Публикуваме интервю на журналиста Матей Бонев с известния на старозагорци бизнесмен Иван Колев, направено през 2016 г. и станало част от книгата на Бонев „Хора и съдби под Аязмото“, излязла от печат тази пролет.
В 40-годишния ми журналистически стаж съм се нагледал на вся-
какви благотворителни акции. Особено преди големите християнски
празници – Коледа и Великден, те са толкова много и така настъпател-
ни, че понякога обезсмислят благородните жестове. От някои скром-
нички дарения, огласени в стил „Празна Мара тъпан била“, ми е идвало
да потъна в земята от срам. Срещал съм, разбира се, и много щедри
дарители, които искат да помогнат на страдащия и на бедния. И в духа
на истинското добротворство не искат лявата ръка да знае какво дава
дясната. Като старозагорския бизнесмен Иван Колев, за когото ще ста-
не дума. В хода на благотворителната кампания „Да възкресим добро-
то“ в редакцията на вестника, за който работех, се получи трогателен
зов за помощ от самотен баща в едно радневско село. Петър, нека го
наречем така условно, бил изоставен от съпругата си. Грижеше се за
двете си дъщерички, вече ученички, и за болните си родители, и два-
мата пенсионери със скромни пенсии. Оказа се, че петимата живеят в
една стаичка. Към нея имало и едно антре, в което момичета пишели
домашните и учели уроците си. Петьо осигурявал прехраната на цялата
къща като сервитьор в един радневски ресторант. От малкото спестя-
вания решил да изгради още една стаичка за децата, в съседство със
схлупената къща. Но свършил парите и не могъл да я довърши. Отча-
яният мъж молеше от сърце да му помогнем, но беше спестил част от
истината, очевидно притеснен, че може да се откажем, като разберем
за какъв сериозен ремонт става дума. От редакцията помолихме Иван
Колев тяхната фамилна компания да се включи в благотворителната
кампания с уговорката, че става дума едва ли не за козметичен ремонт
на една стая. Когато отидохме с него на място обаче се оказа, че всъщ-
ност тя е завършена в съвсем груб строеж. Четирите голи стени бяха
още на тухла,а подът на стаичката – още на пръст. Цялата фамилия –
бащата, прегърнал двете си дъщери, дядото и бабата до тях, притих-
нали като пред бедствие, очакваха с вперени очи решението на биз-
несмена. „Щом сме обещали, ще я довършим и дори ще я обзаведем“,
каза Колев и думите му бяха удавени в радостните възгласи на двете
момичета. Още следващата седмица строителна бригада от компани-
ята на Колеви започна измазването на стените и изливането на бетона
за пода. До Великден бяха завършени по-грубите дейности и поставена
електрическата инсталация. Седмица след празника детската стая на
двете момичета изглеждаше като излязла от каталог – с функционална
ъглова спалня, с две бюра и малка библиотека, с модерни аплици, с
цветни щори и пердета. Няма да забравя грейналите лица на двете се-
стрички, когато влязоха плахо в готовата стая и се чудеха кое по-напред
Хора и съдби под Аязмото 78
да пробват – матраците на леглата ли, бюрата ли, нощните лампи ли.
„Г-н Колев, не знам как да ви благодарим… Ние нямаме нищо… – каза
на сбогуване майката на Петьо и ни подаде по една ябълка. – Не се при-
теснявайте, и аз имам две момиченца, макар и по-малки. Все едно, че
съм направил тази детска стая за тях…“, каза усмихнат Иван Колев след
края на тази красива като приказка история.
Не съм питал и нямам представа колко е струвал на Колеви ре-
монтът на детската стая, който на практика си беше като нов градеж. Но
при всички случаи това вероятно е една най-скромните им обществени
каузи. За развитието на леката атлетика например фамилията ежегодно
отделя по стотина хиляди лева.Когато преди 7 – 8 години Иван Колев
поема лекоатлетическия клуб „Берое“ като президент, на щат в него е
един единствен треньор, който се занимава с 15-ина деца от спортното
училище. Сега в клуба работят 9 треньори, а състезателите, които тре-
нират, от деца и юноши до мъже и жени, са над 400. Миналата 2016 г.
