На 30 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа загиват българските футболисти Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. По съвпадение в същия ден загиват и трима съветски комонавти. Политическите реалии създават ситуация в която покрусата на цял народ е безцеремонно потъпкана от властите, а българо-съветската „дружба“ придобива трагични измерения.
През 1971 г. България вече се е отдалечила от сталинския, военизиран тип комунизъм. Стандартът на живот в големите градове е относително добър. Картонените капачки на бурканите с кисело мляко са заменени със станиолови, а тежките стъклени бутилки за прясно мляко – с полиетиленови пакети. На 10-ия конгрес на БКП Тодор Живков помпозно обявява началото на „развития социализъм“.
За родените през 21 век е трудно да си представят, че някога е имало живот без интернет, дори без TikTok! В този труден живот едно от малкото масови удоволствия беше футболът. А във футбола имаше едно име над всички – Гунди. Георги Аспарухов-Гунди беше не просто име, Гунди беше понятие. В Гунди се съчетаваха талант, признание и всенародна обич.
Баща ми, запален славист, ме мъкнеше като дете по софийските стадиони да гледаме футбол. Побърквах се от скука, но два или три мача съм запомнил заради неистовия вой на запалянковците „Г-У-У-У-У-Н-Д-И!!!“ Снимки на прославения футболист бяха налепени навсякъде: във фризьорски салони, над седалките на ватманите в трамваите, в таксита, магазини, клубове.
В следващите редове са спомените на няколко човека за срещите им с Гунди и Котков.
Стефан Аладжов, съотборник на Гунди и Котков в „Левски Спартак“ и националния отбор:
„През 1967 г. току що бях подписал договор да играя в „Левски“, влизам в съблекалнята и ги гледам като извънземни. Независимо от напрежението преди големи мачове Гунди седна до мен и ми каза: „Момче, няма от какво да се притесняваш. Влизаш и играеш без страх за да докажеш, че имаш място в отбора“.
Гунди беше хубавец с лъчезарна усмивка, приятно бе да го слушаш когато говори. Преди един мач с ЦСКА той ми разказа как пред вратата на апартамента му винаги имало букети с цветя, главно от почитателки. Получавал и много писма. Една девойка му беше написала „Нищо не искам от теб освен малък сувенир – дете“.
Целите му крака бяха в рани и операции, обаче Гунди беше половината отбор.
На терена не му беше никак леко тъй като в противниковите отбори винаги имаше определени поне двама играчи: единият да стои плътно до Гунди, а другият беше така наречения „метач“. Срещу Гунди се играеше твърдо и безкомпромисно. Целите му крака бяха в рани и операции, обаче Гунди беше половината отбор. Когато Гунди играеше, публиката се удвояваше, макар че на него често му се налагаше да излиза от игра заради контузии.
Котков и Гунди бяха изключителни футболисти. Котков обикновено бележеше голове със силния си ляв крак. Той дойде от „Локомотив“ в „Левски“ с намерение като приключи с футбола да започне работа в МВР. А Гунди? За Гунди нямаше тайни във футбола. Освен, че много добре играеше и с двата крака, той отлично насочваше топката с глава там, където вратарите най-малко очакваха.
През 1970 г., преди един мач със „Славия“, поканих Гунди в къщи. Той ходеше с едно бомбе, но го забрави в колата ми. Аз го закарах до тях и се прибрах. После оставих колата на брат ми, а един негов познат видял бомбето и попитал брат ми „Ти с бомбе ли вече ходиш?“ Той му казал, че бомбето е на Гунди. Познатият го помолил да му го даде за малко. Извадил пинсета и с нея почнал да вади от бомбето косъмчета и да ги събира в салфетка. До такава степен го боготворяха хората.
Там ни разпознаха едни рибари, донесоха каса бира, риба бяха наловили, Гунди ги покани да се присъединят към нас.
