Когато мъдрите говорят, е добре да мълчим и да ги слушаме. Това е начинът да се докоснем до тях и да станем „малко по-малко глупави”.
Авторът, чиито размисли споделям напълно, е аржентинският поет, драматург, писател и есеист Алдо Пелегрини (1903-73) актуализиран в литературното пространство от един от испанските ми приятели, писателя Мануел Франсиско Рейна. На мене ми остана само да го прочета мълком и да ви предложа този текст на български език.
Ботьо Буков
Поезията е една херметически затворена врата за простаците, която е широко отворена за простодушните. Това не е врата, заключена с ключ или с резе, но така е измайсторена, че колкото и да се мъчат простаците, не могат да я отворят, докато тя сама се разваря при присъствието на простодушните. Няма по-обратно на простотията от простодушието. Характеристиката на простака е неговият постоянен стремеж към определена структура на властта. Простодушният пък отказва да упражнява властта, защото всички власти са негови.
Разбира се, народът е потенциалният притежател на върховното поетично поведение – простодушието. А сред народа – ония, които чувстват тормоза на властта като болка. Простодушният съзнателно или не се движи в света на ценностите – любовта на първо място, а простакът се движи в оня свят, в който единствената ценност се предоставя от упражняването на власт. Простаците търсят могъщество в каквато и да е форма на властта – в парите на първо място и в цялата държавна структура от мащабите на управляващите до микроскопичното, но разрушително и пагубно владичество на бюрократите; от властта на църквата до властта на масмедиите; от господството на банкерите до властта, която дават законите.
Всички тези власти, взети заедно, са обединени срещу поезията.
Но тъй като поезията означава свобода, означава утвърждаване на истинския човек, на човека, който се опитва да се осъществи, без съмнение тя има определен престиж сред простаците. В тоя фалшифициран и изкуствен свят, който те градят, простаците имат необходимост от изделия на лукса: заиграване пред завеса, джаджи, дрънкулки и нещичко подобно на поезия. Но в оная поезия, която те практикуват, думата и образът се превръщат в декоративни елементи и по този начин се унищожава тяхната вдъхновяваща сила. Така се създава тъй наречената официална поезия, поезия на финтифлюшката, която дрънка на кухо.
Поезията е оная непреодолима нужда от самоутвърждаване, която окриля човека. Противопоставя се на желанието да представлява просто един показ и се опълчва срещу ония напъни, които демонстрират упражняващите властта.
Простаците живеят в един неприемлив и подменен свят, основан на господството, което може да се налага върху други; отричат изконната същина на човешкото, като я подменят с кухи схеми. Светът на властта е свят, изпразнен от смисъл и се намира извън живота. Поетът търси в думата не просто начин да се изрази, а начин да участва в самото битие. Той прибягва към думата, но търси в нея извечната й стойност, магията на създаването на словото, момента, в който то вече не е обикновен знак, а част от самата действителност. Чрез словото поетът не отразява действителността, а участва в нея.
Вратата на поезията няма ключ и брава, тя доказва себе си чрез своето качество да вдъхновява. Само простодушните, които притежават закалката на очистителния огън, пламтящ между пръстите им, могат да отворят тази врата, през която да влязат в живота.
Поезията се стреми да изпълни задачата, щото този свят да не бъде само обиталище на простаци.