беше звездна за „царицата на спортовете“ в Стара Загора. Мирела Де-
мирева, която избра да членува в най-проспериращия лекоатлетически
клуб у нас – „Берое“, спечели сребърен олимпийски медал на висок
скок в Рио. Нейният старозагорски клуб пък стана безапелационно № 1
в страната по спечелени точки. За пръв в историята на годишните награ-
ди в Стара Загора спортист № 1 в Града на липите стана спортистът на
България за 2016-г. – „сребърната“ Мирела Демирева. Звездната атлет-
ка заедно с личния си треньор – холандецът Маркус Рини ван Льовен,
беше и на коледното парти на клуба, на което бяха наградени най-до-
брите атлети за годината. Иван Колев е убеден, че Мирела тепърва ще
жъне още по-големи успехи, а с нея и клубът ще повлече крак. Той не
крие, че голямата му мечта е един ден лекоатлет(ка) от „Берое“, роден
и израсъл под Аязмото, да покори олимпийския връх. Казват, че човек
е толкова голям, колкото са големи мечтите му. А тази Иванова мечта
наистина е звездна.
Най-значимите инвестиции на фамилията Колеви безспорно са
в здравеопазването. В многопрофилната болница за активно лечение
„Тракия“ в Стара Загора фамилията вложи над 60 млн. лева и я напъл-
ни с медицинско оборудване и апаратура на световно ниво. „Нямам
никаква представа кога ще ги изплатим при тази сбъркана здравна по-
литика“, признава Колев-младши. И е съгласен с мнението на много
специалисти, че който инвестира в момента в здравеопазването, наис-
тина е непоправим алтруист. Лимитирането на медицинските дейности
в една болница според него е чисто безумие и е стопирало временно
развитието и на болница „Тракия“. „Ако този лимит се изчерпи до 20-о
число на месеца, след това лекарите и сестрите карти ли да играят?“,
пита с нескрита ирония Иван. Оправданието на здравното министерство,
че и в европейските страни имало лимит и листи с чакащи пациенти, спо-
ред него просто не е вярно, защото става дума за нещо съвсем друго. „При
тях наистина отлагат за известно време лечението на някои пациенти,
което не е спешно, но то не е поради липса на пари, а поради недостиг на капацитет, докато при
нас направо ни спират парите и точка“, пояснява младият мениджър.
Според него здравната каса наистина се източва – умишлено чрез фик-
тивни дейности, и неумишлено, чрез неразвитата доболнична помощ
и изцяло липсващата превантивна медицина. „И докато държавата не
спре това изтичане на нашите здравни вноски, няма как да знаем малко
или много са парите за здраве, които всяка година се увеличават, но без
видим ефект“, допълва Иван.
Той е съгласен, че трите най-нереформирани сфери у нас 28 го-
дини след демократичните промени са съдебната система, системите
за сигурност и здравеопазването. За първите две няма съмнение защо
не се реформират – просто мафията все още си има държава и много
силно влияние в нея. Като мениджър, който следи отблизо процесите
във фамилната болница „Тракия“, Иван няма смислено обяснение защо
в здравеопазването тъпчем на едно място. Най-малкото е поради не-
желание на хората в бели престилки, каквито упреци не липсват, за тях
сегашната ситуация е истинска тегоба. Най-логично обяснение за ней-
ния ступор според него е, че неможем да намерим точните управленци
на здравната система. И припомня, че само по време на първото упра-
вление на ГЕРБ са се изредили една дузина здравни министри. „Дос-
корошният министър Петър Москов се задържа повече от 2 години, но
с куп безумни идеи прецака всичко“, безпощаден е в критиката си към
политиците Иван Колев.
По време на мощната ГЕРБ-вълна след 2009 г. и той самият се
потапя в политиката поради наивност по неговите думи, че може да
промени нещо. „Изкарах почти пълни 4 години (без два месеца) като
депутат, но още на 6-ия месец разбрах, че не съм попаднал на точното
място, че парламентът е безгласна буква, а цялата държавна машина
на практика зависи от няколко човека“, посочва най-голямото си разо-
чарование от краткия си флирт с властта Иван Колев. Според него при
първото си управление ГЕРБ е имал огромна енергия и доверие, хората
били с големи надежди, но останали излъгани. „Набелязаните промени
и реформи продължиха не повече от половин година. Защо спряха аз и
сега нямам обяснение“, признава Иван.