В живота и двамата бяха големи спортсмени, интелигентни, със силно чувство за хумор. На улицата не страняха от хората, които ги спираха не само за автографи, но и да разменят няколко думи с тях. Даже си спомням когато бяхме на морето през лятото на 1970 г. Гунди, Сашо Костов, аз, Янко Кирилов и Бисер Михайлов, отидохме на почивка. Там ни разпознаха едни рибари, донесоха каса бира, риба бяха наловили, Гунди ги покани да се присъединят към нас, беше свалил колата на самия бряг. Обаче те не пожелаха, стояха на около 5 метра от нас. Радваха се, че имат възможност да видят Гунди отблизо. Няма да е пресилено ако кажа, че Гунди беше идол на цяла България.
Играх в мача срещу ЦСКА през 1969 г., дето ги бихме със 7:2. Гунди направи хет-трик. Имаше виц, че ЦСКА вкарват първия гол, за да видят колко публика има по трибуните и последния – за да видят колко публика е останала. Зрелището беше незабравимо, палеха факли по трибуните, след мача Добри Джуров (министър на отбраната) нареди да острижат играчите на ЦСКА нула-номер.
Котков беше симпатяга, изключителен спортсмен. Играхме мач с ЦСКА, бихме ги 5:2, тогава Котков вкара 4 гола. Обаче съдията изгони Якимов и Марашлиев. Котков до такава степен беше спортсмен, че успокояваше публиката, която освиркваше най-вече Якимов.
Котков редовно ходеше с официален костюм. Един от колегите го пита „А бе, Коте, що така, все с костюми?“ Той отговаря: „Ами ако някой ден нещо се случи – друг да може да ги носи“.
Александър Шаламанов, съотборник на Гунди и Котков в националния отбор:
„С Гунди бяхме заедно в юношеския национален отбор. Неслучайно още когато беше 17-18 годишен го включиха в основния отбор на „Левски“, беше ясно още тогава, че е изключително талантлив футболист. Гунди беше много силен и с глава. Отличен дрибъл. Можеше както да организира играта, така и да подава голови пасове. Всестранен футболист. Притежаваше особен финес. Днес такъв финес във футбола няма.
Господ му беше дал всичко на Гунди. Когато ходехме по лагери из провинцията, случи се понякога, че ни поканят в местно училище. Децата веднага го наобикаляха, беше страхотно популярен. На Гунди понякога му се случваше да играе срещу такива футоблисти, които е по-добре да не ги срещаш на пътя, камо ли на игрището.
Гунди беше баровец. На която и врата да почукаше – отваряше се.
С него не сме прекарвали много време заедно, но се случи един път, че и той и аз бяхме контузени. Националният отбор замина да играе в Португалия и Франция, а ние с Гунди всеки ден се срещахме в ресторанта „Балкан“, готвачът много вкусно готвеше за нас. Само че не влизахме през главния вход, а отзад, през служебния. Гунди беше баровец. На която и врата да почукаше – отваряше се.
Макар че имаше тежка контузия на глезена, Гунди никога не се оплакваше по лагерите, че нещо го боли. Към края на живота си вече не можеше и да тича добре. Специални обувки му изработваха в Австрия, стелки му слагаха“.
Борислав Константинов, прес-секретар на футболен клуб „Славия“, приятел и на Гунди, и на Котков.
„Питаш дали могат ли да се сравняват Гунди, Стоичков и Бербатов? Всеки е велик за времето си. Това е най-точното, което може да се каже. Както всичко друго се мени, така и футболът се мени. Ако днес Гунди играе футбола от своето време, той ще изглежда като грамофонна плоча на забавени обороти. Дори и Стоичков да играе днес – той не може да покаже онова, което е правил в „Барселона“ преди почти 30 години. Гунди цялата си кариера е изиграл в един български клуб, „Левски“. На Стоичков трамплинът е друг – „Барселона“. Това са различни ситуации, различни шансове“.
***
Катастрофата в прохода Витиня на 30 юни 1971 г. е добре документирана. На бензиностанцията Гунди спира да зареди бежовата си Алфа Ромео. Касиерката си спомня, че й е подал банкнота от 10 лв. и е отказал да вземе рестото, около 80 ст. Жената впоследствие горчиво съжалява, че не го е накарала да си вземе рестото и по този начин да го задържи за няколко секунди.
