава под формата на дар от свекървата или кумата) и се явява израз на подчиненото положение на съпругата спрямо него. Покриването на косите, както и промените в структурата на облеклото на омъжените, са знаци, маркиращи новия социален статус на жената – преминаването ѝ в следващата социално-възрастова група.
Основен елемент в невестинските забраждания са шапките, както и различни подложки, направени от дървена кора, вейки, плат или плъст и други материали, и носещи в различните райони названия като „каица“, „търпош“, „качул“, „разсучал“, „гребен“, „сокай“, „фес“. Върху шапките се поставят тъкани и декорирани покривала за глава, които могат да бъдат домашно изработени или фабрични, купени от пазара. Това са т.нар. „момии“, „бариши и шамии“, „чумбери“, „цариградски забрадки“, „мисали“, „ръченици“, „дюлбени“, „тестемели“, „шалове“ и други. Кърпите за глава се носят по различни начини, сред които: сгънати по диагонал, с трите останали краища, свободно пуснати по гърба; сгънати по диагонал, но с два срещуположни края, разминаващи се на тила и завързани на върха на главата или вляво, или вдясно над ухото; сгънати по диагонал, с два срещуположни края, разминаващи се под брадата и завързани на тила; среща се също и чалмовидно завиване около лицето с край, спуснат по гърба и пр.
Украсите за глава и цялостният вид на забражданията, наподобяващи в някои случаи рога, а в други съдържащи птичи пера и пр., отпращат към древни култове на женски божества на плодородието, живота и майчинството. На тази основа е изказано предположението, че в своето многообразие забражданията са създадени като знаци за принадлежност към отделна родово-племенна група.
Съвсем целенасочено темата на проекта „ВИЗИЯ, РАЗКАЗ, ДОКОСВАНЕ”, е забраждането. Чрез разказа на изследователя, майстор Стоян Маринов и чрез изразните средства на фотографията тя се разкрива като своеобразна приказка за времената, в които забрадката е била една от най-важните части в цялостната структура и символиката на българските женски носии.