Като човек „омърсил“ се, макар и за кратко с политиката, той не
е съгласен да се хвърли цялата вина на политиците за днешния хал на
България – на последно място по доходи в ЕС и в челото на корумпира-
ните. „Колкото и грубо да звучи – какъвто народът, такива са му и по-
литиците, те са част от нас, ние ги избираме“, аргументира се бившият
депутат. И прави сравнение със северните ни съседи, които за десетина
години по пътя за лелеяната Европа ни минаха като малка гара. „Румън-
ският народ възропта срещу корумпираната политическа класа, вдигна
се и поиска категорично политиците да се съобразяват с него“, посочва
своето обяснение за възхода на Румъния Колев. В България според него
засега това не се случва, за голямо съжаление.
За мнозина ясен знак за пробуждането на българския народ е
масовото участие в неотдавнашния референдум,проведен заедно с
президентските избори. Иван Колев не крие, че с тази надежда е гла-
сувал с „да“ и на трите въпроса в допитването. Защото като 2,5 млн.
българи иска промяна на политическата система и подмяна на сегашна-
та политическата класа, които не издържаха на многото демократични
тестове през тези 28 години.
От първо лице
Иван Колев:
Държавата се управлява от партийната олигархия
– Помните ли на колко години заработихте първите си собствени
левчета?
– На 16 години, бях ученик в Търговската гимназия. С един прия-
тел се хванахме като общи работници във фирмата на баща ми. Почи-
ствахме цеха от стружки, ходехме с колата за кислород до АТЗ-то, дори
ни възлагаха по-отговорни дейности – да отстраняваме с ракетата оста-
налите от заварките „пъпки“ по отливките. Въобще работехме, какво-
то ни кажеха. Изкарахме като общи работници цялото лято, около два
месеца. Още си пазя фиша с първата „работна заплата“. Не бяха много
пари, но чувството да заработиш със собствените си ръце нещо, наис-
тина е приятно. Услади ни се и не пропуснахме и следващото „работно“
лято. Този път работата беше по-престижна – бяхме нещо като инвести-
ционни посредници, събирахме бонови книжки за приватизационния
фонд „Център“.
– За какво харчехте парите, които изкарвахте?
– За какво може да ги харчи един ученик – за почерпка с приятели,
за кино, за някоя дрешка. Всъщност имам и една по-голяма покупка. В
последните курсове на гимназията вече владеех прилично английския
и няколко месеца превеждах на един холандец, беше супервайзър на
фирма, с която имахме договор. Така си купих първия GSM. Помня, че
струваше безбожно много пари – малко над 1 млн. лева. Но това беше
преди деноминацията на лева през 1997 г. или реално бяха около 1000
лева, т.е. 3 – 4 заплати, които си заслужих, защото бях с холандеца от
сутрин до вечер.
– Вие ли избрахте Търговската гимназия, или семейният съвет
реши, че икономиката е най-нужна за фамилния бизнес?
– Не мога да кажа, че изборът е бил само мой, на 14 години човек
трудно се ориентира кое е най-доброто за него. Явно заедно сме ре-
шили, но нямах причини да съжалявам. Във време на тотален разпад в
държавата, когато моралът и слободията в цялото общество буквално
удариха дъното, аз попаднах в едно много добро училище. Тук благода-
рение на един изключителен директор – Стоян Стоянов, ученето, редът,
дисциплината продължаваха да бъдат на пиедестал. Тогава в гимназия-
та проходиха и т.н. учебни фирми, в които получихме първите си уроци
как се прави бизнес. Ръководството успя да привлече и много спонсори
за обзавеждане на кабинетите. Помня, че нашата компания помогна за
оборудването на първия компютърен кабинет.
– Икономиката ли беше естественият Ви избор за висшето обра-
зование?
– Не точно, защото записах Техническия университет в София. Но
избрах една съвсем нова специалност, която съчетаваше икономиката
и инженерството – индустриален мениджмънт. Икономическите и тех-
ническите предмети бяха почти по равно. Ние бяхме първият випуск.
– На българските университети от едно време им се носи „сла-
вата“, че в тях трудно се влиза, но лесно се излиза… Така ли беше и по
Ваше време?
