Открай време руските управници умеят да пренаписват историята. Делото на Кирил и Методий и мисията на Св. Киприян са само два примера за опитите да бъдат заличени българските следи в руската история, напомня Дойче веле.
5 декември 1931 година е черен ден: по заповед на Сталин е взривен катедралният храм Христос Спасител в Москва, а в Казан е разрушен величественият Паметник на българите. Редом с тези унищожения върви и трескаво пренаписване на историята на Руската империя, върху чиито развалини е изграден Съветският съюз. Стремежът на болшевишката пропаганда е да бъде преиначена не само руската история, но и историята на света, като целта е да се докаже на народите в новата империя, че духовното и историческото наследство на царска Русия е дело само и единствено на руснаци от „подходящи“ социални слоеве. Всичко, което не подкрепя тази измишльотина, е обречено на забрава. Не е пощадена и българската следа в руската история.
Русия и делото на Кирил и Методий
Делото на Кирил и Методий и техните ученици за разпространението на славянската писменост в Русия е сред най-трайните табута в съветската и отчасти в руската историография, твърди проф. Христо Матанов от Софийския университет. Мисълта, че толкова важната за духовността азбука е „пренесена“ от една малка и незначителна държава като България, е непоносима за Кремъл. Затова като заместител на историческата истина е претоплена една стара псевдонаучна теория, свързана с мисията на Кирил и Методий при кримските хазари през 860 година. Летописец от онези времена свидетелства, че на Кирил му е било показано евангелие, написано с „рожки“ букви. Този детайл е сърцевината на разпространената по съветско време легенда, че славянската азбука е била създадена в руска среда. „Всъщност Кирил е видял някоя от скандинавските руни“, подозира проф. Матанов. Което е твърде вероятно, като се има предвид, че викингите (варягите) са изиграли важна роля за изграждането на руската държавност. Това, впрочем, е още една историческа истина, която никак не се харесва на Москва.
Дори бегъл прочит на статиите в Голямата съветска енциклопедия, свързани с делото на Кирил и Методий, показва съвсем недвусмислено, че тяхната роля е силно омаловажена. Вместо за тях се говори за някакво смътно „славянско влияние“.
И още един красноречив факт: колеги на известния български историк Емил Михайлов си спомнят, че по времето, когато е преподавал история на Русия в Софийския университет, професорът си е имал много неприятности с Държавна сигурност – по всяка вероятност заради многобройните факти, които проф. Михайлов е цитирал в подкрепа на тезата си за ключовата роля на българите при разпространението на азбуката и православието в Русия. Преподавателят често е припомнял знаковите думи на големия българист Юрий Венелин: „Те ни научиха да пишем!“. Венелин, който е живял през 19 век, винаги е твърдял, че Русия дължи на българите и писмеността, и покръстването. Впрочем, съветската власт също си спомня за неговите убеждения – гробът и паметната му плоча в Даниловския манастир в Москва са взривени през 30-те години на миналия век.
Из битието на Свети Киприян
Друга жертва на опитите за преиначаване на историята е Свети Киприян Български. Московският митрополит от края на 14 и началото на 15 век – търновецът Киприян, е сред най-ярките личности, оставили дълбока диря в историята на Русия и Руската православна църква. Както в случая с мисиите на Кирил и Методий, посредник в отношенията между българи и руси отново е Константинопол. Киприян, който е съратник на патриарх Евтимий, е изпратен в Русия, за да помогне за утвърждаването на православието в една страна, разкъсвана от вътрешни междуособици и нашествия на азиатски племена. Изключителната дарба на българския книжовник да помирява враждуващи управници и да мобилизира църквата и миряните срещу татарската заплаха от изток среща широко одобрение в размирната страна. Киприян се превръща в обединител и до смъртта си през 1406 година управлява огромната Московска и Всеруска патриаршия.
Столетия след неговото канонизиране обаче произходът и ролята му за обединяването на Русия и на руската църква са подлагани на съмнения. Обявяван е за грък, а заслугите му като водач и реформатор на руското православие са приписвани на руски отшелник. След дълги преговори между България и Руската патриаршия мощите на Свети Киприян са препогребани в Успенския събор в Кремъл.
Съдбата на волжките българи
И още един епизод от историята на двустранните отношения: Болшевишката революция през 1917 година поражда илюзии сред потомците на волжките българи по поречието на Волга и Кама за възраждане на националната им идентичност. Те не желаят да им бъде приписвана идентичността на завладелите Волжка България татари и наивно вярват, че ще бъдат подкрепени от съветската власт. Но болшевиките бързо се справят с тази опасност, като избиват или репресират активистите за българска автономия.
Преброяване на населението на СССР, проведено в самия край на Горбачовата перестройка, дава възможност за волеизявление на потискания от столетия народ. В книгата си „В голямата политика“ бившият президент Желю Желев свидетелства, че след решението на България да подкрепи исканията на волжките българи, от Москва идва остра нота заради намеса на София във вътрешните работи на Руската федерация. И по стар рефлекс България се снишава. Няколко години по-късно петиция за признаване на българска нация в Русия, подписана от 150 хиляди волжки българи, е препратена чрез посолството в Москва до правителството на Иван Костов и президента Петър Стоянов. Но в смутните времена по време и след втората руска операция срещу Чечения никой от българските управници не смее да застане зад каузата на потомците на прабългарите.
Съветското „национално инженерство“
Историкът Пламен Павлов напомня и за „съзидателния“ принос на Кремъл в измислянето на нови нации. Според проф. Павлов, съветското „национално инженерство“ има особен пиетет към българските земи. Така например Москва изгражда стройна теория по отношение на раждането и утвърждаването на „гагаузка“ нация в компактно заселените с българи степи на север от Черно море. „Нямате представа какви смехотворни спорове се водят и до днес на научни форуми по този въпрос. Съвсем отговорно се твърди, че признак за национално отграничаване на бесарабските българи от „гагаузите“ бил фактът, че име като „Николай“ сред българите се трансформирало в „Кольо“ сред „гагаузите“. Всъщност още от войните с Османската империя в началото на 19 век Русия използва България и българите като източник на човешки ресурси за заселване на южните си степи. И обратно – депортира неудобни народи от Крим и Кавказ към районите на изселниците от Източна България“, посочва проф. Павлов.