Но нали знаете как е в живота? Картината на съдбоносните събития впоследствие може да се възстанови и да се отбележат ключовите моменти. Единственото, което не е възможно, е времето да се върне назад.
След като зареждат, Гунди и Котков поемат към прохода. Взимат със себе си един стопаджия. Малко след моста над река Бебреш от странично разклонение на пътя внезапно изскача камион ЗИЛ с ремарке. Алфата се е движила с голяма скорост и въпреки реакцията на Гунди – спирачният път е бил 30 метра – колата се врязва челно в резервоара на камиона. Бензинът облива Алфата и тя лумва като бенгалски огън. Случва се непоправимото.
Ясно го помня този ден, бях на пионерски лагер в Берковица. Привечер ни събраха пред бараките, с покрусен глас началничката на лагера оповести за смърта на тримата съветски космонавти. След това съобщиха за гибелта на Гунди и Котков. Някои от учителите плачеха. За повечето деца това беше първият непосредствен допир с необратимото. Обявиха тридневен траур – заради космонавтите. Доброволски, Волков и Пацаев загинаха няколко часа преди българските футболисти при приземяването на спускаемия апарат на космическия кораб „Союз-11“.
От пропагандния отдел на ЦК на БКП на всички български медии изрично е наредено да публикуват на първи страници или в началото на новинарските емисии само вестта за гибелта на космонавтите. Съобщението за трагедията с Гунди и Котков е забутано по вътрешните страници на вестниците и е съвсем кратко. На 6 юли спортният седмичник „Старт“ публикува цветна снимка на Гунди и Котков в черно каре и статия на цяла страница със заглавие „Незабравимите“.
Погребението на Гунди и Котков се състоя на 2 юли на централните софийски гробища в Орландовци. Преди това имаше поклонение на стадион „Герена“. Оценките за броя на участниците в поклонението варират от 150 до 550 хиляди души. Второто число не изглежда да е реално, населението на София през 1971 г. е под 1 милион. Обаче спонтанното събиране на толкова много хора на едно място стряска властите и в крайна сметка води до отстраняването на Ангел Солаков от поста министър на вътрешните работи.
Спомня си Борислав Константинов:
„Погребението се превърна в политическо събитие, не защото бе на двама изтъкнати футболисти, а защото съвпадна със смъртта на тримата съветски космонавти и хората според тогавашната власт трябваше да скърбят повече за космонавтите отколкото за футболистите. Аз бях на погребението и добре си спомням цялата история. Миналия юни със съпругата на Гунди, Величка, пак говорихме на тази тема. Според нея събитията доста се драматизират от медиите“.
Спомня си Стефан Аладжов:
„Тълпата започваше от площад „Пирдоп“ в Подуене и се проточваше до стадион „Герена“ – може би около 300 хил. души. На погребението ковчезите бяха запечатани. Бяха се наредили първо ръководителите на клуба, а след това ние футболистите застанахме на почетна стража. Казаха отначало, че ще изложат ковчезите на стадиона и хората се втурнаха натам. След това процесията трябваше да тръгне към гробищата в Орландовци. Един милиционер силно ме удари по гърба, не знаеше, че съм играч в отбора, явно си е помислил, че съм зяпач, който се опитва да проникне. След катастрофата много хора в България не вярваха, че това се е случило, че Гунди и Котков са си отишли“.
Спомня си Александър Шаламанов:
„В деня на катастрофата бях вече във Враца. Ние минахме по дефилето, тъй като пътят през Витиня беше затворен. Обаче Гунди и Котков имаха служебни карти от МВР и с тях можеха да минават навсякъде. Та тия карти може да са им изиграли лоша шега. С един мой приятел бяхме отвън пред „Герена“ по време на поклонението, не можахме да влезем вътре. Аз толкова много хора на едно място до тогава не бях виждал. Създаде се изкуствена конфронтация между гибелта на българските футболисти и съветските космонавти“.
На Централните гробища в София двамата са погребани близо до църквата, на около 50 м. вляво. На двата гроба са поставени бюстове и релефни плочи. Винаги има и цветя.