– Не знам как е било в другите вузове, но в Техническия универ-
ситет беше тъкмо обратното. Много лесно се влизаше, макар че аз изка-
рах 4,88 по математика, но много трудно се завършваше. Още във втори
курс около 30 на сто от студентите в нашия випуск се отказаха. Следва-
нето наистина беше трудно, а и преподавателите бяха много строги. Аз
живеех в студентския град в блок на УНСС и бях съвсем наясно със ситу-
ацията при тях и при нас. Много от техните преподаватели – професори,
Хора и съдби под Аязмото 82
доценти, бяха по високите етажи на властта, с големи странични доходи
и бяха доста по-ларж. Още тогава се говореше открито за купуване на
изпити в УНСС, докато при нас това беше изключено. Нашите препода-
ватели не бяха разглезени и развратени от властта, разчитаха единстве-
но на скромните си заплати и държаха на своята чест и достойнство.
– Какъв студент беше Иван Колев?
– Като всички нормални студенти, без да се лишава от младежки-
те лудории, купони, любови, но и много прилежен и старателен. Сред-
ният ми семестриален успех беше над 4,50, а и на двете ми дипломни
работи – за бакалавър и за магистър, имам шестици.
– Кога реално се включихте в семейния бизнес?
– Може да се каже още като ученик. Когато навърших 18 годи-
ни, взех шофьорска книжка и същото лято бях назначен официално за
шофьор във фирмата на единствената ни тогава служебна кола. Сутрин
взимах от къщи директора и вечер го връщах, изпълнявах и други по-
ръчки с колата. Единственият ми бонус беше, че през уикенда можех
да ползвам служебния автомобил като мой – за кръгчета, за излети с
приятели.
– Казват, че близките ни – родители, братя, сестри, родственици,
са най-лошите наставници и учители, защото ни щадят и ни прощават…
При Вас как беше?
– За мое щастие баща ми не беше либерален наставник. Още като
ученик ми гласуваше пълно доверие, но ме държеше изкъсо. Взимаше
ме със себе си при всякакви ситуации – на работни съвещания, на пре-
говори и сделки. В един период, още ученик, дори водех на моя ком-
пютър цялата кореспонденция на фирмата като технически секретар. А
това ми помагаше да вникна в целия механизъм на работа и тънкостите
на взаимоотношенията с клиенти и партньори. По време на следването
пък фамилията ни вече притежаваше една софийска компания – „Енер-
гопроект”, и аз бях пълноправен член на Надзорния съвет. Разбира се,
в началото само слушах и попивах като сюнгер, но това беше съвсем
достатъчно за бъдещата ми работа като мениджър.
– Китайците казват, че умният се учи от грешките на другите,
а глупавият – от собствените си провали. Грешките или успехите са
по-полезни за един млад мениджър в началото?
– Човек трябва да се учи и от двете. Успехите ни дават основата,
базата, а грешките са пътят към израстването. Разбира се, не можеш да
станеш добър ръководител, ако нямаш добър пример до себе си.
– Авантюра или премислен семеен ход беше участието Ви в по-
литиката за известно време?
– По-скоро наивност от моя страна. Баща ми беше категорично
против, но аз вече се бях потопил в местната политика. Бях общински
съветник, председател на икономическата комисия в местния парла-
мент на Стара Загора. Номинираха ме за депутат и аз приех. Интересът
ми към политиката обаче не беше нещо спонтанно, тя ме интересува-
ше, може да се каже, от 10 – 12-годишен. В началото на демократични-
те промени като ученик например поглъщах като топъл хляб първите
свободни вестници – „168 часа, „24 часа“, „Стандарт“. По време на Ве-
ликото народно събрание през 1990 г., буквално бях залепен за телеви-
зора, за да не пропусна нещо от разгорещените дебати. В гимназията
често се бъзикаха с мен, че слушам редовно радио „Хоризонт“.
– Какво тогава посече искреното Ви желание да са занимавате с
политика?
– Наивността, че мога да бъде полезен като политик, че мога да
променя нещо. Аз бях депутат от ГЕРБ почти 4 години, Бойко Борисов
подаде оставка два месеца преди края на мандата заради протестите.
Но още на 6-ия месец разбрах, че не съм попаднал на точното място…
– Какво толкова Ви разочарова?
