Интервю с актьора Дъгри Скот, за ролята му в сериала „Гепи“, който AXN излъчва премиерно всеки вторник от 21:50.
Телевизионната адаптация на „Гепи“ е базирана на оригиналния филм, който излезе по екраните през 2000 година. Какъв паралел бихте направили между двата продукта?
Дъгри: Сериалът не би съществувал ако не беше филма, но пък сериалът, както и филмът, си има свой собствен живот и чудесно би просъществувал независимо от филма. Сериалът е също толкова невъзмутим, колкото и оригинала, държи същия неуважителен тон, притежава груб хумор и показва с доста голяма доза реализъм фантастичния, бляскав, суров, криминален свят, който е много привлекателен за аудиторията. Когато прочетох сценария си помислих, че не съм чел нищо подобно, нищо с толкова жив, забавен, съвсем уникален език.
Как се подготвихте за ролята си?
Дъгри: Винаги, когато се подготвям за дадена роля, за мен най-важното е да се опитам да уцеля духа, атмосферата, в която се развива действието. Винаги става дума за едно и също при мен и то е да потърся действителност, на която да се опра. Каквото и да играя, търся вдъхновение от реалния живот и истинските хора, а в конкретния случай от тези, които срещах по един или друг начин през последните няколко месеца в света, който населява героят ми. Убийци, някогашни гангстерски величия, „ужилени“ дребни мошеници. Все пак Вик е в затвора, излежава последните няколко месеца от 15 годишната си присъда за кражба на злато, когато научава, че същото това злато, отново е по улиците на Лондон, а той си го иска обратно и ще направи всичко възможно, за да си го върне.
Да поговорим за Вик Хил. Той е лондонски гангстер от старото поколение и се усеща препратка към братята Рони и Реджи Крей, сочените за босове на организираната престъпност в Източен Лондон, между 50-тте и 60-тте години на миналия век. Как изградихте образа му?
Дъгри: Почти винаги, когато започвам с дадена роля търся документални филми, свързани с историята, епохата, времената, нравите. Изгледах почти всичко за братята Крей, а също и за други прочути гангстери от Ийст Енд. Най-хубавото на интернет е, че може да ти осигури достъп до много информация, която иначе би ти отнело месеци, дори години, за да събереш. Така че аз просто седнах пред монитора и гледах с часове, малко за този, малко за онзи, по-малко за този, повече за онзи и така час след час. Също така се срещнах с някои от тях лично. Бил съм няколко пъти в ролята на гангстер през годините и смея да твърдя, че те са интересни хора, много различни от нас. Изненадващо е, винаги е изненадващо…
Какво е предимството за Вас като актьор, да се срещнете с някои от тези хора, не само да гледате документални филми за тях?
Дъгри: Спомням си един гангстер от Манчестър, имаше издадена книга за него, която аз прочетох преди да се срещнем и след като се видяхме се оказа, че няма нищо общо с този, когото бяха описали в книгата. В книгата той беше показан като бабаит, груб и недодялан, надут и всяващ ужас, а това, което аз видях беше точно обратното. И затова, както беше казал Артър Милър – трябва да опознаеш човека, преди да си позволиш да го съдиш. А в работата ми като актьор това е направо задължително. Трябва да си наясно с всички страни на героя си, не можеш да имитираш някого по слуховете, които се носят за него. Наистина трябва да се вселиш в главата на някого, да го опознаеш, да го видиш от всички страни и тогава често се случва да се окаже, че е доста различен от това, което си си представил първоначално.
Значи ролята Ви събира доста неща?
Дъгри: Аз започвам с документални филми. Чета книги. Слушам записи. Слушах с часове аудио записите на братята Крей. Слушахме заедно с човека, нает да ме научи на диалекта, който говорят в Ийст Енд. Аз исках той да схване и да ме научи на точно техния акцент, с техните особености и индивидуалност, защото не исках да използвам диалекта като клише. Исках да говоря с гласа на истинските гангстери от Ийст Енд и то на олд скуул гангстерите, с техния истински глас, идващ от самите тях. Изключително много се наслаждавах на това пътешествие, което предприехме, защото научаваш какви ли не неща за тези хора, неща които никога не би научил, а те са изключително различни и интересни хора. Проучванията ми продължиха с месеци, цели месеци живях с техните истории и доста се забавлявах, мога да кажа, че направо ги заобичах!
Каква е траекторията на Вик Хил през тези общо десет часа?
Дъгри: Тръгваме оттам, че той излежава 15 годишна присъда за обир на злато. Вътре, той е на върха на затворническата йерархия, командва всички и разполага с всякакви удобства. Остават му само още няколко месеца, докато присъдата му изтече, но в един момент целият му живот се преобръща с главата надолу. Вместо да изчака мирно оставащите му няколко месеца зад решетките, той решава да избяга за да си върне златото, а когато разбира, че синът му е замесен в обира, това изцяло го изкарва от равновесие. После, двамата заработват рамо до рамо. Пътят, на който се озовава за него се оказва истинско изкупление, защото извън главната му амбиция – да си върне златото, Вик изцяло преоткива връзката си със сина си, който е бил 10 годишен, когото баща му е влязъл в затвора. За него е огромно удоволствие и радост да преоткрие и заздрави тази връзка между баща и син.
Добър човек ли е Вик?
Дъгри: Той е изключителен чаровник, от онези типове, които каквото и да направят винаги го правят със светнал поглед и усмивка на уста. Той е човек влюбен в живота, изкусен манипулатор, който успява да накара всички да играят по свирката му. Той много иска да си върне старата искра и предишното уважение с което се е ползвал в Ийст Енд преди да се върне зад решетките, но за тези 15 години нещата навън доста са се променили, което го шокира първоначално.
Ролята изискваше ли сериозни физически усилия?
Дъгри: Да, доста. Имам предвид, вземете например боя в затвора, където направо ги размазва. Отдават му се тези неща на Вик. А аз от своя страна се опитвам да правя повече от нещата сам. Естествено има и каскадьори, но аз предпочитам да правя повечето неща сам, особено бойните сцени, които са си живо забавление.
Защо жанрът с обирите е толкова уникално британски? Има ли някаква пост-Бонд култура в страната?
Дъгри: Не знам откъде идва тази любов в хората към обирите на банки, но предполагам от факта, че всеки би искал да е на мястото на тези, които отмъкват един куп пари или злато, офейкват с тях и никога не биват заловени. Забавно, рисковано, доходоносно, а и не крадеш от никого конкретно, обираш банка, която е „обрала“ доста хора преди ти да я обереш и някак нямаш проблеми със съвестта.
Какво е мнението Ви за излъчването в интернет платформите? Как приемате идеята, че за някои хора това ще е сериал, който ще гледат веднъж седмично в продължение на 10 седмици, а за други, това ще е 10 часов филм?
Дъгри: Според мен е добре за всички да гледат както и когато поискат, добре е за хората, които искат да гледат. И аз съм правил маратони – епизод след епизод, часове наред на неща, които харесвам. Промените в телевизионния пейзаж се случват толкова бързо, че зрителите все още не са напълно наясно с възможностите, които им се предлагат и какво още биха могли да направят, защото промените са драматични и драстични. Аз лично, намирам тази промяна за вълнуваща. Сценаристите, на които може би преди е коствало усилия да представят филмите си на независимата сцена, сега имат много по-големи възможности, защото телевизионно съдържание се търси повече от когато и да било и за мен тази тенденция ще продължи да се развива в същия дух.