– Убеждението, че цялата държавна машина на практика зависи
от няколко човека, а парламентът е безгласна буква, придатък на поли-
тическата върхушка…
– Вие бяхте сред избраните мажоритарно депутати на ГЕРБ на из-
борите през 2009 г., проведени по смесена избирателна система. Може
ли да се направи някакъв паралел между тези избори и това, което
поиска народът на неотдавнашния референдум – мажоритарен избор
с мнозинство в два тура…
– Не, защото ние, общо 31 мажоритарни кандидати, бяхме из-
брани по една съвсем порочна схема, разработена от Георги Първанов,
която целеше БСП да вкара повече депутати. Но тази лъже-мажоритар-
на система се обърна срещу създателите си. С изключение на 5-има
депутати на ДПС от смесените райони, всички останали бяха от ГЕРБ.
Може би и аз имах някакъв минимален принос, че бях избран за депу-
тат, но като цяло хората не припознаха мажоритарните кандидати. Те
гласуваха за партията, която олицетворяваше новата вълна и надежда.
– Според експертите има опасност картинката от 2009 г. да се
повтори, ако заложим на мажоритарните избори – най-голямата пар-
тия или най-много 2 – 3 да из лъчат мнозинството депутати…
– Има най-различни варианти на мажоритарни избори, не знаем
какво ще гласуват и кога депутатите. Но според мен за нашите условия
най-подходяща е пропорционалната система без праг на преференции-
те. Тогава народът, избирателите биха подредили кандидат-депутатите
според качествата им или както сами преценят, а не както са ги наредили
партийните чиновници.
– Вие самият гласувахте ли на референдума?
– Да, гласувах с „да“ и на трите въпроса от допитването, защото и
аз като повечето българи искам промяна и подмяна на политическата
класа. Задължителното гласуване на практика не е толкова задължител-
но, защото могат да те заличат от избирателните списъци само ако про-
пуснеш последователно два пъти едни и същи избори. Не мисля, че има
нещо страшно и в минималната субсидия за партиите – 1 лев за всеки
глас. На фона на беднотията, в която живеят не малко хора, партиите
наистина получават много държавна пара.
– Кой е най-големият порок на днешната ни политическа класа
според Вас?
– Политиците ни мислят повече за себе си, себични, алчни и без-
скрупулни са. Големият порок на сегашната политическа система е, че
уж сме парламентарна република, а държавата се управлява от партий-
ната олигархия. При първото си управление ГЕРБ имаше огромна енер-
гия и доверие, хората бяха с големи надежди, но останаха излъгани.
Набелязаните промени и реформи продължиха не повече от половин
година. Защо спряха аз и сега нямам обяснение…
– Само политиците ли са виновни за днешния хал на България –
на последно място по доходи в ЕС и в челото на корумпираните?
– Не, разбира се. Както се казва, какъвто народът, такива са му
и политиците. Те са част от нас, ние ги избираме. Нека направим едно
сравнение със северните ни съседи. По времето на Царя, без да пре-
възнасям управлението на Симеон Сакскобурготски, Румъния беше на
светлинни години зад нас. Какво се случи, че през 2016 г. са далеч пред
нас? Нищо особено, просто румънският народ възропта срещу корум-
пираната политическа класа, вдигна се и поиска категорично политици-
те да се съобразяват с него. В България, за съжаление, това не се случи,
и затова нямаме осъден за корупция и злоупотреби нито един държав-
ник или политик от високите етажи на властта…
– Много често ниските ни доходи, беднотията се обясняват с ка-
питалистите, с „алчните чорбаджии“, както Ви наричаше един бивш
премиер в началото на прехода… Дори синдикатите често дават тон в
този хор…
– Ако ще се сравняваме по заплати с развитите европейски стра-
ни, трябва да сравним и производителността на труда, ефективността
на нашата работа. Съотношението е 1:4, т.е. ние произвеждаме 4 пъти
по-малко от нашите по-богати приятели и партньори в Европа. Това ес-
тествено не се дължи само на работниците, а и на мениджмънта на
една фирма или предприятие, на конюнктурата и на други различни
фактори. Но всеки има правото да избира къде да се труди според ква-
лификацията и възможностите си.
– Колко е средната заплата във вашата компания?
– Ние имаме много различни браншове и професии, които са
трудно сравними. Но да кажем, че нашите работници получават средно
между 800 и 1000 лева.
– По думите на един известен старозагорски лекар всеки, кой-
то инвестира в момента в родното здравеопазване, е непоправим ал-
труист, човек с обществена мисия. Съгласен ли сте с него?
– Напълно. Към момента наистина е така.
– Вашата компания вложи над 60 млн. лева за изграждането на
едно от най-модерните здравни заведения у нас – болница „Тракия“.
След колко време смятате, че тази инвестиция мо же да се изплати?
– В момента нямаме отговор на този въпрос. Когато започнахме,
условията бяха съвсем други. Да не говорим за последния здравен ми-
нистър Петър Москов, който съвсем прецака нещата, буквално стопира
системата с безумни идеи…
– Пръстовите отпечатъци ли имате предвид?
– Не толкова. В нашата болница нямаме нищо против тях, защото
можем да приемем, че все пак те удостоверяват, че се върши реална
дейност и в този смисъл ограничават източването на здравната каса.
Имам предвид т.н. лимити за дейност, които ограничават работата на
болниците и лекарите, отнемат им правото да лекуват. „Вие ще прие-
мете и лекувате толкова пациенти и точка“, заповяда ни здравното ми-
нистерство и ние изпълняваме. Ами на 20-о число, като се изчерпи ли-
митът, какво ще правят до края на месеца докторите и сестрите? Карти
ли да играят, като не лекуват?
– Казват, че и в развитите европейски страни имало листи на ча-
кащи пациенти…
– Тази мантра, че лимитирането на медицински дейности било
нормална европейска практика, съм я слушал много пъти, но това прос-
то не е вярно. Там наистина има листи с чакащи пациенти, но не поради
липса на финансиране, а поради липса на капацитет на някоя болница
или отделение. Лечението на пациенти, което не е спешно, се планира
за по-късно и се отлага за известно време. Докато в България просто
спират да ти плащат, спират ти парите и точка. Това е пълно безумие.
– Някои казват, че проблемът с недостига на средства в здравна-
та система е в многото частни болници, които са вперили очи в един-
ствената ни здравна каса…
– В никой случай. Както е известно, нашият здравноосигурителен
модел е солидарен. Парите на здравноосигурените се събират в един
фонд, който трябва да им осигурява адекватни здравни грижи. Парите
трябва да следват пациента, той избира здравното заведение, а здрав-
ната каса му плаща от фонда. Ако наистина има източване на касата,
както постоянно се оплакват управляващите, да бъдат така добри да
спрат този теч и да се плаща за реално излекувани пациенти. Тогава
вече, ако не стигат парите на здравноосигурените, държавата трябва да
мисли от какви източници да ги осигури.
– При толкова много неосигурени пациенти, явно е, че парите за
здраве няма да стигат…
– Първо трябва да спре източването на здравната каса и тогава ще
разберем малко или много са парите за здраве, които между впрочем
всяка година се увеличават. Здравноосигурителната каса се източва,
както умишлено, с фиктивни дейности, така и неумишлено от ограни-
чения достъп до доболничната дейност. Тя не е развита добре и много
от скъпите изследвания сега се вършат от болниците. Да не говорим, че
превантивната ни медицина изцяло липсва. Ако се инвестира в профи-
лактика на заболяванията, хоспитализациите и скъпото болнично ле-
чение ще намалеят естествено, а оттам и в здравната каса ще остават
повече пари.
– Съгласен ли сте, че здравеопазването продължава да бъде
най-нереформираната ни система?
– Само ако прибавим и съдебната система и системите за сигур-
ност.
– Не искаме или не можем да ги реформираме?
– Защо не се реформират съдебната система и системите за си-
гурност, според мен е ясно – заради все още силните позиции на ма-
фията и влиянието ѝ в държавата. Но защо тъпчем на едно място в
здравеопазването, аз самият нямам обяснение. Във всеки случай не от
нежелание на тези, които работят в здравната система. Сегашната си-
туация за тях е истинска тегоба, убеден съм в това. Истинската причина
вероятно все пак е, че не можем да попаднем на добри управленци в
здравеопазването.
– Кои са следващите стъпки в развитието на болница „Тракия“?
– Глупавата политика на доскорошния екип на здравното минис-
терство стопира развитието на болницата и разкриването на пълния
обем дейности за известно време. Но нашата цел – да станем една от
водещите болници, не само в България, но и в Европа, си остава. Има-
ме медицинско оборудване на световно ниво, при нас работят едни от
най-добрите лекари-специалисти, не виждам причини да не стане.
– Каква е вероятността да потърсите чуждестранни партньори в
реализирането на тази цел като много водещи болници у нас – Токуда,
СИТИ-клиник и др.?
– Нулева. Инвестициите в здравеопазването на нашата компания
са дългосрочни и трайни, така че нямаме причини да търсим чуждес-
транни партньори. Това са просто слухове.
– Другата обществена инвестиция на вашата компания е в спор-
та, по-точно в леката атлетика. Как да си обясним тази любов к ъм „ца-
рицата на спортовете“?
– Аз не съм бил активен спортист. Тренирах известно време бас-
кетбол до завършване на училище. Връзката ми с лекоатлетическия
клуб „Берое“ стана по стечение на обстоятелствата. Закритата лекоат-
летическа писта беше в активите на бившия хотел „Берое“, който ние
купихме и трябваше да ремонтираме. Тогавашният президент на леко-
атлетическия клуб буквално изплака: „Не мога да го издържам повече,
моля те вземи го под крилото си…“. И аз се съгласих, макар и не толкова
охотно. Но аз съм такъв човек, захвана ли се с нещо, искам да стане
перфектно. Започнахме да градим клуба буквално от нищото – в него
имаше 1 треньор на щат и 15-ина деца от спортното училище. Първо за-
почнахме със закритата писта, спечелихме проект на спортното минис-
терство и я обновихме. После привлякохме още треньори и състезатели
от всички възрасти и започнахме истинска работа с тях.
– Каква е ситуацията в момента?
– В клуба работят на щат 9 треньори, а лекоатлетите, които трени-
рат при нас, от деца и юноши до мъже и жени, са над 400. През 2016 г.
лекоатлетическият клуб „Берое“ стана № 1 в България по спечелени
точки. Както знаете, сребърната медалистка от Олимпиадата в Рио –
Мирела Демирева, членува в нашия клуб.
– Но не е ли все пак Демирева само едно златно украшение на
клуба. Тя се подготвя в Холандия, треньорът ѝ е холандец..
– Да, така е, но Мирела сама избра в България да се състезава за
нашия клуб като най-проспериращ. За нас това е огромна чест и гор-
дост. Освен това като наша състезателка тя има ангажимента да прави
с треньора си лагери и при нас, в Стара Загора. Това ще бъде изключи-
телен шанс за нашите деца и млади дарования да видят отблизо как
тренира една изключителна състезателка.
– Колко струва на компанията ви издръжката на лекоатлетиче-
ския клуб?
– Около 100 хил. лева годишно, но не парите са важни. Ние нико-
га не сме се замисляли, малко или много пари са това. За нас малката
инвестиция в лекоатлетическия клуб е обществена кауза, която трябва
да има всеки сериозен бизнес. Културата и спортът не могат да бъдат
печеливши в България, може би с много малко изключения. Те могат
да съществуват само благодарение на меценати, на компании, които
отделят от печалбата си за обществени каузи. Ние искрено се радваме
на възможността толкова много деца да тренират при нас, да се зани-
мават със спорт, вместо да търсят от скука лесни изкушения. Ние веро-
ятно сме единственият частен лекоатлетически клуб, който не събира
никакви такси.
– Докъде стигат най-смелите мечти на президента на лекоатлети-
ческия клуб „Берое“ Иван Колев?
– Някои от тях вече са факт. Стара Загора постоянно е домакин на
големи лекоатлетически състезания. Възстановихме международния
турнир по лека атлетика „Самарско знаме“. Бяхме домакини на евро-
пейското отборно първенство във Втора лига, на европейския шампио-
нат за юноши и девойки и на Балканиада по лека атлетика. През 2017 г.
отново в Стара Загора ще се проведе Галата на Балканските федерации
по лека атлетика. Голямата мечта, моята и на клуба, е след време да
имаме наш състезател, старозагорски атлет – олимпийски шампион.
Автор: Матей Бонев
2016 г.
Четете още от интересните човешки истории, описани от Матей Бонев ТУК
